ДИХАНИЕ
СТИХОВЕ 1979 – 1982
ДИХАНИЕ
“Дихание” – нарекъл бих портрета!
И “Ничия” девойката, която
художникът, а после и поетът,
обсебвали са мислено в творбата!
През нежната замисленост прозира
велика женственост… Млъкнете вие,
които си издигате кумири!
Боли ме и не мога да го скрия!
Боли ме нейната недостижимост,
неуязвима гордост и далечност!
“Дихание”! – Не искам друго име!
Останалото нека бъде Вечност!
ЦИГАРА
Цигаро моя, пушена накриво,
по навик странен, с лявата ръка.
Цигаро моя, вярност търпелива,
чудесна събеседнице, тъга,
утеха – стоплила ме с нежен дим,
цигаро, спътнице с око червено,
любима, вярваща в човек любим!
Безсънице, самотна като мене!
Тъй много искам с тебе да изкажа!
Тъй малко ни разбират и ценят!
Да седнем някъде… Да седнем даже
на тротоар, по който “те” вървят.
Дано ни забележат и прогледнат
на близостта за хубавия сън…
Поискат ли на подбив да ни вземат,
ще кажа, че съм с теб, какъвто съм!
ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Сътворен от камък и предания,
благославям те, старинен град!
Изживях тук радост и страдания,
значи само с тебе съм богат!
Думи имам, страстно утаени!
Тяхното рождение си ти!
Кипват улици опролетени,
нежно пеят слънчеви води.
Някой преобръща висотата.
И лежа с разперени ръце.
Тялото ми сякаш е земята,
а небето – мисъл и лице!
От Ивайлов меч искра прехвръква.
Отражения наострят слух!
За една секунда всичко млъква
и се питам: “С векове ли чух?”
Кратък миг с огромно съдържание!
Мълния пулсира в паметта…
Сътворен от камък и предания,
град единствен, ти си любовта!
НЕСПОКОЙСТВИЕ
Живеем безпокойства дребни.
Не можем нещо по-голямо!
Условността отвред ни дебне,
а път без бариери няма.
Магьосан кръг, но не с магия,
а с глупост, трезва и фалшива.
Ту музика маймунска вие,
ту лягат дните – страшно сиви!
И ние някакви сме ужким,
а никакви сме в крайна сметка.
В ръцете си глава ли люшкам
или ръждясала решетка?
Не е ни този, нито онзи,
когото чакаш, зряла младост!
Умира край трънак и рози
една любовна, черна ярост!
22.V.1979 г.
РОЛЯ
Таксуват ме по “старата тарифа”,
пък аз съм нов, неказван, неживян.
И всеки път светът несправедлив е!
И всеки път съм все под чужд таван!
Омръзна ми, направо да ви кажа.
И от досада станах философ.
Понеже нито лижа, нито мажа,
напуска ме и личната любов.
От вятъра ще си направя шапка
и смело ще валсирам с глупостта,
ще правя океаните от капка,
от нищо ще извайвам мисълта.
Тогава разума ми ще признаят,
а може и самия ми портфейл.
Тогава палетата ще пролаят,
че най-добрата роля съм приел.
ВЪЛНИТЕ НА ЖИВОТА
Премятат ме на случая ръцете.
Тресчица ставам в скута на вълните.
Закриват и разкриват те небето,
опъват на надеждата юздите.
Осъждат ме на хаос и движение,
заспорили на бурята с крилото,
измъчват ме, но нека! – Поражение
бих срещнал без вълните на живота.
ТЪЖНО ПРОЗРЕНИЕ
Изгубих си черпака на доверието вече.
И по-добре, защото само кал и мръсотия
е имало на дъното… О, колко са далече
онези хубави заблуди, че от извор пия!
На дланите ми сухата жестокост е достойна
да люшка тъжната глава, едва сега разбрала,
че всичко е банално, заблатено и спокойно,
а хорската любов е червей, който в кал се валя.
Измислил съм и извора, и любовта към него!
Какво съм пил? – Навярно кръв от причинени рани!
Излъган крал, нещастен Лир, върви през студ и жега,
а, с ясен ужас, паметта на чувството го храни!
ПАДЕНИЕ
Пегас не цвили, сърди се Пегас,
с отпуснати криле конюшня дири.
Не съм ездач, коняр съм вече аз,
талантът ми зелен фураж събира.
Пегас на яслите се довери,
на тумби го нападнаха мухите,
идея сенчеста го покори
и тръгна по конюшните да скита.
Недей, Пегас, мой миличък Пегас,
изпада в унижение велико:
изобщо кон, изобщо конски шанс…
Защо ти са крилете, мъченико?
9.ХІ.1981 г.
В НЕСЪЩЕСТВУВАЩИЯ КОРАБ
На гордото море завиждам
за волността и смелостта му!
От бряг и камък се обиждам.
Вълнението искам само.
Не е разумно! Знам го вече!
Излишно ми е да го чувам.
Дори на себе си да преча,
аз пак ще искам да бушувам!
Крило туптящо на простора,
обичам те неумолимо!
В несъществуващия кораб
ще бъда капитан!… Вземи ме!
25.V.1979 г.
ЗВЕЗДИ В БЛАТО
Тежко е, обидно е, когато
чужденци приятелите станат!
Все едно виелици през лято
зимна песен злобно да подхванат.
Нищо не остава от слънцата,
сипвали на вярата пожара.
Гледаш със учудване ръката,
честно нечия ръка държала.
Смисълът изчезнал е внезапно.
Както е било не е тъй вече.
Някаква гримаса ще те лапне,
среща неизбежна ще ти пречи.
Той, пиян, студен и непонятен,
като през мъгла ще те съзира,
или като куфар запечатан
восъка си само ще разбирам.
И ще се усмихнат гърбовете
някак сатанински, двупосочно.
Хубаво де, аз съм: “Ех, поете!”…
Ти пък – психологията точна.
Та изменя ли се нещо? – питам!
Има ли бутилки, чакат чаши!
Със поезийката ще отлитам…
Ти със твоите любовни каши.
Като теб не вярвам в абсолюти.
Колкото да пиеш – отрезняваш.
Изгърмяхме силничко барута,
а пък силното е да създаваш!
24.V.1979 г.
