Иван Карановски

I.
ЕСЕННИ НАПЕВИ

1.

Един след друг редят се дни дъждовни,
В траурна жалост родний край черней,
От небесата ниски и тъжовни
Надежда няма слънце да огрей.

Като че някой леден дух гробовен
Всевластно иска всичко да обвий,
Та вред да зацарува мрак вековен -
Живот и мила младост да затрий.

Как грозна и пустинна е земята,
Как плачат небесата и тъжат
И легналите скърби на душата
Сред тебе, есен, по-вече тежат!

2.

Ей хвъркат, капят листе пожълтели
С въздишки, пълни от тиха печал,
И стелят се в алеи запустели
Разгонвани от вятър възридал.

И питат се, где дните отлетяха,
Кога сияеше небесний шир,
Кога в тях славеите песни пяха
Под свежий лъх на лекия зефир.

Ей хвъркат, капят листе пожълтели
С въздишки над погинала мечта…
Тъй нивга нищо времето не жали
И го отнася в мрака на смъртта.

3.

Любимий полски кът, где аз отивам
За отдих от житейската мълва,
Сега е пуст…Несмълкно един чувам
Сподавен шум на сухата трева.

О скръбно е - полето смърт обвила,
Настъпи вече за раздяла час…
Копненията на душа унила
Кому до пролет ще откривам аз!

II.

Живот - верига дълга от страдания…

                                    На Ст. Лунин

Живот - верига дълга от страдания!
Живот - до край мъчителна борба!
Не туй ли зарад скъпите мечтания
Донася дар жестоката съдба?

Под кръст голготски - непосилно бреме.
Из тежък път и мрачен и трънлив.
О колко млади сили мрат без време
Невидели очакват ден щастлив!

Таланти колко тъй отрано глъхнат,
Светът що нивга няма да узнай, -
Цветята мили също както съхнат,
Тъй свършват те печално своя край.

Отдавна други в земята почиват,
Съмнения грозни тях не ги морят,
Треви и бурен гробове покриват,
Мечти свещени там навеки спят.

Живот честит - напразно въжделене!
Безумен блян за клетнишки сърдца! -
Едните само - горест и презрене
Се виждат на изпитите лица…

III.

В дълбока нощ, когато тъжна песен
През тъмнините до мен долети,
Потаен жар, в душата ми възмогнат,
Болезнено захваща да пламти.

Неволно сълзи блясват ми в очите
И чужд за всичко мило на света
Желал бих тогаз като тази песен
Невидим да изчезна сред нощта…

IV.

Из „Песни на недоволните”

С насмешка злобна на лица
Поглеждат често нас глупците,
Надменно хулят наший идеал,
Брътвят, че ний живеем без морал,
Че праздни били ни мечтите.

Но що? Те могат ли разбра,
Какви нас чувства ни вълнуват,
Как нас измъчва в тоз живот скръбта,
Когато вечно тънат те в калта
И низки страсти в тях царуват?

V.

ОПЛАКВАНЕ

Привечер в блянове унесен
Вървях из полски широти,
Но плач наблизо - също песен -
Мен неочаквано смути.

Жена заплакала стоеше
Над нов гроб в мъртва тишина
И думи жалостни редеше
За горката си съдбина.

Като че в нейното ридане
Ечаха жалби от цял свят…
Небото тънеше в мълчане
Безсилно да даде ответ.

Пред този напев на тъгата
Стоях аз дълго поразен
С горчиво чувство на душата,
От бляновете отделен.

А в запад с поздрави прощални,
Там зад далечните гори,
Ведно със звуците печални
Замряха слънчеви зари…

VI.

ПРЕД СЕДЯНКАТА

В мрак селото тихо е заспало,
Бди отгоре месецът засмян,
И небото чудно засияло
Кат възлюблен и неземен блян.

Край искрящий огън зарумени
Моми, булки бързат да предат;
В смях и глуми с лудите ергени
Гласовито песни те редят.

Думи мили - сълзи на душите -
Се разнасят надалеч в нощта
И вълнуват сърдцата в гърдите,
И разпалват в жилите кръвта.

Но в гласа на песните омайни -
радостта на първа младина -
Аз дочувам скърбите безкрайни
на недавни робски времена:

Зарад робство - черна орисия,
За сирашки майки и деца,
За борбите с царска тирания,
За юнаци с огнени сърдца…

Ах, тез песни на народ страдален
В жал навеждат моето чело,
Песни - спомен и завет печален
На нечуто за света тегло!

VII.

