Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Картини и видения из Долината на смъртта

От векове зла орисия, разперила хищни криле, с бясна стръв се шири в робската страна. И стари и млади, и буйни юноши и невръстни деца с един единствен копнеж посрещат настъпването на всеки нов ден, обмисляйки средствата за изграждане на своята бранна мощ, за да изтръгнат от лапите на потисника лелеяната свобода. Гороломна буря лудува в душата на народните маси и със своя вихрен полет озарява челата им. Бурята - подкладена от свещения огън на откровението “да бъдем или не” - клокочи и търси отдушник… Така се роди стихийният бунт, който вля алена кръв в любящите сърца на робите, посочвайки им стръмния път към Голгота… Страданията и лишенията калиха плеяда съзнателни борци, които пожертваха себе си за свободата.
Всеки нов ден се изживява с мъка. Мине ли заникът - настъпва царството на робите - мравуняк хора безмълвно плъзне по гори и планини, по друмища и кръстопътища, низ скали и урви, да изпълни своя дълг, а в селските хижи остават старци, жени и невръстни деца.

* * *

Лятната вечер, метнала чер саван над планината, бавно настила своя полуздрач. Планинците от малкото селце Бистрица, изморени от дневния непосилен труд, се прибират и заспиват върху сиромашко легло. Селото бърже стихва. Всичко се унася в сън. Само двама младежи, застанали на двата прохода, водещи за селцето, твърдо стоят на своя пост. Сред настъпилата нощна тишина, нарушавана само от църкането на щурците, се зачува тихо подсвирване, на което веднага последва отговор. При младежите застава другоселец и им съобщава, че потерята наближава селото и ще прави обиски. След това той бързо се изгубва в гъстия мрак. В селото става неочаквано раздвижване: и млади и стари стават на крак, знаейки какво ги очаква. Потерята наскоро пристига, заема изходите и безшумно обхваща малкото селце. Мнозина селяни като сенки се промъкват през редовете на потеряшите и се изгубват в планината.
От една кошара, сгушена в пазвите на планината, се проточи пронизителен кучи лай, който набързо замира във ведрата нощ! Двама младежи, наметнати с рунтави гуни, прикриващи оръжието им, с бързи крачки се изкачват по планината. Те бързат да посрещнат зидарите на свободата и ги отведат на мястото, указано им с тих шепот. Те, както навред правят братята им, всяка вечер изпращат и посрещат, понасяйки драговолно тежкия хомот да возят бранната народна колесница. И рунтавите селяци засилят своята крачка да предупредят братята си за пристигането на потерята, страхувайки се да не бъдат открити в селото и срам да падне върху тяхното гордо чело.
Група нощни бродници, водейки за поводите двадесетина натоварени коне, бавно слизат по стръмна пътека, проточили се като бърз планински ручей всред каменните сипеи. Натоварени прекомерно, конете едва понасят тежестта. Те стъпват между острите камъчета с бавна, отмерена крачка, грижливо подкрепяни от водачите. Тук-там се откърти някой камък, притъркули се, помете друг, преметнат се и с по-силен шум се понасят в бездната, отдето след малко се долавя глухо плискане на водата в шуртящата под скалите река. За миг настъпва затишие, за да се повтори и потрети след малко бумтежът. За да пристигне набелязана от неприятеля на уреченото място, групата предпазливо и с бавни крачки се движи из планината. И хора, и коне са изтощени… сили не остават. Керванът призори навлиза в гъста букова гора и пред пътниците застават шестима младежи; Едни други братски се разцелуват и последните съобщават, че потерята е по следите на групата и че прави обиски в селото, но при все това всеки е на мястото си.
Някои от младите бързо разтоварват конете и настаняват на посоченото място тежки сандъци; други залапват лулите и насядат да починат. Набързо в един затънен кът на гората пламва огън, поставят се чайници, които, сънливо целувани от огнените пламъци, шумно закипяват и повдигат глъч в тихата прохладна нощ. Далеко из планината се долавят звуци от кавал. Едва отпочинали, едни отиват на пост, други застават при конете, а трети лягат да спят.
