Мара Белчева

***
Аз чувам как листата капят:
есенни тъжни дни…
На път е някой към небето -
черковний звон звъни.
И като стон за помощ, глъхне
отнасян в далнини…
Есенни дни, листата капят,
черковний звон звъни.

***
В стаичката ми, на сенки
тих олтар, се неусетно
нощ примъкна: като враг се
тя примъкна неприветно.
И се впусна и налетя
на свещицата в олтаря -
като че ли гнявна, още
че не иска да догаря.
Сблъска пламъка й, свий го,
стрепне го и вмиг оттласне…
Сянка в сенките, аз гледам
как свещицата ми гасне.

***
Сипе се полека мекий сняг…
В бялата вечерна тишина
иззвънтя, отмина и зави
там зад моста бързата шейна.
Някой викна; глух се отзова
някъде насреща сепнат ек…
И звънците, като сребрен смях,
счуха се и млъкнаха далек.

***
Но и снега ще стопи.
Ще цъфне люлеката пак, -
а не показва никой знак,
в душа ми че леда ще се стопи.

Той кити с ледени цветя
прозорците на таз душа…
Не смея аз да ги строша -
заради тия дивните цветя.

***
В усмивката на пролетния ден
снега стопен
от стрехите в градината се стича.
Край стобора кокичето изнича.

Нетърпеливо в свойта самота -
кога цвета
на теменужката ще се покаже:
то има толкова да й разкаже!

***
Юлска вечер на молитва ме в полето спря.
Златни класове се диплят чак до сините недра
на планинската верига, де Мургаш в дрезгавини,
като жертвеник вий стълпи дим към висини.
Над полето сенки падат, сливат се в една.
На хълма аз спряна слушам, в свята тишина,
зрялий шум на класовете - жътвений обет…
Полский лъх в набожен трепет милва ме с привет.
И през сенките вечерни, в моето сърдце
каточе ли се усмихна Божето лице.

***
През граните на тъжните маслини
надникват кротко тихите очи
на късна вечер. Бързо татък мине
самотен скитник. Шум и неразбрани
се чуват думи в дрезгавия кът.
Отвъд, една след друга замечтани,
потъват двойки по извитий път,
в дрезгавината що се губи татък…
И сенките свети на вечрта
са пълни с дъх таинственен и сладък -
за обич сякаш буди ги мечта.

***
Разгърната лежи скалата
в последните милувки на денят,
но златни си развил крилата,
той отлетя в далечен път.

И тя, обагрена, издиха
на неговата светлина дъхът;
додето я с була обвиха
предвестниците на мракът.

***
Сива завеса тежи
върху прозора. Игриво
слънцето пръсти провира
през кадифени ресни.
Мъртвий лежи,
нямо се взира.
Сянка от вейки отвън
свий, потрепти мълчаливо.
Дръпне се, пак се премерне,
сянката сянка мени.
Като на сън -
сянката черна.
Слънцето пръсти провря
чак до мъртвеца: как живо
в мъртвия взор то притръпна!
В голите черни стени
плахо ги спря
вмиг и отдръпна.

***
На старата стена
червени рози, бели -
една се през една,
една се в друга вплели.
Звънарницата чак
до върха те обвиват
и в привечерний мрак
самия звон прикриват.
И сякаш те поят
сънят на звона тъмен:
дъха им по светът
да пръсне в час разсъмен.

***
Пладня и мълчане. Под елите
бистро изворче в мъха тече;
папрати над пътя му извити
вслушват се какво ще им рече.

Тихо изворче, като скръбта ми,
бликаш ти самотно в тоя кът.
Мекий трепет, балсам за уста ми,
пия аз от твоя свят съсъд.

***
Студени капят часовете
в заспалото село.
Нито една звезда не свети
над моето легло.
Аз ставам, лягам, в огън тръпна.
Гася и паля свещ -
гори ме вечно, неотстъпно,
все погледа горещ.
Не гасне в сълзите, не спира
наяве, а в сънят
над мене бди, във мен се взира
и устни в сън горят.

***
„Строши съсъда, вече не плачи!”
И ей зора усмихне се в прозори,
детински гласове събудят двори,
в огнището ми огън зафучи.
Из шапката магесна на денят
- Кордели - се занижат часовете.
Нов дълг към мен протяга си ръцете
и нови дни-лъжи си заредят…

***
Недейте буди моите надежди:
те будни пак ще искат да заспят.
Че тежка зима клоните овежда,
и стволите настръхнали мълчат
като оная върволица черна…
Отвред й маха с ледени ръце
планинската виявица вечерна;
и в раните на нейното сърдце
като надгробни някакви прелюдий
небето и земята й гласят…
Недейте моите надежди буди:
те будни пак ще искат да заспят.

***
Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока порта се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.
Кой беше тоз пред мен що влезе тука,
и портата след него се затвори?
От някъде вечерня бавно чука…
И звон се рони на далеч в простори.
Денят умира. Тихо тъй умира
и в мене нещо и с душа се бори…
Вечерен звон се рони, бавно спира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.

***
Отдавна ли от стръмний път сломена,
лежа на каменните му гърди?
И неговата сянка в мен вградена,
и неговия дух ме вред следи.
Пронизващ тъй лазурите небесни,
криле разперил е над мен орел;
ту притъмней, ту надалеч проблесне
и пак се скрий в задоблачний предел!

***
Степ. Широка снежна степ.
Пада мрак. Из бездната на вечерта
вихъра зави свиреп.
Скитник стар запря пред тъмните врата
манастирски. Щап подел,
той почука: „Нищ отвърженик нерад!”
- „Всякой е добре дошел,
влез”. Прегърбен влезе старца белобрад.
Влезе и излезе пак.
Не намери той и тука своя Бог,
чийто глас през нощний мрак
го поведе - глас и кротък и жесток.
Влезе и излезе пак.
И през снежното мълчане на нощта,
чут е тежкия му крак,
твърдо стъпащ, как се отеква в степта.

***
Огнище. Пламъка котела лиже.
И скачат искри в черния оджак.
Главнята лебединна песен ниже
и глед изви тя в ъгълния мрак,
де чучура бакърите разхлажда
с току що надоеното млеко
и в прозорците дето се обажда
на кравата набожното око.

***
В дълбокото око на Мусала
поглеждат юлските зори. Прозирни
от върх скалата мраморни була
се диплят по вълните мирни.

Ни зной, ни вихър ледна глъбина
веч не вълнува. В рамка туркоази,
черней се мраморната тишина -
гледец в лазурени талази.

***
Шествие тихо. Без поп, без гробари.
Носят ковчега му братя-другари.
Тъмна, до него пристъпа и тя:
в гроба отнасят й днес радостта.
Пътя под дъбови вейки извива,
вихър ги върху ковчега превива.
Като венци се децата плетат
в шествието му по стръмния път.
Горе на хълма то спря, - и се върна.
Него земята го чужда пригърна.
Вихъра стене. Връх гроба гасней
сетний луч: - сетня молитва му пей.