Панко Анчев

1.

В България не е имало и няма значими религиозни мислители, тъй като самата ни култура и нейната литература е повече езическа отколкото християнска. Българският ум мисли не за Православието, а за друго и ако това друго е все пак религиозна тема, интересът му е към „духа на отрицанието”, към ереста, богоборчеството, социалната съпротива чрез отричане на догмата и канона, към „избитите от цар Борис покръстител болярски семейства”, към това накъде е трябвало да вървим и от кого да приемем покръстването - от Изток или от Запад. „Чистото” богословие, размишленията за Иисус Христос и Църквата, за вярата и  служението на Бога е твърде рядко, за да бъде записвано и пресъздавано в литературата и културата.

Ние по инерция твърдим, че културата ни е православна, наследила християнските традиции на средновековието, но тя е наследница на реформизма и буржоазната църковност на Възраждането, когато и Църквата е впрегната в осъществяването на историческата идея за възстановяване на българската национална държава. Културата ни по-скоро би могла да бъде определяна като политико- революционна отколкото като религиозна по дух и съзнание. Религиозните сюжети почти отсъстват, а когато ги има, са свързани повече или с източните мистични учения, или с подвизите на еретиците.

Това има своето обяснение и оправдание в сложната историческа съдба на българския народ и особено с петвековното османско владичество, когато българските християни са под юрисдикцията на Вселенската патриаршия, духовенството е предимно гръцко, което води богослужението на своя език. Интелигенцията е сведена до минимални размери и се представлява от селски учители и зле образовани монаси. Тогава богословските въпроси (както впрочем и през Средновековието) се обсъждат и разрешават от гръцките архиереи и от гръцките богослови, а за българите е оставено физическото оцеляване и безпрекословното подчинение. Когато започва Възраждането и се заражда модерната българска литература, културата и интелигенцията осъзнават себе си като част от една велика национална идея, която трябва да се осъществи чрез излизането от диоцеза на Константинополската патриаршия и създаване на самостоятелна българска църква, за да се очертаят териториите населени с българи, след което да се отхвърли и османската власт и се възстанови българската държава. Създаването на самостоятелна Българска православна църква обаче е буржоазна политическа идея, целяща не да се приобщи българина към вярата, а да се изпълни желанието на новата класа от политическа свобода. За осъществяването на тази цел, разбира се, се използва религиозността на народа, но на тази религиозност се прикрепва политика и революционност. Храмовете се превръщат в средища на политическа просвета и агитация; те са новите центрове на националното осъзнаване и възраждане, а не само молитвени домове.

Политизирането на т.нар. „Църковен въпрос” променя отношението към Църквата, отклонява вниманието на богомолците от нейната същност на „Тяло Христово” и я прави своеобразна „национална държава” в рамките на Османската империя. Българите „влизат” в тази държава, но не само да се молят, а преди всичко за да устроят бита си, да формират обществото и да се борят за извоюване на пълна политическа независимост. Начело на тази борба стоят богатите българи, които най-остро изпитват потребност от национална държава, за да развиват своята предприемаческа дейност. Те дори в хода на усилията за самостоятелна българска църква сочат като врагове на българите не политическия поробител, а гръцкото духовенство, което измъчва българите, унизява ги. Св. Софроний Врачански подробно описва премеждията си на духовник, търпящ такива унижения и изпитания от гръцкия архиерей. Страшното е, че гърците не позволяват образование и просвещение, както и богослужение на български. Интелектуалната борба е за доказване предимствата на българската история и култура над гръцката, за да се види колко духовно бедни са гърците и колко е несправедливо те да ръководят нашите църковни дела.

Тезата на Неофит Бозвели, че врагът на българите е гръцкото духовенство се подема и успешно разработва от цялата ни възрожденска литература и публицистика. Трябва да признаем, че борбата за църковна независимост и „настървеността” срещу гръцкото духовенство и Вселенската патриаршия е предизвикана от обективните условия и е естествена реакция на филетизма на Патриаршията. Обособяването на нациите на Балканския полуостров, живеещи в границите на Османската империя и обгрижвани от Вселенската патриаршия изостря напрежението вътре в Православието и поражда невиждани преди конфликти и настроения между православни народи. Националните буржоазии имат своите икономически и политически интереси, пресичащи се с амбициите на Вселенската патриаршия за реално вселенско влияние над православните християни. Затова и целта на българската буржоазия е чрез очертаване териториите, където живеят православни българи и обявяването на самостоятелна Българска православна църква да очертаят и границите на бъдещата национална държава. Така Църквата се включва в политиката. И преживява своеобразна „реформация”, довеждаща я до схизма. Случва се нещо невиждано за християните. Те викат в храма „Долу” за константинополския патриарх и „Да живее” за турския султан.