В долината е разположено малкото селце Бистрица, кацнало като щъркел в подножието на един обрасъл с гора хълм. Зората се сипва и по млечнобялото небе се очертават билата на три планински великана, обвити още в снежнобялата си руба. Потерята, не подозирайки, че над селото бди следената от нея група, бързо се раздвижва из селото. Селяните, загрижени за съдбата на своите мили, с нетърпение очакват развезката. Сополиви деца, пробудени от пискливия глас на войнишката тръба, припискват, притискайки се в майчин скут. Група малчугани, лутайки се без страх между потеряшите, заничат насам-натам, за да приберат за татка или батя някоя пачка патрони. Къщите подред се обискират, но… очите на потеряшите неспокойно се озъртат да не пропука пушка из шумака.
Разбудената планина сънливо раздрусва стръмни синори, разтваря пазви, понадигне морна глава, поусмихне се, затвори черни очи и изпадне в сладка дрямка, доволна, че прикрива в своите пазви родни чада.
Тръбата привиква за сбор и, след като Али-ефенди протроши ребрата на десетина старци и отправи един пушечен залп към планината, потерята напуща селото.
Задрямалата планина в миг се стряска и дузина очи следят движението на потерята. Бързо по начумерени чела животът пръсна яка светлина и цъфна нов ден, обилно облян от слънчеви лъчи. Селяните, свикнали на постоянен гнет, скоро се окопитват и влизат във връзка с бродниците. В селото се започва всекидневната работа; едни изкарват овце на паша, други отиват на оран, трети - да секат дърва. В горския шумак, надвесил се над селото, блещят дузина очи. Оттам профуча гласа на дяда Арса: “Докога?…” Той тежко въздъхна и отправи проклятие в недомлъвки, които тъжно замряха по широките гънки на устните му.
По обяд на бивака пристигат от селцето планинци с други коне и донасят храна. Коравият хляб, макар и царевичен, се изяжда с охота. След залъгването на стомасите, пушейки лениво лулите, един след друг бродниците се унасят в сън. Само дядо Арсо, подпрял глава на жилеста десница, покой не намира. Тъжни мисли нахлуват в душата му. Дрямка дремне, разбуди се, сън го не хваща. Облегне се на карабината си и… за миг вижда своите малчугани как играят пред него… сепне се, разгледа се наоколо и по обгорелите му бузи се отронят два реда сълзи… За миг той се унася и лицето му просиява, бащинска мила усмивка се очертава по спокойното му лице. Опомняйки се, на неговото лице се отпечатва стихията на гордия планинец, и старият харамия се съвършено преобразява - от нежния бащински поглед диря не остава… Той скача и тръгва из гората…
Ручеят немирен, падащ от скалите, плющи с високи скокове из гладките камънаци, блъска се от камък на камък, пени се със страшна сила и образува сребърни струи, които, оцветени от слънчевите лъчи, се пръскат като гирлянди и оросяват зелената морава, върху която се търкалят изморените бродници. Тая пленителна музика унася в прегръдките на съня и старо, и младо. Конете, навели глави, късат росна трева, дъвчат я с наслада и пръхтят, обливани от росните капки на пеещия ручей. Така се изживя деня в напрежение. Слънцето, изпускайки последните си багри, отлита зад планини и морета да пръска лъчите си и всред други поробени… Дядо Арсо се сепва, озърта се и с бърза крачка прибягва към четнишкия стан.
Коневодите, по даден знак натоварват конете, очаквайки нощта да раздипли черното си було, и керванът да потегли. Всеки държи за повода натоварения с тежки сандъци кон. Бавно се свлича по обрасналите с буки планински рътлини лятната нощ. Всичко е в покой. Чува се само църкането на щурците. В насрещната рътлина безгрижни пастирчета свирят на кавал, песента им бавно-бавно замира в планинските усои.
Дядо Арсо, подслонил се зад старинен дънер, полугласно шепне своя повик… повикът към бунта, за да се роди в юнашки сърца вярата, надеждата и любовта за свобода и добруване… Малко по малко гласът му се засиля и с болезнен стон, излизащ из развълнуваното му сърце, изхлипва: “Докога?… Докога ще се скитаме немили-недраги?… Дано имам сили да изживея тия неволи и в зората на свободата да падна в борбата”.
