Вариации върху теми от „Историята на Пугачов” и „Капитанската дъщеря” на А. С. Пушкин

Панко Анчев

1.

Темата за властта е основна във всяка литература, но литературознанието слабо се занимава с нейното изучаване и обяснение. Философията и политологията също. Жалко, защото в разбирането на властта и нейното възприемане от обществото се проявява равнището на общественото съзнание и способността му да осмисли извършващите се процеси в тяхната пълнота, сложност и динамика. Самото общество се легитимира най-пълно във властта. А властта съответства по сила и енергия на обществото, което я излъчва. Обществото се познава по властта, която го управлява.
Литературата показва, изобразява и свидетелства за властта в различни нейни проявления и чрез стоящи на различно място в йерархията й нейни функционери, любимци или потърпевши и жертви. Те събират в себе си, понеже такава им е ролята, амбициите и желанията, надеждите и страданията на цялото общество. Човек трябва да се определи с кого е, кому да служи и кой да го управлява. Чувството за власт е чувство за подчинение или за владеене и заповядване. Най-често то е смесване на позициите и изпълнение на различни роли. Смята се, че единствено стоящият най-отгоре на властовата пирамида е всевластен, но и той е зависим от общата воля и на готовността да се изпълняват неговите заповеди.
Като изразител и свидетел на общественото съзнание, на измененията в него и на състоянието на обществото литературата обикновено се съсредоточава във функционирането на властта, защото във властта се концентрира това състояние. Там се разгарят най-големите страсти и драми. Те са сюжетите на истинската литература, защото в тях е реалният живот както на обществото и нацията, така и на отделната личност.
Литературата наистина може да бъде характеризирана по това как показва, изобразява и оценява властта. Това важи особено за модерната епоха, когато обществото чрез всеобщото избирателно право само определя кой да управлява държавата. Но всеобщото избирателно право е само един механизъм за конструиране на властта и за персонализиране на нейните органи, а не същност. Други сили моделират образа и духа й. Тези именно сили наблюдава и изучава литературата. Вътре в тях са и нейните герои.
Властта е не само някаква тайнствена и дори мистична сила, но и жива и конкретна реалност, населена от живи хора, които й се подчиняват, направляват я или недоволстват от нея и я разрушават. Тя въздейства често упойващо и затъмнява разума, поощрява безумието или предразполага към ленивост, самодоволство и застой. Който бъде поразен от нея, остава в нейния плен за цял живот и мъчително изстрадва да й бъде жертва - дори и когато му се пада късметът да ползва благините й и да изпитва благодарение на нея сладостта да вижда другите под нозете си и със страх да му се подчиняват.
Но тази тайнствена и мистична сила среща и съпротива. Съпротивата също е власт, упражнявана от живи хора, зад които стоят други хора. Сблъсъкът произвежда нова енергия, която разрушава и убива, но отваря пътища към нов живот. Това е борбата за власт. Борба скрита или явно проявена, мирна, подмолна или с мирис на барут и кръв, но винаги ожесточена и непримирима - дори и тогава, когато уж приключи с обещания и уговорки за мир и разбирателство. Литературата показва кое кара хората да приемат или отричат властта, да се бунтуват срещу нея, да воюват помежду си заради нея, да вършат подлости и предателства, да наказват жестоко или да предават довчерашните си съюзници и съучастници - тези въпроси винаги я вълнуват и измъчват.

2.