Нощна доба - млъкнало селото,
Няма месец, ни звезда в небото.
Там над стряха в тъмнотата глуха
Бухал, мраколюбец, грозно буха
И стопанка на мир не оставя,
А тя люти клетви му отправя:
Опустял си, проклетнико бухал,
Ти над нази дето си забухал!
Не ли стига наш’та злочестия,
Не ли стига огън - сирмашия,
Че на наший покрив все прииждаш?
На какво ли ти ще ни завиждаш?
Лани беше - щерка за венчило
Аз зарових, ох черно чернило!
Струпан болен лежи от години,
Върла болест няма да премине.
Деца дребни теглят зла неволя,
Не знам помощ от кого да моля…
Каква нова носиш ни прокоба? -
Да не викаш и нази за гроба?…
Опустял си, проклетнико бухал,
Опустял си дето си забухал!

XXIII.

Спокойна вечер, миг чаровен
От дивний мир на вечността,
Обичам те, кога тъжовен
Стоя пред твойта красота.

Обичам те, кога с позлата
Заливаш тихо морний свят
И нови песни в самотата
Вълшебно в мен се заредят…

XXIV.

Кажи, защо ти пак скърбиш,
Девойко черноока?
От що душата ти е болна?
В очите ти аз виждам погледа
На есен меланхолна.

Жестокосърдний тоя свят
Какво ти пак донесе
До сълзи ново угорчение?
Кажи! - Потайната ти мъка
Дваж мъка е за мене…

XXV.

Над морската повърхност светло синя
Аз впивах дълго поглед устремен,
Там гдето ти в далечен път замина,
там гдето ти изгуби се от мен.

Горчива скръб ми късаше сърдцето:
Дали за сетен път не те видях?…
Спокойно плискаше в брега морето
И тътнеше от песен и от смях.

XXVI.

Луна, луна, пленително сияйна,
Вълшебница на нощния покой,
Понякога каква тъга потайна
Пробужда в мене чудний образ твой.

Ах, може би, там нейде нажалено
Поглеждат теб и други две очи,
Но ти мълчиш, ти гледаш ме студено
С безстрастните си и неми лъчи…

XXX.

С въздишки тихи пълна е нощта,
Умислен месец над звезди изгрял,
На явора в заспалите листа
Любовна песен славей е запял.

Стоя самси и слушам мълчалив
Отекна звук из сънний полумрак:
Любов честита - миг един щастлив,
Роден в сълзи и в тях погребен пак.

XXXI.

Защо, защо, о хубаво дете,
Да жалим ний напразно
По туй, което
Съмнението и скръбта убиха
И няма вече нивга да се върне?
Защо, защо, о хубаво дете,
да жалим ний напразно? -
Сърдечните тъги на горката ни младост
Мълчание гробно нека ги обгърне.

XXXII.

През мрака на мъглите,
Припаднали край мене,
Отдавна лъч очаквам,
Надежда не изгубил,
И с тих копнеж в гърдите
Поглеждам дано зарна
Сиянието му нежно
И близо и сърдечно,
От всичко на земята
Най-пламенно залюбил.

През мрака на мъглите,
Припаднали край мене,
Отдавна лъч очаквам,
Но той не се съзира
И с тих болеж в гърдите
Поглеждам, без да зарна
Сиянието му скрито
И сетнята надежда,
Най-скъпа за душата,
Изгубена умира.

XXXIII.

Когато за душата неспокойна
В светът веч стане всичко мъртво
И ледната тъга я засени,
О има ли тогаз по-сладък спомен
От спомена за първата любов
В юношеските дни?

Безповратно умряло
Проклина и пак вика тя…
Повява дъх на младост от балкани,
Сърдечно греят слънчеви лъчи,
О мила пролет,
Да бих могъл да стана
Гаснеещ лъч от твоето сияне
И с тебе да угасна,
Безумно бих се радвал
С просълзени очи…

XXXIII.

Когато за душата неспокойна
В светът веч стане всичко мъртво
И ледната тъга я засени,
О има ли тогаз по-сладък спомен
От спомена за първата любов
В юношеските дни?

Безповратно умряло
Проклина и пак вика тя…
Повява дъх на младост от балкани,
Сърдечно греят слънчеви лъчи,
О мила пролет,
Да бих могъл да стана
Гаснеещ лъч от твоето сияне
И с тебе да угасна,
Безумно бих се радвал
С просълзени очи…

XXXVI.