Литературата на Възраждането достатъчно остро описва политическата роля на църквата, придава й революционност, каквато тя по природа не притежава, подчинява я на историята и национално-освободителната революция. Вярата се заменя с „национална идея”.

Възраждането е епоха на материализма, рационализма и атеизма. Затова и трябва да докаже, че българският народ е нерелигиозен, далеч от мистицизма, практичен, прагматичен и невярващ; че се моли не на Бога, а на природата и себе си. Доказването на тези твърдения  също е част от „църковната борба” на буржоазията. Революцията винаги изисква не молещи и каещи се, а готови на смърт люде за идеята, смели, храбри, всеотдайни, които „силно да любят и мразят”. Революционерът е човек на крайностите, а не на смирението. Национално-освободителната буржоазно-демократична революция има нужда от такива хора и тя привлича младите, като ги възпитава да бъдат непокорни пред поробителя. И никак не е случайно, че в своята „История славяноболгарская” преп. Паисий разказва много повече за победите на българите на бойното поле, за това как са покорявали други народи и как чужди владетели са им се подчинявали, отколкото за подвизите на православните българи.

Тази линия се задълбочава след Освобождението.

Възниква проблемът за формирането на българската народност и за значението (положително или отрицателно) на покръстването, за несломеното езичество и след ІХ-Х век и до днес дори, за характера на ересите и т.н. От време на време се разпалва спор за византизма като един от факторите за слабостта на българската държава, за пропусната възможност християнството да бъде възприето от Запад, а не от Константинопол. Българската литература след Освобождението или възхвалява ересите и най-вече богомилството, или открито подиграва и заклеймява свещенството и църквата. В началото на ХХ век се увеличава интересът към езотериката и източните религиозни учения, а в средата на века популярност придобива дъновизмът, който е нов опит да се провокира реформация в православието и се създаде протестантско „православно” учение. Преди това е необходимо да се възвеличи богомилството, да се представи то като едно от българските идейни и духовни достижения на Европа и чрез него да се докаже колко чуждо на българския дух и манталитет е православието. На помощ идва и фолклорът и етнографията, които съхраняват именно езичеството и еретическото, а твърде малко са християнските им елементи.

Модерната българска култура и интелигенцията й се създадоха върху прекъснатите и почти напълно ликвидирани традиции на Средновековието. Те още с раждането си възприемат идеите на Просвещението, не познават богатството на средновековната култура, слабо образовани са и не са възпитани в религиозен дух, поради което твърде тънка е свързващата нишка с онова, което са писали св. Климент Охридски, Йоан Екзарх, св. Евтимий Патриарх Български и други средновековни писатели. Културата и литературата заедно с интелигенцията бързо придобиват революционен дух, който преди всичко отрицава, а после утвърждава.

2.

Модерното българско религиозно мислене се развива в този именно културологичен и идеологичен контекст.

Религиозното мислене не е богословие, а философия. То е търсене на Бога във всичко, което се вижда и в което живее човек, разсъждение за Божия промисъл, възхвала на земното битие и е доказване приближаването на Божието царство на земята, размишление за вярата, религията и Бога, за устройството на обществото и Божия промисъл в историята. Религиозното мислене не е непременно продукт на религиозно съзнание, но във всеки случай е мислене чрез религията, нейните основни положения, догмати и канони, чрез учението й. Затова е необходимо познание и вяра. Но религиозното мислене е присъщо в голяма степен и на атеиста, когато той оценява религията, настоящето и особено миналото, в което господства религиозното съзнание и Църквата.

Мисленето за Бога и чрез Бога е почти неприсъщо за българския ум - особено за художествения и философския. Причината е в това, че той не се е развивал и възпитавал в църковна среда, далеч е от богословието, настроен е материалистично и рационалистично, за да открива обективните социални истини и законите на природата. Той е трябвало да подготви обществото и личността към големите обществени промени, с които са изпълнени ХІХ и ХХ век и когато те се извършват по неговите формули, му е трудно да се преустрои извън навика си. Но когато все пак мисли за Бога, той мисли по друг начин - апофатично. Допуска съществуването му, но като природна сила, тайнствена и недоказуема и някак подвластна на човешката воля, ако тя е твърде силна. Затова и за него християнството е човешко дело, измислено с определена цел.