А. С. Пушкин изучава и изследва руската история внимателно и последователно, със страст и умения на истински учен. Безспорни са неговите високи сполуки и проникновени навлизания в дебрите на историята и в откриването на нейните истини. До Пушкин големият историк в Русия е Николай Карамзин, който също като него е писател и поет, създател на руския език и на руската национална литература.
В зората на всяка национална литература, когато се формира и утвърждава националното самосъзнание, големите писатели са и изследователи на родната история. Те са такива и в епохите на преход и търсене на верния път за развитие. Без познание и съзнание за миналото не е възможно изграждането на националния дух и формиране на уверена в себе си и способна да създава велика култура нация.
Историографията на Пушкин, а и на Карамзин, разбира се, е проучване на архиви, откриване на неизвестни факти, събиране сведения за забравени исторически личности, но е преди всичко тълкувания и анализи, философски поглед върху миналото - макар привидно акцентът да пада върху фактологията. Но фактологията само оформя сюжета на историческото повествование. Историята е разказ с динамичен сюжет, неочаквани обрати, с живи и колоритни характери. Точно като актуалния живот. Всъщност, именно заради актуалния живот Пушкин се обръща към историята, надявайки се там да открие поуките и смисъла на своя ден.
Интересът към историята в Русия се засилва особено след царуването на императора Петър І. Неговите радикални икономически, политически и „цивилизационни” реформи поставиха на изпитание руския дух, националния характер и културното своеобразие на руснаците. Те отвориха пътя за навлизането на чужди идеи и породиха сериозни проблеми пред неговите наследници. Европа не само „влезе” в руската култура, но и вероломно нападна през 1812 г. земята на Русия и постави на невиждано преди изпитание руската издръжливост и своеобразието на Русия. Властта се промени, придоби нови нагласи и стана склонна да извърши компромиси пред новото буржоазно мислене, което искаше от нея отстъпки в политическата сфера, въвеждане на правила и закони от европейски тип, отдалечаване на традиционните форми на общественото устройство. Дошло бе времето на идейната фаза на руската буржоазна революция.
Властта на императора Александър І е консервативна след войната срещу Наполеон и не е склонна към либерална реформи, но точно това именно засилва негодуванието на либерално настроените дворяни - главно сред офицерството и интелигенцията, които подготвят и осъществяват бунта на декабристите от 14. ХІІ. 1825 г. Бунтът бързо е овладян, но последиците от него са трудно преодолими и оказват силно влияние върху целия по-нататъшен процес в историята на Русия.
Политическата нестабилност е основната тема в историческите изследвания на А. С. Пушкин и в неговата проза и поезия с исторически сюжети. Той въвежда нови теми в литературата, придава й допълнителна социална и политическа насоченост. Поетът търси причините за недоволствата и бунтовете, за нестабилната власт. Смутовете в държавата са все по-обичайни, но причините за възникването им се повтарят в историята и водят до едни и същи резултати. Затова е необходимо да се познава миналото.
А. С. Пушкин отделя голямо внимание на бунта на Емилиян Пугачов. На него той посвещава специалното си изследване, озаглавено „Историята на Пугачов” („История Пугачева”), публикувано през 1833 г., и повестта „Капитанската дъщеря” („Капитанская дочка”), публикувана през 1836 г. Двете творби, които имат важно значение за руската литература на ХІХ век, са изключително интересни и от гледната точка на философията на историята и политологията, тъй като третират темата за властта и съпротивата срещу нея, за бунтовете и за истинската власт като твърда и безкомпромисна ръка. В този кръг проблемни въпроси следва да поставим и трагедията „Борис Годунов”, писана през 1824-26 г., но публикувана едва през 1831 г. Тези произведения, особено първите две, които тематично и сюжетно произтичат едно от друго, трябва да се разглеждат като взаимно допълващи се и обясняващи се, като части от един цял епичен роман за държавата и властта.

3.

