ПЪТИЩА, ПЪТИЩА
ПЪТИЩА, ПЪТИЩА
„И бежит, бежит дорожка,
и горит, горит закат…”
М. Исаковски
Пътища, пътища - тесни и грапави,
вляво и вдясно, на юг и на север…
Всуе се мъча да вникна в играта ви,
вперил в завоите поглед разсеян.
… Вечер се губите нейде из нивите,
сутрин опасвате пак равнината,
бягате в ниското, после извивате,
спорите с лудия пролетен вятър…
Пътища, пътища… Тук ли останаха
първите трепети - бурни, метежни?
Тук ли изчезна оная романтика,
дето ни правеше някак по-нежни?
Тук ли с любимата първи път срещна ни
с първите ласки желаната пролет?
Тук ли прекарвахме лятос горещите
дни под шумящите полски тополи?
Пътища, пътища… Вие ли носехте
в мрака приятния звън на стадата?
Тук ли наесен със шум коловозите
будеха все в полунощ равнината?
Тук ли дъждът до премръзване мокри ни,
рукнал набързо от облака черен?
Тук ли ни сварваше късно без покриви
лудият вятър - бъбрив привечерник?
Пътища, пътища… В прах - колелетата,
бричката дрънка, трепти небосвода…
Искам със вас да обходя полетата,
целия свят искам с вас да обходя.
Нищо, че чупите често дингилите
и ме спасяват случайни колари:
знам, да се справя не стигат ми силите,
ала и моят час все ще удари!
с. Цалапица,
1956
ДЕТСТВО
Във стаята бе мъртво-мъртво:
свещта гори едва-едва,
и мама постоянно мъкне
ту гнила слама, ту трева.
И аз, дванадесетгодишен,
в стъклото своя нос забил,
задъхано и лудо дишах,
юмруците по детски свил…
А вън - богатите съседи,
а вън - кикотене и смях,
а вън - съзвездия и север,
в които бивах и не бях.
И цели нощи - неспокойни,
събрали детския ми свят -
звъняха жичните акорди
и ме отвеждаха назад:
към стъпките на Крали Марко,
към старовремските асми,
към всички приказки на мама
за сур-елени и лами…
И плачех, скрито и нескрито,
и, свил премръзнали ръце,
излизах - никого не питах, -
раздавах лудото сърце
на улици, врати, прозорци,
на птици, стълбове… Играх,
и бивах с всички хоризонти,
с които никога не бях -
и вместо вечерта във седем,
се връщах сутринта във пет.
В една такава нощ усетих,
че вече станал съм… поет!
с. Искра,
1963
ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ПУШКИН
„К нему не зарастет народная тропа…”
А. С. Пушкин
Заселил се във парка тих, Поете,
от тишина и сенки обкръжен,
загледан тихо в кротките дървета,
все тъй замислен сте и тоя ден.
Една пътека - като лъч - се гуши
от колко време в свежата трева…
Ще ви представя трийсетина души,
дошли, за да ви видят, от Москва.
От името на всички тях ви питам:
„Добре ли сте на българска земя?
Брегът, горещите звезди, брезите -
не ви ли спомнят с нещо за дома?
Садовое кольцо, Блажений, Кремъл -
разбирам ви, далеч са в тоя час…
Живеете при нас от доста време,
кажете: как се чувствате при нас?
Въпросите - аз зная - са излишни
и вам прекрасно ви е ясно - знам:
та нали, сред възторзи и въздишки,
не спира хорският поток насам…”
В дърветата полъхва топъл вятър,
долита откъм плажа тиха глъч…
И, бяла панделка, блести в тревата
една пътека - като слънчев лъч.
Бургас,
1966
НО КОЙ Е КАЗАЛ, ЧЕ ТОВА Е СЪН
Брегът утихва бавно по причала,
вълните се опитват да заспят…
Това е всъщност моето начало,
оттук започва дългият ми път.
Аз тръгвам по отъпкания пясък
и все вървя, вървя, а - накъде?
Вървя замислен и не ми е ясно
в кой кът сърцето ще ме отведе.
Събирам в овлажнелите си шепи
медузите като букет цветя
и на вълните в ласкавия шепот
отгатвам тайните на вечерта…
И като мене, заблудени в мрака,
десетки непознати срещам аз:
навярно всеки някого очаква
във свой определен и нужен час.
Тревожен час, когато ми е трудно
да бъда сам и с някого да съм.
Най-хубаво ще е да се събудя!
