Филип Марински

ПРОЛЕТ

Замътената вада тича
и бърза към дола
и се възнася песен птича
по храсти и била.

Дърветата, отнейде чули
за топлия южняк,
набързичко са си събули
чорапите от сняг.

Подсвирква ми и ме задява
чер присмехулник - кос.
По синята безбрежност плава
бял облак среброкос.

В очакване на пеперуди,
отдаден на мечти,
напъпилият дрян се чуди
дали да разцъфти.

Събудените минзухари
са вирнали шила.
Снегът по припека се шари…
Хей! Пролет е дошла!

ОТКРОВЕНИЕ

Прегърнал и трите порока
съвсем като грешник живях,
но следвах и цел и посока,
загърбил поредния грях.

За прошка не искам да моля,
макар че безбожник не бях.
И пих, и полюбих на воля,
и песни на воля попях.

ОЧАКВАНЕ

Изкорубен дувар. Стар катанец на портата
и градинка потънала в бурени.
Дом столетен, къде са, къде са ти хората?
Где се дяна животът ти бурен?!

И къде е смехът на децата! Къде е
волността на запял хлопатар?
А стопанката твоя къде е? За нея
ти би крепост, вселена, олтар.

От чешмата до тебе,забравена пусната,
сякаш поплак надгробен се лее,
а ръждата, подобно художник изкусен,
причудливо дълбае по нея.

Като черни чембери стрехите са свесени.
Глъхне дворът - забравен, обречен,
а прозорците гледат с очи озавесени
към завоя, поел надалече.

Те очакват оттам да се върне стопанинът,
да запали в огнището огън
и молитвено тих да прошепне: „Ой, планино!
Аз се върнах. Без тебе не мога!”

Те очакват. Очакват от пролет до есен
всеки ден с поглед впит във завоя…
А смрачи ли, на сова злокобната песен
всяка нощ ще смущава покоя.

ТЪЖНО ЗАВРЪЩАНЕ

Чудя са с какво да почна, но усещам тръпка:
искам да намеря точна стихотворна стъпка
и във рими да опиша покрай мене всичко,
та в изящен стих да диша мойта махаличка.
Между къщите се вият улички смълчани
сякаш сръчни пръсти шият сребърни гайтани.
Слънце като медна люспа, паднало зад хребет,
от елите, с жарки устни, прави златен гребен.
Той стопи ли се и мръква. Покривите стари
в сумрака зелен изпъкват като кехлибари.
Шарени бохчи прибира връх в далечината,
а в доловете извира вече тъмнината.
Тя ще изпълзи нагоре чак до върховете.
Чакам някъде прозорец вече да засвети.
Знам, че няма да дочакам… Дави ме тъгата.
Тука ще царува мрака в сговор с тишината.
Мойта родна махаличка - глуха, сляпа, няма…
Има къщи, има… всичко. Само хора няма!

УТРО НА ПЕРЕЛИК

В мъгла, като във бяла пяна плува
Широка лъка. Изгревът гори.
Денят гальовно Перелик целува
и лумват сякаш в клоните искри.

В четуната на капчици се стича
роса кристална и пълзи, пълзи…
Елите тъй приличат на момичета
с извити мигли, плувнали в сълзи.

По меките килими на Чурика
пропъпли стадо и пропее чан.
Ранил пастир отнякъде извика,
отвърне му със ехо скат смълчан.

Мелодия подхване гайданица,
след нея проехти възторжен вик…
И като бисер в скъпа огърлица,
пробуден засиява Перелик.