Старият харамия стана на крака и с вторачен поглед продължава тихо своето съзерцание… Вслушалото се в харамийската изповед буйно ручейче като че ли изведнъж се стряска и, блъскайки се с ярост от камък на камък, със страшна сила бърза да догони своя път и разнесе из родната земя скръбта на народния харамия.
Керванът потеглил през зелени ливади, осеяни с високи папрати, достигащи на места човешки ръст. Коневодите дърпат конете, докато не е изгряла луната, да навлязат в гората… Но не би… Стърчащите в страни каменни сипеи, метнали мрачни сенки, сякаш искат да продумат, а току-що показалата се безгрижна луна, като глезено дете се хили, погледне с присмех пътуващите и бърза да се скрие в стремглаво догонващите се леки облаци; небосводът се проясни и обсипа с рояк искрящи звезди, които галят погледа и ориентират кервана. И хора, и коне са изтощени… сили не остават… но всички дърпат поводите на конете и със силна крачка напредват.
- Ето, най-сетне, наближаваме гората… там ще починем, - с въздишка промълви дядо Арсо.
И всред радушния напев на свежите буки, групата навлезе в гъста гора, превела се от тежестта на изживените години… Зачу се остър кучи лай, продължен в хор от купчина овчарски кучета, стръвни като вълци и готови да разкъсат и хора, и коне. Ненадейно пред дяда Арса застана млад левент, въоръжен с карабина. Кучетата, чувайки неговия глас, свиха опашки и почнаха да скимтят край конете.
- От два часа насам чакам… очите ми се изгледаха… най-сетне ето ви тук, - каза левентът, целувайки бродниците.
- Погрижи се да бъдат разтоварени конете, а сандъците прибрани в скривалището, па ела при мене, Блаже, да поговорим и вземем мерки за охрана - отговори дядо Арсо и навлезе в полянката, всред която бе кацнала една масивна колиба.
- Сега е късна доба… Охраната е на мястото си. Бъдете спокойни и безгрижно спете до насита… Тук е нашето царство, непогазено от хищника, който не смей да замръкне всред тия неми буки; тук при нас унижените и оскърбените, отмъстители на врага коварен, намират покой.
- Освен охраната, има ли други наши хора тук? - запита дядо Арсо, гледайки благодушно Блаже и очаквайки неговия отговор.
- От няколко дни са тук и Смиле, и Наум, и Климе, и мнозина други.
- Някакво разкритие ли пак, а? - викна старият харамия и скочи на крака, силно разтревожен.
- Не, - побърза да го успокои левентът. - Али-ефенди се помъчи да излови учителите из селата край Орляка, но те благополучно се измъкнаха от ръцете му и сега са тук, докато се отвори канал зад граница.
- Изпитани и трезви хора ще ни напуснат, - продума дядо Арсо и тежко въздъхна.
- Те спят в колибката при реката. Помагат да сечем буки.
- Ще ги видим тия помагачи.
- Скоро ще се разсъмне и ще отидем при тях, - смеешком добави Блаже.
Всички лежат около колибата. Едни замечтано пушат лениво, други водят разговор, трети веднага заспиват, бъбрейки и ругаейки конете в съня си.
Призори. По стряхата на колибката се зачува равномерен удар: “Чук… чук… чук”! - Боян скочи и почна да се ослушва. След малко извика:
- Ставайте!… ставайте бре!… не чувате ли сигнала!
Прибирайки оръжието си, всички със затаен дъх се ослушват.
“Чук… чук… чук…” се даде втори сигнал.
- Ех, майсторе, сега сме уморени… остави ни да починем, че ако те хвана за гушката не ще се изскубнеш от ръцете ми, - заканително с пръст подвикна Блаже, подсвирна с уста и майсторът кълвач пръхна криле и се изгуби в гората.
Това развесели бродниците и всеки побърза да се приюти в зеления губер на поляната и поспи. Само Боян остана сконфузен и с наранено честолюбие. Той с яд бърбореше: “О, сили небесни, как ме изоставихте да бъда подведен от някакво зелено пигмейче и стана за присмех на другите”.
Още не стихнали разговорите за зеления майстор, над едно клонче, до колибата, зачурулика нежен птичи гласец, отговори му друг… всички се понадигат и със затаен дъх слушат любовните трели на славея, който се обясняваше във вечна любов на другарката си, която бързаше да му благодари за изказаните нежности.