Историята на Пугачов и неговото въстание е история на държавата, която е отслабена, после обзета от паника и накрая успяла да се възземе и нанесе поражение на бунтовника. Това история за властта, която е несигурна, колебае се, изпитва недостиг от смелост и хора, които да я бранят в решителния момент. Този бунт е показателен за състоянието на Империята и нейната върховна управа, на целия властови вертикал. Бунтът е война срещу държавата; война отвътре, провокирана не само от недоволството на част от обществото, но и от парализата на функциите на държавата, от липсата на воля за власт.
Силната власт е потребност не само за държавата като такава, но и за народа, за отделния човек, защото само такава власт осигурява и гарантира спокойствие и защита срещу злото. „Спокойният живот” е идеалът на човека от всички епохи, но особено от края на Средновековието насам. Уседналият живот изисква мир и условия за труд. Хармонията не се постига в безредици и вълнения, в страх от насилия. Когато мислиш за това как да се защитиш от нападения, кражби, убийства, размирици и неприятности, трудно ще се съсредоточиш в труд и съграждане. А трудът е полето, в което се осъществява човекът.
И ето, говорейки за яикските казаци (техните земи са в поречието на река Аик или Урал, в близост до Каспийско море, в Сибир), Пушкин подчертава: „Живеейки в набези, обкръжени от неприятелски племена, казаците чувствали необходимост от силно покровителство и по време на царуването на Михаил Феодорович изпратили пратеници в Москва да молят господаря да ги приеме под защитата на своята висока ръка” (т. VІ, стр. 7. Цитатите тук от „А. С. Пушкин. Собрание сочинений в шести томах”, М. 1969). Императорът им дал своята благословия и закрила и те заживели в състава на империята, защитени от противници и врагове. „Силното покровителство” е необходимо на всички народи, общества и съсловия - особено на по-малките и слабите. Държавата и властта са длъжни да обгрижват народа, да мислят за него и го пазят. Те са отговорни за съдбата му.
Казаците, измежду които ще произлезе по-късно Емилиян Пугачов, са такава общност, която върху себе си е изпитала горчилката на самостоятелното съществуване и знае цената на спокойствието под закрилата на силния властник. Свободата не означава непременно да си независим и непременно сам да решаваш как точно да живееш. Често пъти е по-добре да си в прегръдката на някой по-голям, който да те пази и помага. Съзнанието за „не - свобода” възниква тогава, когато или изгубиш покровителството, или то се превърне в задушаваща опека; когато ти пречат да се развиваш и изявяваш способностите.
Докато властта на императора не се превръща във власт на деспотичните и безотговорни чиновници, казаците се чувстват свободни и равноправни, живеят добре и се радват на труда си. Когато императорът-господар разбира това и полага еднакви грижи за всички, но особено за тези, които са нови за държавата му народи и които по собствено желание са влезли под неговия скиптър, цялата империя и мирна и силна. Но народът трябва да усети по себе си силата и твърдостта на императорската власт, а и на властта изобщо. Това е основната мисъл в политико-историческите творби на великия поет. Сила означава справедливост и не допускане на своеволия от страна на чиновниците и местните управници.
Макар и бегло, Пушкин в „Историята на Пугачов” разглежда този проблем, чието решение е източник или на спокойствие в държавата, или причина за смутове и бунтове. Народът бързо схваща кой какъв е във властта. И да разпознае този, който може да бъде оспорен и свален от управлението, без това да означава престъпление и да се наказва сурово. Когато властта е слаба, но зла и коварна и вместо да ръководи, се впуска да граби, насилва, измъчва и богатее за сметка на народното нещастие, тогава реакцията срещу нея е предвидима, а понякога и неизбежна.
Пушкин е консервативно мислещ човек и за него монархията е идеалната форма на управление, към която и народът е приспособен и привързан. Монархията и народът са свързани като в едно цяло, в един организъм и когато единият негов член боледува, боледува и другият. Това много отчетливо е показано в „Историята на Пугачов”, но особено в народната драма „Борис Годунов”. Пушкин представя колко народът изпитва потребност властта на царя да бъде здрава и неприкосновена. Царят трябва да знае своя дълг и своето свято призвание, за да бъде и народът спокоен, уверен в себе си, мирен и изпълнен с любов. Разколебаването на царя е гибел за народа. Тогава или трябва насилствено да бъде сменен, или народът изпада в униние и грях. Царят, т.е. властта, е богопомазан и неговото място не може да се заеме от друг. Семьон Франк посочва като една от основите на консерватизма на А. С. Пушкин убеждението, че властта не може да се заема от „средни хора”, от „масата”. Тя е народна не с участието на всички в нея, а с умението на властника да чувства народа, да се вслушва в него и се грижи за живота му, но и когато народът възлюби своя господар и послушно върви след него. Затова и престолът не бива да стои дълго незает, а когато е зает, стоящият на него трябва здраво да държи скиптъра и уверено да управлява.
Обкръжението на слабата власт почти винаги е предателски настроено и готово да служи на този, от когото ще има повече облаги и сигурност. Това може да се нарече предателство и продажност, измяна, подлост, нарушение на клетвата, но винаги трябва да се има предвид. Тъй като е основно качество на администрацията - висшата и нисшата. Тя е вярна на силния, на умелия и способния, на твърдата ръка, а не на безволевия, хаотичния, слабия, не знаещия какво да стори в труден момент. Народът е като нея.
Никой властник не бива да си въобразява, че е вечен или че народът винаги и при всякакви обстоятелства и след всички неговите действия и решения ще бъде с него и ще го следва безрезервно. Властта умира в мига, в който прояви колебание и нерешителност или не се съобрази с настъпилите промени в обществено-политическата обстановка. Истинският водач и държавник знае във всеки един момент какво решение да вземе и умее да убеждава народа и обществото в правилността на това решение.
„Историята на Пугачов”, „Капитанската дъщеря” и „Борис Годунов” извеждат това правило като основно и показват какво се случва, когато то бъде нарушено.

