ДРЪВЧЕ
ДРЪВЧЕ
В реката печална
под цвят на звезда
блести огледална
и бърза вода.
Дръвчето, което
над нея виси
потапя в небето
зелени коси.
Дръвчето къде е
сега ми кажи:
в небе ли се рее,
в река ли тъжи?
ЕСЕН
Водното конче… Горкото!
Върху самотно листо
плаче горчиво, защото
босо от вчера е то.
Дните са вече сурови,
шетат зли ветрове -
кой ли с подкови нови
тук ще го подкове?
Хлипа до мрака, когато
луната му шепне с лъчи:
- Подкови от чисто злато
аз ще ти дам. Не плачи!
СЕПТЕМВРИ
Имаш земята, тя е твоя.
Имаш небето, твое е то.
Пътят, реката край него, пороя
от лъчи над цвят и листо.
Плаха нежност, почти като тази
сякаш в теб вкоренена бреза,
тиха къща, в която те пази
една майчина топла сълза…
Под небето, синьо и южно,
на земята, по пътя мек
нищо друго не ти е нужно,
за да бъдеш добър човек.
ТЪЖНОТО МОМИЧЕ
Аз гледам небето и сутрин , и вечер.
Там татко живее, от всички далече.
Работи и мисли за мене и мама,
свободна минутка за друго той няма.
Небето не ви ли прилича на нива?
Лъчите той жъне,звездите полива.
Погали ли облаче, бяло глухарче,
той сякаш мен милва, макар че, макар че
заплакваме мигом тогава и двете:
аз-тихичко в къщи, а то - на небето.
РАДОСТ
Обло облаче, обичам
подир теб да тичам,
ти - в небето,
аз - в полето
и се смее в мен сърцето.
А препънеш ли се, спирам,
сълзите ти в длан събирам,
радвам се, плачът ти щедър
значи клас по-зрял и едър.
ВЕЧЕРНА МУЗИКА
Чуй, чуй - ветрецът в дръвче тънкостволо
как ноти прелиства за своето соло.
Цигулки просвирва в зелена къщурка
дуетът чудесен на Щурчо и Щурка.
Дори на светулките чудното трио
премигва и пее: „О, соле мио!”
Ква-ква квартетът не чака мрака,
добре се чува как квака, как квака.
Защото щъркелът с двата си крака
е вече в гнездото си, не в ракитака.
Там трака на своите звънки чинели
и буди звездите в небето зазрели.
ВЪРБА
Още рохкав сняг далече
по върхарите блести,
а пък тя в зелено вече
пърха, сякаш ще лети.
Още даже в равнините
зъзне утрото от студ,
а пък тя цъфти - пчелите
вече готвят се за труд.
Над реката ни склонена
реше бухнала коса -
и реката е зелена
под засмени небеса.
И цъфтят водите с меден,
от пчела разтворен цвят,
а светът, довчера беден,
днес е свят богат и млад.
ТЕМЕНУГА
Скромна, дъхава и нежна
идва тя след зима снежна.
Носи върху стебълцето
цветовете на небето:
Жълто и лилаво, бяло,
от росата заблестяло,
даже черно, то сияе,
щом със слънчев лъч играе,
а пък синьото е сложно:
ту е светло, ту - тревожно.
Не остава без другарче -
днес е с верно минзухарче,
а за утре ще извика
я кокиче, я иглика.
С тях се смее, тича, скача,
докато се спусне здрача,
всеки пътник ще омае,
в пътя му ще заухае,
тъй че той на глас ще каже
много да е морен даже:
Няма като нея друга
тук, под слънцето на юга.
