Хасан Карахюсеинов

ТОТЕМ

Корените ти са впити и втъкани в мен
и тече по мойте вени сокът ти горчив.
По чепатите клони са натежали векове
и жълъдите продължават календарното множене…
Гръм се стелне над зеленото ти величие,
но ти му махваш клон и оцеляваш,
а вихри се в душата пожарът ти червен.
Няма пламъци и дим
и е отвяна пепелта от мойте бури
към моята вселена - Лудата гора.

Корените ти са впити и втъкани в мен;
слели сме се с теб и този лудогорски чернозем.
И пак съм в бесен езически ритъм,
пак под огромната твоя корона.
Вълшебен старец свири на нежна булгарина -
това е то, запевът на старите сказания…
Бели пръсти на моми, невести
ваят по гергеф сред буйнали жита
жълъди и вечни дъбови листа…
Нека корените ти останат в мене впити…

ГЕРАН

Цял живот от дълбоко водата съм вазил,
от най-дълбоките и тъжни подземни езера,
там, под седмо дъно - при дявола и бога,
там и ти слезни, моя днешна жадувана глътка…
Виното си съм изпивал от ръка на самодива,
когато бога си приспивала с песен…
Целувките грешни винаги съм краднел,
от негрешните моми, когато са били опиянени,
и затова така съм бит по устните…
Хляба си отколе с кървава пот печеля,
затова така е винаги пресолен…
И нека всекиму халал да бъде неговият хляб.
Изтеглям свойте песни от бездънните герани
и само аз, в чудатост, лудо ще ги пея…
И щом съм още жив, и щом гласът се лее,
значи, не е изстинала земята ми във мен,
та, значи, пролетните седем живи огъня
подклаждам още и по тях ще бродя още,
и на грубите си длани жарава ще пренасям.

ЖЪЛЪДИ

Валят по раменете ми жълъди,
валят от среброто на мойте години…
Мълча, усмихвам се наивно
на ударите на горчиви плодове.
Смрачава ли се
пладнето на белия ми ден?…

Старият дъб,
свидетел на седем столетия,
         незнаещо мълчи…
Заносил съм в душата рани
на незараснала мъст
от ръждата на тежки ножове…

Столетникът мълчи
          със своя някаква си гордост…

Нататък пладнуват стада…

КОПНЕЖ ПО ИДНОТО

                     На Радой

В зеления океан на времето
няма да си вечен, няма!
Не мисли за връщане назад,
към сринати отдавна брегове!..

Ветровете ли си впрегнал
в гордите, но кърпени платна;
ядрото ли невидимо на атома
си заредил в победните реактори;
или си може би Адам
само с листо от дива смокиня?..

Нека не те смути
ничия измяна, изкушение!
Слух в уплаха не подавай
          ни за миг
към разгневения Нептун!
Изплюй солената, горчивата вода!
Плувай!
     Още! Още!
            Все нататък…
Дръж се за лъчите
            на ярката Зорница!
Отсрещен бряг
           със земен копнеж те чака.
Плувай!
         Още! Още!
Покорявай деветия вал!

ПОСВЕЩЕНИЕ

                   На Аргирис

Единият от нас ще си отиде пръв
и ще се слее с точката далечна
на червената пътека…
А останалият песен ще запее
- не злорадо -
с тъгата тиха на мъжете горди
и ще остави още някой стих
в бялата бохча на листа скътан,
и с огнен порив ще напира
към оня бряг далечен на борбата…

Единият си е отишъл пръв.
Другият дали ще има време
свойто „Сбогом!” в песни да възпее?…

Ние няма като свещи лоени да догорим.
Заряда ние ще изпепелим
         до сетния си вик!
Но там, на вечерна проверка,
         зад пилона
викът ни ще разтърсва тишината!

Май - 77

ДИСКРЕТНО

Умрях веднъж…
Лежах окъпан с бистра и топла водица…
Избавен бях от всички пороци и свян.
После, с празнични дрехи облечен,
четри чифта ръце ме понесоха
по сетния път…
Но заровиха с мен любима,
много отдавна от мене погребана,
            но незабравена…

А мислеха,
че всичките ми тайни са узнали!..