4.

Бунтът на Пугачов в интерпретацията на А. С. Пушкин има интересна и много поучителна предистория, съдържаща причината, поради която в крайна сметка дълго тлеещият конфликт избухва. Доброволното присъединяване на яицките казаци към Руската империя не притъпява у тях народностното съзнание и не ги кара да заличат традициите, с които са живели дотогава, нито да се откажат от собствения си модел на обществено устройство. Те влизат в империята, но държат да се зачитат правата и обичаите им - особено тези, които винаги са им давали сила и са поддържали вътрешното им единство. За тях самостоятелността не е празна дума. Обществото им е организирано върху пълна демокрация, различаваща се от обществената система на самите руснаци. Казакът е човек, който е свободен по дух и не позволява да го лишават от правото да участва във властта на своя казашки род. Но Петър І не харесва тази независимост и включва яицките казаци в общата система на държавното управление. „Казаците се възмутили, изгорили градчето си с намерението да избягат в киргизките степи, но били жестоко усмирени от полковник Захаров.” По-късно, по време на царстването на Анна Ивановна и Елисавета Петровна продължила държавната политика по политическото и държавническото интегриране на казаците в системата на руското имперско управление. Безсъвестните чиновници обаче вместо да подобрят това управление, започнали да издевателства и да не зачитат казашкото достойнство и чест. Оплакванията пред висшето началство не дали подобрение и не изменили отношението на властта към местното население. Дори санкциите се ожесточили. Избухнал бунт, който бил жестоко смазан. И макар редът да бил възстановен, спокойствието, както подчертава и А. С. Пушкин, „било ненадеждно”. Напрежението продължавало да тегне. Зреел нов бунт. „Но нямало предводител. Търсел се предводител.”
Пушкин не говори за лош живот на яицките казаци, предизвикан от бедност, непосилни данъци, тежка повинност, която държавата да налага над тях. Не, бедността понякога е причина за недоволство, но не е толкова силна, та да накара народът да обезумее политически и се реши да сменя властта и управлението. Причината за недоволствата и зреещия бунт е разрушаването на националните традиции, националното достойнство, незачитане на самостоятелността и духовната независимост, пренебрегването на правилата и нормите, които казашкото население е създавало продължително време, за да устрои бита и облекчи живота си. Императорската власт грубо разрушава начина на живот на казаците и по този начин ги обезличава, поругава достойнството им и с това се лишава от тяхното доверие. Остава единствен страхът, но страхът не може да е вечен.
За да се вдигне народът срещу властта, са необходими причини и условия, но преди всичко водач, предводител, който да вземе в ръцете си властта и да поведе масата към целта. Необходима е силна личност, способна да обедини отделните човеци, да ги подчини на една обща политическа идеология, да им вдъхне сила и увереност. Сам той трябва да е твърд, целеустремен, неотстъпчив, енергичен и да говори на езика на народа онова, което народът иска да чуе. Често този човек е дори необразован, примитивен, груб и арогантен, лишен от добри маниери, изискани светски обноски и език.
Но и това не е достатъчно. Освен да притежава политическа сила, воля и твърдост, водачът непременно трябва да олицетворява нещо познато, близко, родно и ползващо се безрезервно доверие; той трябва да повтаря нечий предишен пример. Така му е по-лесно да спечели симпатиите на хората. Затова през Средновековието често се е появявал някой, който се е обявил за цар, за когото пълзи слух, че е жив. Сред народа е тръгвала такава вест за владетел, за когото вече е било съобщено, че е мъртъв. Той е бил обичан и уважаван и известието и хората не са искали да повярват в неговата смърт. Тогава, точно заради тази любов, известието за смъртта му не била възприемана и било лесно да се породи мит за живия «умрял», който единствен е способен да избави народа от теглилата и мъките. Появява се самозванецът. В «Борис Годунов» той е Лъже-Димитрий, а в «Историята на Пугачов» - Петър ІІІ.
Самозванецът е използване на нечий авторитет. Тъй като авторитетът се придобива трудно и е необходимо време, за да бъде признат, самозванците са се нагърбвали да бъдат някой друг и да се понесат на вълните на известността и името му.
В наше време «буквален» самозванец е немислимо да се появи. Други са днес условията за политически въздигане и утвърждаване. Но остава потребността водачът да напомня, ако не конкретна личност, то поне сбор от няколко качества, която някоя конкретна политическа личност, ползвала се с доверие и доказала себе си като мъдър и силен ръководител, е имала, за да заслужи авторитета и спомена за себе си. Народът обича да има спасители и покровители!
Новият «спасител и покровител» се проявява обикновено на фона на слабата власт на тези, които в момента управляват. Или на техните своеволия и безсмислена тирания и чиновнически деспотизъм. И когато се появи някой, който напомня на предишен справедлив владетел, обещаващ да избави народа от страданията му, народната любов го подема върху крилете си и го въздига нагоре към властта.