За българските философи не е присъщо религиозно мислене. Дори и тези, които са вярващи и църковни хора, или са популяризатори на философски системи, на които се смятат привърженици, или разработват конкретни проблеми и категории на тези философски системи. В разделението на идеалисти и материалисти те се определят като идеалисти. Материалистите пък обичат да громят и опровергават идеалистическата философия и да доказват нейното несъстоятелно твърдение, че материята не се е самосъздала, а е сътворена от „някаква” сила, идея, Бог и т.н. Философията рядко излиза от рамките на сухата и сложна наука, а размишленията й за човека и човешкото битие са недостъпни и неразбираеми. Но всяко размишление за човека е размисъл преди всичко за Бога, за прославата на неговия Творец и Спасител.

Условията, в които се е развивала модерната българска литература, философия и изобщо хуманитаристика, насочват художественото и научно-изследователското мислене към аргументите, доказващи причините за българските страдания в историята. Въпросът защо е такава нашата историческа съдба, защо възходите и победите са се редували с упадък и кое ни е довело до сегашното състояние на малък и беден народ без влияние в европейските и световните дела е големият въпрос за българския ум. В тези разсъждения се проявяват или различни форми на мегаломания и българското минало се възвеличава едва ли не до размера на „Битие” от Ветхия завет, или се стига до комплекс за малоценност и пълно отчаяние. А става така, защото българският ум не мисли религиозно и не вярва в Бога.

Не мисли религиозно и не вярва в Бога, защото е породен от атеизма, рационализма и материализма на Просвещението. Той не се родее със средновековния, почти е обърнал очи от истинските православни традиции на българите и е потънал в джунглите на западния духовен и мисловен свят. Българският ум иска да обясни реалността не в  нейните истински измерения и проявления, а съобразно постулатите на западната философия - все едно дали е на Кант, Хегел, Маркс или постмодернизма. Естественото, непредвзетото мислене мисли естествено и достига по естествен път до Бога, Който е Истината.

Вкоренената от свидетелства на чуждестранни, а и наши пътешественици по българските земи теза, че българският народ не бил вярващ определя и начина на изследване на историята и характера на българите. Обикновено тези свидетелства се свеждат до това, че неграмотните селяни слабо знаят Свещеното писание, а свещениците са необразовни, разпътни и незаинтересовани от църковните дела. Сякаш в техните страни народите говорят само с цитати от Библията! Тезата за нерелигиозността на българския народ е по същество буржоазно-политическа. Тя се внушава и става общоприета, за да се насочат народните усилия в друга посока и по-бързо се скъса със средновековието и за да се накара Църквата да се  включи активно в разрешаването предимно на националния въпрос, а след това и да не се намесва отвъд определени граници в държавата. Но тя е удобна и за социалистите, които по начало са атеисти и чрез нея доказват правото си на съществуване.

„Нерелигиозният” народ очевидно трудно може да мисли религиозно чрез своите писатели, философи и мислители. Никоя философия и политическа идея не е в състояние да заобиколи и да не се опитва да разреши проблема за Бога, като Го утвърждава или се опитва да Го замести със свой някакъв бог, сила или идея. Затова ние трябва да отчитаме тези особености и да уточняваме за какъв тип религиозно мислене става дума във всеки конкретен случай: християнско или атеистично, рационалистично, езотерично, езическо.

И в България модерната епоха възстановява езичеството.

3.

Никой български писател не е разглеждан като творец-мислител, защото нашето литературознание утвърди представата за българската литература като предимно изобразителна, пластична, социално-психологическа, а не литература, която изразява националния модел на мислене. Вярно е, че не са много българските писатели, които да рационализират проблемите в своите сюжети, като формулират в цялото си творчество философски тези. Интересното е, че един от тях е Емилиян Станев, който е и блестящ стилист, описател, психолог, майстор на пейзажа и индивидуализацията на персонажите. Според общата представа за такъв род писател-художник Емилиян Станев би трябвало да не бъде сред нашите големи мислители, в това число и религиозни. Но по неговото творчество, най-вече романите и повестите му на историческа тема, би могло да се изучава и българската философия, преди всичко философията на историята. Това може да става и от неговите статии и интервюта, но далеч по-добре и успешно е да разглеждаме как идеите му за историята и религията се въплъщават в неговото художествено творчество.