Приветен клик на бъдеще незнайно,
Защо ме мамиш ти? -
Безплоден е гласът ти за сърдцето,
Изстинало от вярата пречиста
В най-скъпите мечти.
Безплоден е гласът ти за сърдцето
И губи се безплодно
Като гласът изгубен из пустиня.
Приветен клик на бъдеще незнайно,
Защо ме мамиш ти? -
На тъмни дни сърдцето ми привикна,
Спокойно чака то печална участ,
Задебнала го скрито.
Приветен клик на бъдеще незнайно,
Защо ме мамиш ти?

XXXVII.

Ридаещ звук,
Отгде понесен - бог го знае -
От бързий полет на зефира,
В безмълвието на полето родно
Как тихо звучи и ридае.

Ридаещ звук,
От бързий полет на зефира
Към где опътен - бог го знае,
В безмълвието на полето родно
Как тихо звучи и замира.

XXXVIII.

РЕФЛЕКСИИ

             На Гр. В.

1.

Живот - копнене вечно на дух вечно буден,
Отправил поглед в гъсти мракове,
Живот - из хаоса изтръгнат акорд чуден
От весели и скръбни звукове.

Еднаж от теб човек се плаче и проклина,
Другаж по твойте хубости скърби.
Живот, стигнал е само твоята дълбина
Живелият в страдания и борби.

2.

Любов - искра, запалена в душата
От факела на случая щастлив,
Любов - мечта най-волна, най-крилата
От вечний мир над мирът суетлив.

Любов - до болка сладостно вълнене,
Любов - в живота най-хубавий цвят.
Макар че носиш сълзи и мъчене,
Без теб пустиня бил би целий свят.

3.

Поезия - акорди от струни сърдечни,
Доловени от майсторски ръце
И пуснати волно на времена всевечни
Да будят акорди в всякое сърдце.

Поезия - мил образ на жена печална,
Загледана към бъдни векове,
Поезия - звук морен на душа страдална
Или по-смел вихър от смели вихрове.

XXXIX.

Залутан морен пътник
Самотно бие тъмнините
И ни една душица жива
Наоколо не среща.
Едни безмълвни сенки само
Се мърват покрай него
И пак безмълвни се изгубват,
Едни безмълвни сенки само.

Залутан морен пътник
Самотно бие тъмнините
И кръв в очите му избива
От помисъл зловеща.
Едни безмълвни сенки само
Се мърват покрай него
И пак безмълвно се изгубват,
Едни безмълвни сенки само.

XL.

Невидима ръка свещта запали,
Свещта сред мрак разискрено горя,
Но всички бяха тежък сън заспали
И никой нейний пламък не съзря.

Невидима ръка свещта запали,
Свещта сред мрак докрая изгоря
И с искрите последни припламтяли
Заспалите умислено огря.

XLI.

СЪН

          На …

Сънувах гроб през късна есен
Обрасъл в бурен и треви,
Над гроба явор стар надвесен
С пресекван тъмен шум мълви.

Под неговите жълти листи
Към гроба с поглед насълзен
Стоиш сама с коси златисти,
Развявани от лъх студен.

Един лист хвръкна и попита
Като че с изподземен звук:
„Защо, девойко в скръб убита,
Сега ти плачеш сама тук? -

Мъртвецът, който тук почива
Все сам дохождаше при нас
И нищо той не ни открива
Чак до последния си час.”

В смущене поглед ти обърна
Към листа чудно прозвучал,
Но нищо нему не отвърна
На нейде бързо отлетял.

Ей друг лист хвръкна и попита
Пак с същий изподземен звук:
„Кажи, девойко в скръб убита,
Защо ти още чакаш тук?”

С досада поглед ти обърна
Към листа втори прозвучал,
Но нищо пак не му отвърна
При първий нейде отлетял.

И трети лист над тебе хвръкна -
„На мъртвият спокоен сън” -
Прошъпна звучно и замлъкна
Като далечен тъмен звън.

Ти все мълчеше. Лъх възникнал
Несдейно явора обви,
Той мрачен нему се откликнал
С роптане мрачно замълви.

В миг всичките му жълти листи
Изсипаха се с тъмен звук
Над твоите коси златисти
И питаха: „Защо си тук?”

XLII.

Към храма на поезията свята
Запътих се
Не без съмнение в душата.
Ще мога ли до него да достигна?
Доволен към изминатият път
Назад извърнал поглед да повдигна?
„Върви! - Потаен глас възкликна в мене, -
Пред тебе пътя се открива.
Не стига само, който не е тръгнъл
И от съмнение зловещо
Искрата божия в себе си убива”.
Към храма на поезията свята
Вървя, но той е тъй далече!
Пътека върла върло се издигна
Изгубена в мъглите…
Ще мога ли до него да достигна?