5.

И така предводителят е намерен. Емилиян Пугачов и монахът Григорий (от драмата „Борис Годунов”), представящ се за царевича Дмитрий заживяват в народното съзнание като избавители от слабата власт. Започва тяхната история.
Пугачов се държи в новата си роля като пълна противоположност на официалната власт. Той е твърд и жесток, с противниците си, но щедър и великодушен с тези, които го харесват и подкрепят. Така всява страх у врага и лесно го побеждава, но и любов у народа, който все повече го обикват и върви след него. Той сякаш завихря около себе си политически живот и хората охотно се включват в него. Тази вихрушка увлича в себе си всичко, що й се изпречи. Няма сила, която да й се противопостави и укроти. Това е интересно за наблюдение политическо явление, срещано често, дори много често в историята, а и в наши дни. Явлението е от ирационален тип. Никой не може да убеди завихрените в него, че водачът им е недостоен и глупав; че ги лъже; че ги използва в своя изгода; че е невъзможно такъв човек да донесе добър живот и спасение. Думите са напразни и слушащите ги не им обръща внимание. Защото в такива моменти не думите, а делата и поведението на лидера са от значение и хората тръгват след него, а не след думите. В други случаи може да бъде обратно, но след дълги очаквания и напразни надежди властта да възвърне силата и достойнството си и да покаже, че е власт на онеправданите, се задейства масовата психоза, въздухът в обществото се сгъстява и е достатъчна една-единствена политическа искра, за да пламне бунтът. Стига, разбира се, да има кой да я запали и хвърли.
За Пушкин личността на Емилиян Пугачов е ясна, защото е твърде елементарна. Елементарната личност действа елементарно, но в съчетание с воля и енергия тя е способна да се преобрази и да заблести с неотразима светлина. Това постига Пугачов. Постига го, тъй като масата сама го търси, за да бъде поведена.
Да, масата, колкото и да е инертна и трудно подвижна и управляема, иска да бъде подчинена и поведена. Вътре в нея постоянно действат центробежни сили. Но въпреки това не понася дълго да е неорганизирана и без покровител и водач. Тя почти винаги безпогрешно открива този, който може да й стане такъв покровител и водач и го и непрестанно го издирва. Изборът й пада спонтанно, по инстинкт за самосъхранение. У нея този инстинкт е добре развит и проявен - стига, разбира се, да е все още здрава морално и политически. Такава е казашката маса.
Как се бори властта срещу самозванеца-бунтовник? Губернаторът на Оренбург Рейнсдорп публикува манифест, в който разобличава Пугачов, но думите в него са надути, „тъмни и объркани”. Взетите мерки, които на пръв поглед са решителни и строги, се обръщат срещу губернатора. Той дори изпраща един затворник, осъден за злодейства срещу населението, да отнесе в щаба на Пугачов известие, че ще бъде помилван, ако се предаде. Задачата е изпълнена, но Пугачов не се предава, а на всичко отгоре освободеният затворник преминава на негова страна и бива издигнат до чин полковник в бунтовническата войска. Слабата и неуверена власт се обърква от резките и настойчиви действия на противника. Тя прави грешка след грешка и още повече усложнява собственото и на държавата положение, парализира живота и вкарва обществото в тежка криза. Вместо да напада, тя се брани отчаяно и неумело.
Елементарните военни и политически умения на Пугачов се оказват хиляди пъти по-успешни от решенията на военните съвети и заповедите на генералите на императора. Прашката на Давид безпощадно убива Голиат, когато Голиат е изплашен и душевно сломен. Това не е логично в нормална ситуация, но в „ненормална” неукият и неграмотен Пугачов го разбира, а не се побира в умовете на образованите генерали и висшите държавни сановници.