Ако сравняваме статиите и интервютата с книгите,  няма как да не видим, че  Емилиян Станев е много по-силен и значим като художник отколкото като мислител-теоретик и философ на историята и Църквата. Той не е подготвен философски и научно-исторически, макар да споделя в анкетата си с Иван Сарандев, а и съпругата му Надежда Станева свидетелства в „Дневник без дати”, че чете много исторически книги и изучава християнството от богословска литература. Когато споменава заглавията и авторите на тези книги, се вижда, че подготовката му не е системна, а заниманията му с тях е по повод творбите, които възнамерява да напише или вече пише. Главният източник на информация за средновековното ни минало е капиталният труд на Васил Златарски „История на българската държава през средните векове”. Към този труд той прибавя още няколко книги с изследвания и документи на историци, един от които е Йордан Иванов, който публикува богомилските апокрифни книги. Емилиян Станев справедливо отбелязва, че историята на историографията е твърде обективистична, хронологична и безстрастна и че у нас все още няма философия на историята, която да изтълкува миналото, като изведе основните му двигателни идеи. Писателят прави опити с творбите си на историческа тема да преодолее тази слабост.

Учителите  по история на Емилиян Станев са останките в Плиска, Преслав и търновският хълм Царевец с развалините от Второто българско царство. Там са видни следите на едно безспорно величие, чийто крах предизвиква много размисли и догадки, а науката сякаш не успява да го разгадае. А не успява, защото не смее да се потопи в истината на миналото, да види закономерностите, които държавата ни пренебрегва под влияние на една или друга властваща личност. И Емилиян Станев формулира един „закон” на историческото развитие: „Когато един варварски народ съществува до голям цивилизован народ, както съществуваха варварските народи до Рим и нашият народ до Византия, той е длъжен да унищожи Рим или Рим ще го унищожи. Друго няма. Никакви хуманни илюзии не бива да си правим тук. И тъй става. Историята ни го е показала. Трагедията, струва ми се, в нашата история е такава. Нашият народ взема от врага си - Византия, най-големия си враг, взема православието, а взема и ересите, дошли от Мала Азия, опложда ги със социални идеи, за да се бори със същата тая Византия.” ( Иван Сарандев. „Емилиян Станев. Литературна анкета”, С., 1977, с.94).

Тук не е необходимо да се коментира твърдението, че през ІХ век „нашият народ взема от врага си - Византия, най-големия си враг, взема православието”. Очевидно става дума за грешка, предизвикана от незнание. Важен е начинът на мислене, свързан с големия исторически акт на покръстването на българите. Покръстването в никакъв случай не е въпрос на сделка, „взимане-даване”, която може или не може да се осъществи  един или друг субект, а проявление на Божия промисъл в историята. През ІХ век територията на българската държава е била в диоцеза на Константинополската патриаршия, равна по чест с Римската катедра и просто е нямало как Борис-Михаил да не поиска от Константинополския патриарх да бъде самият той кръстен и да му даде за приложение в държавата законите на Византийската империя. От него най-напред е трябвало да се получи и благословията за автокефалното изграждане и утвърждаване на Българската църква. Насажданата теза, че цар Борис - Михаил Покръстител е бил принуден да приеме християнството от Източната църква е дълбоко погрешно и има определен конюнктурно-политически смисъл, предизвикан от желанието на българската буржоазия след Освобождението да има един резервен вариант за своя външно-политически курс спрямо Запада. Т.е. принадлежността към славянството и Православието ни е наложено, а не е изконно желание на народа, който винаги може да избере друг път в своето историческо развитие. Това ни дава основание да не бъдем вечно благодарни на Русия за освобождението ни от османската власт, дарено ни от нея именно заради общата ни вяра и единна апостолска вселенска църква.

Българските марксисти също възприемат тази теза, защото тя оправдава съпротивата на ересите срещу официалната църква и държавата. Ересите, както казва и Емилиян Станев, са оплодени от социални идеи и са форма на социално-политическа съпротива. Защо тогава днес да няма такава съпротива, щом историята ни дава примери за борба срещу официалната власт.