… Но кой е казал, че това е сън?
Слънчев бряг,
1966
СРЕЩА
На ул. „Короленко” 32 известно
време е живял Иван Вазов
Стоя. Не се решавам да потропам,
загледан в потъмнелите стъкла.
Нима наистина не съм във Сопот,
във твойте малки сопотски села?
Дойдох, донесъл ти от равнината
една заръка като Стремска пръст,
за да я сложа върху стъпалата
като живинка от изстрадан кръст,
та взел със себе си оная рана,
превърнала се в мощ и красота,
със любовта на Бойчо и на Рада
да търся вечно родните места…
Ах, в мигове - когато не достига
една искра да бъда дързък мъж,
благослови ме с новата си книга
и покръсти ме с името на хъш.
Защо не се решавам да потропам?
Защо стоя пред прага мълчешком?
Нима наистина не съм във Сопот?
Нима не бях пред твоя роден дом?
Одеса,
април 1967
УСЕЩАНЕ В КИШИНЕВ
Изгубих се… Из тези улици
какво му е да се объркаш…
Замислени над нещо, люляци
раздиплят разноцветни кърпи.
Увлича ме потокът устремно
по булеварди, по проспекти -
към паметници на изкуството,
към исторически обекти…
И жаден за далечни истини,
които да са по-различни,
вървя из паркове, разлистени,
забързвам се и даже тичам.
Изгубих се. Сега проблемно е
как ще открия път обратен,
но вярвам, че това е временно -
и пак ще полетя нататък:
към нови и уютни паркове,
към бели жилищни квартали,
сред шумове и вечно тракане
на „же-пе” и на магистрали…
И този смут комай усетило,
едно девойче ме повежда
по булевардите към центъра -
и пак съм пълен със надежда.
Не, невъзможно е наистина -
това ви го признавам честно -
сред тези погледи разискрени
да се „стопя” и да изчезна.
Вървя. Обърквам се. Изгубвам се.
Но ни за миг не съм самотен.
Сега разбрах защо не другаде,
а точно тук е идвал Ботев.
Кишинев,
4 май 1984
ТАМБОВСКА ВСЕЛЕНА
Безкрайна шир! Очите не достигат
до хоризонта - сив, неуловим…
Разгръщам страница на нова книга
и всичко е един вълшебен филм.
Имението Мара - нявга царство,
в което Баратински е живял
и всеки ден по мъжки е израствал
за днешния свой горд пиедестал.
И тихичката Знаменка - подкова
под този непомръкващ небосвод:
дом свиден на Наташа Гончарова,
обречена на Пушкин цял живот…
Тамбовска непомръкваща вселена,
за силните - и устрем, и покров,
с която като с кръвоносни вени
светът ще се зарежда със любов.
Блажен, че тъй внезапно ме зароби,
че с цялата си власт ме покори,
аз цял живот дарявам те със обич,
с каквато ти самата ме дари.
Във тия августовски дни горещи
аз чувствам се безкрайно обновен.
И питам се след тези мили срещи:
дали не съм пък в тоя край роден?
Тамбов,
7 август 1986
БОЛЕДУВАМ, СТРАШНО БОЛЕДУВАМ
Боледувал съм в момента: чувам
думи от колегите ми днеска.
Вярно е, в момента боледувам
от една… неизличима треска.
Не за шумна слава и за злато:
боледувам за красива есен,
за приятелска ръка, когато
от коварни думи съм потресен.
Боледувам все от неприсъщи
болести, разнищващи сърцето,
че съм повечето време вкъщи
и по-малко - в шумни кафенета.
Боледувам, че не се навирам
неразумно на лъва в устата,
че съм старомоден: не лавирам
сред велможите насам-нататък.
Боледувам, че приемам вяло
всякаква неоткровена ласка
и че днес за щяло и нещяло
не умея аз да ръкопляскам…
Боледувам, че не ми достига
времето, та целно да живея:
да завърша новата си книга
и започна другата след нея.
Нямате представа колко искам
да ме мъчи тая болест днеска.
Разболейте се, ако ви стиска,
като мен от тая луда треска.
Кърджали
2002
ВЪПРЕКИ ТОВА
На двадесет и седем е ужасно
с дуел да свършиш заради мълва:
и тоя риск на Лермонтов е ясен,
но го поема - въпреки това…
Не зная как и аз ще си отида -
светът сега е съвършено друг, -
но заради най-малката обида
и аз бих се отправил за Машчук!
Кърджали
2001