Животът, заспал в прегръдките на бялата лунна нощ, чака с трепет утринната зора да покаже засмяно лице… И в настъпилата борба за надмощие, развила се между мрака и светлината, от изток се роди руменият зрак и почна да се разлива в широка линия; бледоматова светлина, мека като кадифе, гали погледа и на небосвода се появи първият лъчезар.
Девствената гора е в младенческата си пора; свежа и миловидна, пленителна и чаровна, навред изпъстрена с благоуханни цветя. Ненаситният поглед се мъчи да обхване нейния простор, да погълне всичко изведнъж… И мигновено душата се изпълва с откровението, че човекът е прашинка от съчетанието и дивната хармония на Всемира, преживял милиони векове и все пак останал гатанка.
Край пълноводния поток се движат купчина въоръжени младежи, припявайки тъжния химн на робската страна. На неколцина в ръцете блестят остри секири. Бумтят те една след друга и с остър звук се забиват в сочните буки. Докоснати от жестоката целувка на смъртта, те отделят от майчина гръд трески, които с плачещ бяг се пръскат встрани и падат в догонващите се води на потока; той ги поема в своите хладни прегръдки и, припявайки им своята еднообразна песен, с вихров танц на бърза изпревара ги отнася далеко из родната земя. Удар след удар нанасят здрави мишци, поваляйки вековни дървета, острият плач на които ехото бързо повръща.
- Аха-а-а!… И даскалчетата знаят да секат буки! - се провикна дядо Арсо, приближавайки заетите в работа младежи.
- Добре дошъл, дядо Арсо, жив да ни си! Помагаме на Блаже, - възторжено отговаря Климе.
Останалите, чули възгласа на Климе, захвърлят секири, вкупом се затичват и прегръщат гостенина, който през сълзи им стиска ръцете и замилва с погледа си… Зарадван, разсмя се стария харамия, заля дружината със своя непринуден смях, който се понесе в шир, удари се в буките и гората закънтя…
- Я оставете секирите и елате, деца, след мене… Отдавна не съм се изкачвал на “Босилкин камък”.
Групата се изкачи на гиздав хълм във форма на трапец, откъдето се откри пред погледа красив кът от родната земя.
Ето, вижте!… Вижте колко хубав е моят роден край! - отривисто се провикна дядо Арсо, гледащ с втренчен поглед напред и, за да прикрие тъгата си, се обърна гърбом.
Пред погледа се очерта красива гледка; релефно пръснати рътлини и чукари, обрасли с вековни гори, напоявани от бистри като сълза ручеи.
- Там расте бор, дъб, бук и чемшир… Как сладко се живее там… Но зла орисия ме прогони да го гледам отдалеч, гонен и преследван като звяр, - с възмущение завърши харамията и полегна край една бука.
- Блаже, мое свидно братле, ела след час-два да ти предам стотина булки с по двеста шикалки, че слънцето като слезе на една копраля, аз ще тръгна на път… днес дълъг път ме чака… Скоро ще тръгна и след два-три дни ще бъда при вас с двадесетина млади орлета, - каза благодушно дядо Арсо, слизайки към бистрия поток да се напие със студена вода…
…Но лилаво-пурпурното отражение на заника, излъчващ последните си багри към Долината на смъртта, обагри с алени краски водата, на стария харамия се стори, че в потока тече гъста масса кръв и пред неговия взор почват да минават образите на легендарни борци, паднали на полебрани. Той се сепва, изправя се, без да снеме поглед от течащата вода, хваща се за челото и с остра болка на душа изхлипва: “Докога?… Докога в Майката-Родина само кърви и страдания ще виждаме?… Няма ли най-сетне край?”
Харамията, силно развълнуван, бързо се навежда, грабна пушката си и, целувайки младежите по чело, с твърда крачка пое към билото на планината.
Нощта неусетна разпери вълшебни криле и обхвана планинските усои, застилайки гори и ливади с бледоматовата си плащаница; нежният вечерник тъжно замилва свежите буки и трепетлики, между които се развя окърпената бяла гуня на стария харамия, който превил врат и с твърда стъпка неуморно броди роден край със съзнанието, че изкачвайки се по стръмната Голгота, ще бъде един от хилядите зидари за изграждането на Масивния Блок, който ще поведе роба към освобождение.