Заедно с историографията Емилиян Станев разбира и християнството като форма на политическа власт, а покръстването - като средство за византийско влияние и потискане над българите. Вярата очевидно трябва да е убеждение, а религията - официална  идеология, по която се устройства държавата и обществото и която може да бъде променяна или отхвърляна по тяхната воля. С тази идеология обаче не е било възможно да се разруши Византия и се осигури първенствуващо място на България, защото е продукт на византизма и не произвежда стремеж за индивидуалност и самостоятелност. Според писателя това би могло да стане с католицизма, защото давал повече свобода и разнообразие. Не е съвсем ясно какво разнообразие има предвид той. Сигурно става дума за това, което се вижда в съвременния западен свят и което писателят отдава на свободата, която уж осигурява западното християнство.

Теорията за принудителното приемане на християнството от Константинопол обяснява по-нататъшната съдба на България в контекста на историята на християнските народи след ХІV век. Тя е научно невярна, защото цар Борис не е бил изправян пред никаква дилема. А такава изобщо не е имало, не би могло да има и дори да е имало, през ІХ век едва ли изборът на светия цар предопределя историческия ход в духа, за който говори Емилиян Станев. Така може да разсъждава човек, който не е вярващ и за когото историческият процес е механичен сбор от лични решения, които са или правилни, или погрешни, но не и проявление на Божия промисъл, т.е. обективни за човека и неизбежни за историята на народите. За Емилиян Станев приемането на християнството било неизбежно, но „конфликтът дойде най-много от това, че след като приехме християнството и почнахме да създаваме манастири, заробвахме българските и славянски общини”. Прабългарите се отклонили от самите себе си, променили са начина си на живот, което е повлияло фатално върху българската държава. Защото прабългарските военоначалници са станали феодали и така са отслабили военната мощ на Аспаруховата държава, станала лесна плячка на Византия. „Чрез религията, чрез църквата, чрез азбуката византийското православие ликвидира първата българска държава.” ( Пак там, с. 23)

Емилиян Станев смята, че и през ІХ век езическите традиции, съхранявани сред прабългарите, са силни и плодотворни. За него разделението между славяни и прабългари се преодолява едва с покръстването и след избиването на непокръстилите се прабългарски владетели. Християнизирането е онзи преломен момент, след който българската народност вече е факт. Но на много висока цена. „За мене една фатална дата е покръстването и избиването на прабългарското болярство, което е представлявало стълбовете на държавата, военната сила на България и от което Византия се боеше.” ( с.23)

Християнизирането на българската народност е дълъг и продължителен процес, който формално приключва с официалния акт на св. цар Борис-Михаил през 865 г. Този акт представлява приемане и утвърждаване в ранг на закон на християнските правила и норми, по които е устроена Византия. На много места преди това славяни и прабългари са изповядвали християнството и в храмовете са проповядвали свещеници, ръкополагани от епископи на Константинополската патриаршия. След 865 г. се формира и самостоятелна Българска църква, на която се дава пълна автокефалия и се обявява за патриаршия. Да смяташ това за проявление на имперски амбиции на Византия, означава да не познаваш функциите на Църквата. Защо е било необходимо да се извършва покръстване, да се създава азбука и се превеждат богослужебни книги, за да се покорява България, когато това е можело да стане и с военна сила. Едва ли някой от византийските императори и мислил толкова стратегически и в такава далечна перспектива, та да е залагал и на църквата политически задачи от подобен род.

4.

Писателят е раждан от времето и съществува вътре в епохата, която го е създала и която той изразява по различен начин и с различни средства. Каквото и да говори или пише, той говори и пише онова, което общество иска да бъде казано от негово име. Затова в думите на писателя винаги трябва да търсим общественото съзнание. Това придава особено звучене на творчеството и на обществената ангажираност на твореца. Зад всяка негова дума се крие някаква причина, някаква идея и нищо не е случайно. Въпросът е да се открие тази причина, за да се обясни едно или друго изказване, мнение, произведение. Става дума за нагласата на общественото съзнание, за основните идеи, които то формулира чрез литературата и културата, а не за конкретните, свързани със събитие или личност.