6.

Бунтът, ако не е начало на революция, рядко продължава дълго и бива успешен. В крайна сметка, поради събирането в него на най-различни, при това не политически интереси и защото основата му е авантюризмът на неговите водачи, вътре в него се повтарят същите процеси, каквито се проявяват в официалната власт в началото и при възхода му. Никоя общност не може да събере енергия за продължителна съпротива. Рано или късно идва нейният край. Държавата е с повече ресурси, докато бунтът се държи на ентусиазъм и протестна воля. А те бързо отслабват и привършват.
Така става и с бунта на Пугачов.
Той няма кауза, а е само избухване на недоволство, замайване от чувството за всесилие и надмощие над господарите, опиянение от победите и успехите над всесилната власт. Народът не може дълго да живее във война, която е срещу самия него. В един миг националният разум все пак идва и тогава се вижда цялото безсмислие на започнатото. Отрезвяването е съпроводено с мъчителни социални болки и нови недоволства - този път срещу тези, които са го повели и подвели.
Бунтът е протест срещу повече или по-малко конкретни недъзи в обществената система. Най-често той е избухва, когато доверието към властта достигне критично ниска точка и обществото престава да вижда в нея достатъчно силен и надежден защитник на интересите си; тогава, когато то не е сигурно за спокойствието и реда на своя бит. Но обществото трябва не само да е недоволно от властта, за да се бунтува, но и от себе си, от собствената си стабилност, единство и сила.
Пугачов лично е бил „недоволен” от властта, защото веднъж пристъпил закона, със своя буен и непокорен нрав не е искал повече да му служи. Жадувал е и отмъщение. Оглавявайки бунта, той е задоволил егото си, получил е удовлетворение, заситил е глада си за водачество и неподчинение. Но той създава своя власт, а властта съвсем не е неподчинение и независимост. Напротив, стоящият най-отгоре на властовата пирамида е най-зависим и обвързан с тези, които стоят под него, които той командва и уж с тях може да върши каквото си пожелае. Отначало Пугачов „върши с тях, каквото си пожелае”, но на него вече са му възложени други функции и отговорности. Ако не ги изпълни, ще бъде поруган и предаден. Както и става. Става, защото у него няма никакъв идеен порив, никаква властова цел - освен да граби и се радва на богатства, почитта и страха у всички от него.
Държавните сановници и чиновници, колкото и да са продажни и непостоянни в убежденията и позицията си, все пак са устойчиви във възгледите си. Те знаят на кого служат. Докато разбунтувалата се тълпа няма тази опора. Тя се е люшнала по вятъра на промяната и когато този вятър започне да стихва, бързо си дава сметка докъде е стигнала и какво е направила. И за да се спаси, започва да предава довчерашните си идоли и нови господари. Стегнатият до преди миг строй панически се разпръсва. Кой каквото може, граби и предава на победителите, за да се откупи.

Бунтът на Пугачов оставя дълбоки следи в историята на Русия. Той е типично историческо събитие, случващо се в период на смяна на епохи и политически системи, когато старото е още живо, а новото не е достатъчно силно и трайно установено. Тогава именно политическата система е най-слаба и уязвима, лесно се поддава на натиск и трудно намира верните решения.
Такива събития трябва да се изучават не само в тяхната фактология и хронология, но и в причините, които са ги породили, и закономерностите, по които се развиват и угасват. Тогава ще бъдат достъпни и като поука за настоящето и бъдещето; тогава ще можем да предугаждаме изпитанията, които ни предстоят и ще намираме изход от безизходицата, в която по всяко време влизаме.