Идеите за християнството и историята, за които стана дума по-горе, се съдържат в изказвания, статии и художествени творби на историческа тема („Легенда за Сибин”, „Антихрист”, „Тихик и Назарий”, „Лазар и Иисус” и др.), които се датират от втората половин на 60-те и 70-те години  на ХХ век. Това е времето, когато литературата започва все по-често и настойчиво да сигнализира за пропуквания в обществено-икономическата и политическата система. Системата дава знаци за съмнения в своята здравина и историческа необходимост. Разочарованието обсебва общественото съзнание, ала не е започнала открита съпротива, тъй като все още няма и явни недоволства. Системата започва да се самоидентифицира с отминали държави и империи, намиращи се в последните години от съществуването си и в които управлението е било от подобен тип, народът е бил овладяван от някаква всеобща мащабна идея, която губи своята увличаща сила. Не е случайно, че в такива времена нараства интересът към историята и историческите аналогии. Под формата на разказ за миналото, се показва какво става днес. Историческият сюжет е натоварен с актуални идеи и състояния и това не е трудно да се забележи в творбите на всички значими български писатели от онова време. Те в никакъв случай не са борци срещу тази система, не са нейни врагове и противници. Напротив, дори са сред най-активните и сърцати апологети на идеологията и политиката й. Верни на своя велик талант и на литературата обаче те говорят и пишат онова, което трябва да кажат на хората от името на обществото, което още не осъзнава, но предчувства ставащото в него.

В края на 60-те години на ХХ век започва страстен и продължителен спор за националното своеобразие, за духа на националното и пътя, по който трябва да върви народът, за да запази своя дух и за да не се обезличи. Този спор е много показателен и той трябва да бъде разглеждан като израз на протичащите дълбоко в недрата на обществото процеси на разпад на системата, изграждаща се върху идеята за световния пролетариат и интернационализма. Тя не произвежда достатъчно материални блага, съществува във все по-видна бедност и създава усещането за настъпваща немощ и безперспективност. Над националния дух и способностите на нацията е оказан натиск, за да приеме тази система и това е довело до неуспех и трудности. Ние виждаме какво е било някога, когато сме живели по стародавните закони на обичайното право, когато сами сме решавали какво да правим и накъде да вървим. Историята дава убедителни примери за това.

Историята е полето, върху което се води дискусията. А историята отваря достатъчно възможности за аналогии, стига да умееш  да ги разчиташ и да разсъждаваш върху тях.

Аналогиите са политически, но са правени така, че да не предизвикат съмнение във властта. А и общественото съзнание все още не е напълно сигурно в тяхната автентичност и пълно съответствие. България не е могла да бъде завоювана с оръжие, а когато все пак това се е случвало, след време тя отново е възкръсвала. Византия, както вече бе посочено, разбира, че е необходима друга сила - по-могъща, но и по-скрита. Не е ли това аналогия с политическото състояние на България през втората половина на ХХ век, когато идеологията придобива особен смисъл и значение като средство по-малките и по-слабите да бъдат подчинявани и ръководени? Голямата държава хвърля дебела сянка върху България, привидно я обгрижва, но всъщност я направлява и заставя да действа в нейна полза. Така е било през средновековието, така очевидно е и днес. Изборът (когато е било време и сякаш е било такова време да се прави избор) е погрешен. Поне трябва да се оказва съпротива, като същата тази идеология се ерозира отвътре - под формата на оспорване на постулати и канони. Необходимо е да се търсят слабите и трудно възприемани нейни страни и на тях да се противопоставя по-ясно и достъпно учение.

Виждаме как на атеистичната идеология се противопоставя атеизъм с надеждата да се открие истината и се намери верният път.

Аз грубо схематизирах зараждащата се обществена нагласа срещу  системата, но, повтарям отново, все още не може да се говори за осъзната съпротива и желание за радикална промяна. Големият писател предупреждава, че идеологията сама по себе си не е спасение, не е истинско ръководно начало, не е истината, която човек трябва да търси. Тя е другата лъжа, подхвърлена като съблазън на човека от дявола.

5.

В романите и повестите от времето, за което става тук дума, Емилиян Станев е по-сложен и дълбок религиозен мислител, макар да излага по същество идеите, които споделя в статиите, интервютата и анкетите си. Художественото изображение, присъствието на силно индивидуализирани персонажи, живият диалог ги правят по-убедителни и житейски достоверни и достъпни за обикновените хора.

Когато човек е неудовлетворен от себе си и от живота, който води, той търси промяна, желая я и се стреми страстно към нея. Но къде е истината, която би могла да удовлетвори стремленията на душата за добротворство? Преславският княз Сибин („Легенда за Сибин, преславския княз”) е търсач на истината, която все му се изплъзва. Той не харесва живота си, празно е в душата му. Такъв обаче е буржоазният човек, а не средновековният, какъвто е героят на повестта. Средновековният човек се пита кой е творецът на земния свят и все по-настойчиво се приближава до отговора, който дават еретиците-богомили: сатаната. Т.е. злото е създадено от зло. Другият въпрос, който всъщност поражда съмнението, е защо Бог е допуснал това. Щом сатаната е създател на видимия свят, значи този свят и редът в него подлежат на човешка намеса и въвеждане на човешка власт, който да се опита да промени живота. Тук е Иванкарамазовото „всичкопозволено”, което толкова обича буржоазният човек.

Причината за появата и триумфа на „всичкопозволеното” се открива и обяснява в учението на богомилите, т.е. на еретиците, отхвърлили официалната религия (разбирай, идеология), поради което и Сибин търси в него утехата си. Той се задава трудни въпроси, мъчително се бори със съмненията, необходим му е лек за душата. Но той никога не се моли, както би постъпвал средновековният християнин. Сибин размишлява, разсъждава, разговаря със себе си; умът му няма покой. Истината също не стига до него. Писателят действително изгражда образ на модерен интелектуалец - бих казал дори декадент, за когото всичко е постижимо за човешките усилия, но му липсва воля за промяна. Поради тази липса той се отдава на страстите и любовта си, с надеждата че те ще го изведат от отчаянието и безпътицата.

Поведението на Сибин наистина е буржоазно. Средновековният аристократ на би постъпил като него, а и Каломела би била по-целомъдрена, ако не бе станала героиня на роман от ХХ век.

Героите на Емилиян Станев от историческите му романи не са вярващи хора; те са търсачи на истини, философи, мислители, които се терзаят от несправедливостите на живота, но не са боготърсачи. Прекалено силна е гордостта им и тя ги прави жители на друго време, нежели на това, в което ги е описал писателят. Религията за тях е житейска философия, а не свързване чрез вярата с Бога и с останалите хора. Признаването на съществуването на Господ още не означава, че вярват в Него. Те тръгват от Него, за да стигнат до някаква житейска истина, а не възхождат от истината към Бога като към самата Истина. Това ги прави не просто лесна плячка на ереста, но и самите те с някакво удоволствие и упоение отиват към нея, за да получат пълнотата, която им липсва. Така поне ги насочва писателят. Но понеже художествената му логика е безспорна и те я следват неотстъпна както е в творчеството на всеки голям писател, а майсторството му на разказвач и психолог блестящо, тези герои разбират, че душите им няма да намерят покоя и светлината, която търсят. Няма пълнота и цялост там, където не е Бог. Светът на богомилите е свят на нови душевни терзания и лутания, на илюзии и тегоби.  

Все пак обаче за Емилиян Станев той е друг  свят, интелектуално и нравствено равностоен на света, който го е отлъчил от себе си. Богомилите са се отделили, защото искат да отидат по-далеч в познанието, което не е възможно чрез догмата на Църквата. Нещо повече: стремежът към Бога вече създава вътрешни съмнения, терзания и бунт. Защото този стремеж влиза в противоречие с езическия бог на предците, който  е покровителствал рода и народа и който  макар сега да е низвергнат, показва вярна посока. Борбата между новия Бог, езическия и сатаната ( в т. 6 на „Събрани съчинения в седем тома”, С., 1982 навсякъде бог се пише с малка буква, а Сатанаил с главна) е толкова оспорвана, защото се води преди всичко за ума и разума на човека, т.е. чрез познанието, а не във вярата. Животът е тук, на земята, и тук трябва да се познае и открие истината.

В „Антихрист” красотата и изкуството примамват неудържимо и са причина за нови душевни и умствени търсения. Творецът не желае да се подчини на правилото, на властта и непроверената истина, изкушава се да вкуси от „друго” познание и да влезе в спор със себе си. Този спор размива границата между доброто и злото, между добродетелта и греха, защото оспорва правото на избраните да имат власт и да я упражняват над другите. Впрочем, самата власт е от дявола, а не от Бога. Това я прави уязвима и порочна, поради което е позволено да не й се подчиняваш. Наказанията над еретиците са дело на дявола, а не на Господа. „ И тъй, излизаше, че тук, в Царевград, властелин не беше Бог, ами дяволът и тоя дявол се мъчеха да го прогонят с молитви, тамян, миро, свещи, литургии, ала той стоеше неотстъпно залостен на мястото си. Че е тъй, убедих се на самия Великден…”

Много от въпросите, които Еньо-Теофил си задава в историческия сюжет от ХІV век, са въпросите, които поставя и на които търси отговор героят на Ф.М.Достоевски Иван Карамазов във „Великия инквизитор” от ХІХ век. Но Иван Карамазов е буржоазен човек, когото епохата е разколебала във вярата, докато Теофил не може да бъде такъв и няма как да е толкова рационален и безверен. Той употребява думи от църковната лексика, живее в манастир, общува с монаси, свещеници и дори с патриарха, рови се в Светото писание, за да подкрепи с него съмненията си, но също както и Иван Карамазов винаги остава до тези съмнения и не е в състояние да излезе от тях. А и сякаш не иска да го стори.

6.

Късното творчество на Емилиян Станев и особено неговите исторически романи и повести, в които се проявява като религиозен мислител, показва до каква нравствена и духовна криза е достигнал модерният и постмодерният човек от 60-те и 70-те години на ХХ век. Появяват се първите признаци на безнадеждност и отчаяние. Всичко започва да изглежда безсмислено, а несправедливостта - вечна. Това усещане произлиза от разочарованието, от това, че светлите идеи и мечти се оказват неизпълними и илюзорни. Прекалено силно е желанието за добър и охолен материален живот на земята, което се превръща в неутолима страст, а страстта е вече грях. Обществото е зле устроено и макар идеята, която го обединява, да е красива и справедлива, то продължава да търпи несправедливостта, да робува на злото и да пречи на човека да осъществява себе си в хармония със себе си. И този човек си задава въпроса защо е така. Защо е така, а не какво да се прави е въпросът, измъчващ умния и честен човек от втората половина на ХХ век, превъплътил се в средновековен християнин от романите и повестите на Емилиян Станев.

Духовната криза произвежда атеизъм, но и атеизмът е причина за криза в душата и ума на човека. За модерния човек вярата е по-скоро някаква надежда за благополучие, за възможност да бъде наказвано злото и възнаграждавано доброто, за справедливост и равенство. Надеждата трябва да бъде осъществена завинаги, като обществото и държавата са длъжни да я поддържат постоянно. Тогава ще бъде истински рай на земята. Т.е. тук се проявява отново разбирането за вярата и религията като идея и идеология за устройване на обществото, за регламентиране отношенията вътре в него. Молитвите, смирението, любовта, опрощението, подготовката за бъдния живот след смъртта и Царството Божие са категории на архаичния човек. Толкова мъки и страдания има на земята, че няма защо да се молим за всичко, на което учи Църквата. Нещо повече, в „Лазар и Иисус” вече виждаме открит упрек към Бога за съдбата на бедния и кротък Лазар, който след възкресението си придобива друга същност и се превръща в своята противоположност. На Бога се вменява „вина” и това наистина е пълно отделяне от Него и нежелание да се търси спасението чрез Него и в Него.

Възкресението на Лазар е възможно и то става, но се оказва, че е безполезно, защото той изгубва Царството Божие, озлочестява се и обезмисля величието и силата на Господа. А когато вкусиш сладостта на парите и властта, ставаш безмилостен и безпощаден към страданията на другите; ти вече си в плен на сатаната.

Емилиян Станев измисля бог, когото въвежда в собственото си писание, за да покаже същността на човешкия свят и да подчертае объркаността на съвременника. Той може всичко, но не е в състояние да облекчи душевните си страдания, предизвикани от стремежа към познание и промяна на света. Това е форма не на боготърсачество, а на богоборчество, каквото българската литература до Ем. Станев не познава. Богоборчеството е жестока болест, за която едва ли има лек. Но и боготърсачеството също е тегоба за този, който не знае как да достигне до Истината.

7.

Емилиян Станев е пример за това до какво води безбожието и съмнението в Истината, които човекът от модерната и постмодерната епоха преживява мъчително, но и несъзнателно. Мисълта на този човек не може да е дълбока и не достига до същността на явленията. Тя само си въобразява, че открива неподозирани тайни, но всъщност е безцелно лутане и волнодумство. Затова и картината на българското средновековие не е достоверна. Тайната на българската историческа съдба той не успя да разгадае, защото отрече Божия промисъл и се впусна в безплодни работи на ума.

Затова и големите успехи на великия писател трябва да търсим в ранното му творчество - до „Легенда за Сибин, преславския княз”…