ДУШАТА НА НАРОДА
ДУШАТА НА НАРОДА
Обширни резюмета, дълги речи
и лозунги тържествени на входа.
Но тъй се случи, че не чувствам вече
аз никъде душата на народа.
Ще ида по поля и мини черни -
села и градове ще пропътувам.
И сигурен съм - аз ще я намеря,
че тя не може да не съществува.
1956
СИЛИ
Тежко ти, човечество, ако срещу силата
на Съединените щати
не стоеше силата на комунистите,
на народите и на децата.
ХОРА
От нищо не изпитвам такова отвращение,
както от вас, приятели хора,
с вашите скъпи деца и любими семейства -
вие, които изпълвате банки, учреждения и кантори.
Когато ви гледам ухилени или навъсени,
с очила, с вратовръзки,
неразделно свързани с модата,
виждам в очите ви зъби, капани и въдици,
виждам в душата ви вашето сляпо нищожество.
И ме е срам от небето, тъй необятно,
от свободните птици, които летят в висините,
от росата, която сутрин блести по тревата,
и от моето куче, което ме гледа усмихнато.
Де да бягам, за да запазя душата си?
Гонят ме вашите погледи, вашите мисли,
вашата подла култура и цивилизация -
вие, свръхчовеци и свръххищници.
Искам да срещна откровени човешки очи.
Искам да видя копнеж и дълбоко разбиране.
Искам да стисна груби, но честни ръце,
та поне себе си да не презирам.
1940
ЖЕЛЕЗНИ СЪЛЗИ
Ний не прощаваме. Историята даде
могъщ лост във ръцете ни. Той закален е
с кръвта на хора, безпределно страдали,
и с мозъци, от труд изпепелени.
Не блазнят ни пари - ни почести, ни слава.
Какво са те пред мъченическите кости!
Път на човечеството ний проправяме
с очи сурови, бдителни и остри.
А разярим ли се - вразите охкат.
Те бягат ужасени, полудяли
от страшния ни гняв, от адската ни болка,
която хора са ни завещали.
Затуй железни ни наричат по земята.
Такива сме. Ала най-страшно пари
онази болка, онзи миг, когато
не можем да простим на нашите другари.
1956
СНЯГ
Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца
Атанас Далчев
На всяко общество наемната утайка
дъхти на приеми, разврат, парфюм.
Туй е разглезена и алчна шайка -
това са хора с ловък, хитър ум.
Те бдят, слухтят и прегрупират сили
да не извършат някой грешен ход,
да не изпуснат службата, автомобила,
апартамента, лесния живот.
О, сняг, ти, който не разбираш нищо,
измий очите ми със свойта чистота!
Нали човек оре, изгражда жилища,
лекува болести, тъче платна?
Той в бъдещето гордо ще премине
и алчност, и суетност надделял.
Тогаз не само в детските градини -
навсякъде снегът ще бъде бял.
1956
ДЕТЕ НА ПРОЗОРЕЦА
Когато сутрин заблести зората
и в тишината едър сняг вали,
със свойта пъстра книжка във ръката
детето на прозореца стои.
То гледа: тичат вънка ученици
с качулки, със помръзнало лице,
и в детските си радостни зеници
се отразява цялото селце.
С криле петелът пляска на стобора,
овчарско куче гази във снегът.
Комините замрежват с дим простора
и на детето устните трептят.
Не знае то, че утре ще попадне
сред хиляди животи и съдби
и в техния водовъртеж ще стане
жесток човек, измамник - може би.
Не знае то: очичките му сини
са чисти като утринна роса,
но в тях ще се спотайва след години
добрата сметчица и хитростта.
И в онзи град от камък и желязо,
във безпощадната борба за хляб,
ще отминава, без да забелязва,
че слънце грей, че пада едър сняг.
О, оставете го така да гледа
как се разсейват белите мъгли!
Над къщичките, пръснати в безреда,
най-хубавият сняг сега вали…
1958
30 СРЕБЪРНИКА
Отидох при един познат и го помолих:
- Помогни ми да постъпя на работа в някоя
фабрика,
да работя по четири часа на ден
и да получавам по 100 лв. на месец.
Тези пари ще ми стигнат да живея,
а да работя ще ми бъде много приятно.
Моя познат ми отговори:
- Ще наредя на социални грижи да ти дават
по 75 лв. на месец,
а ти си пиши своите стихове.
Ако това не ти харесва,
ще наредя на Съюза на писателите
да ти дават по 100 лв.,
а ти си пиши своите разкази.
Ако и това не ти харесва,
ще наредя на Комитета за изкуство
да ти дават по 150 лв. на месец,
а ти си пиши своите драми.
Погледнаха моя познат в очите
между веждите
точно в зениците и му казах:
- Защо искаш да вземеш душата ми за 30
сребърника?
1958
СЛУЧКА
Голяма тълпа хора спря моя москвич
и вътре се качиха:
на седалката до мене един милиционер,
отзад двама младежи
и между тях трети младеж
с лица на кървава пихтия.
Той се беше бил и го бяха били.
- Трябва да го откараме в „Пирогов” -
казах аз.
- Не! - отвърнаха младежите -
Първо в милицията!
Това е всичко.
1958
ВЯРА
Трябва в нещо да се вярва,
в нещо хубаво и просто!
Не в словесните тиради!
Не в заплетени въпроси!
Трябва да се вярва в майка,
във деца, в другар, в любима,
в песните, що галят мрака,
в разцъфтялата градина.
Та когато се наложи
да забият барабани
и в небето разтревожено
блеснат жълти урагани,
със спокойни, мъдри крачки
ний да влезем във атака
и с победа увенчани,
да преминеме оттатък.
1958
НАЙ-ГОЛЯМАТА СИЛА
Най-голямата сила на нашия век -
този век на несигурност, смут и незнание -
е родения вече нов световен човек
с лъчезарното свое съзнание.
И не е туй съзнание само в теб или в мен -
то е станало общочовешко.
Аз угасвам в борбата - идваш ти окрилен.
Ти загиваш - друг бърза отсреща.
Тъй на всички народи милиардния пулс
бий сурово, отмерено, нежно.
И прониква в душите Съветския съюз
исторически и неизбежно.
Надменния цербер на стария строй
във почуда това не разбира.
За кобура се хваща! Озъбва се той,
протестира и бавно умира.
1961
КОГАТО БЯХ…
Когато бях в Западен Берлин,
отвсякъде ме обграждаше робството.
Аз го усещах непрекъснато
като флуид на смъртта.
По петите ми вървяха агенти.
Телефонните ми разговори се подслушваха.
Писмата ми се разпечатваха.
Мислите и чувствата ми бяха под наблюдение.
Тогава седнах на една пейка,
хванах с две ръце главата си
и се замислих.
Мислих дълго и дълбоко.
И дойдох до следното заключение:
Ако не се сложи край на всичко това,
човечеството няма никакво бъдеще.
То е осъдено на гибел.
И може би това е съвсем естествено,
защото човек не е нищо друго,
освен един животински вид в природата.
1961
ГОЛЯМАТА БОРБА
Безброй борци в света умират -
с куршум, с бензин, с нагайка, с щик…
Голямата борба не спира -
в историята ни за миг.
Земята всички сили сбира
в двубой със участта си зла.
Голямата борба не спира -
за комунизъм, за крила.
И смаяни, сърцата парят
пред тези хора с твърда гръд,
които в битките изгарят
без страх, без болка и без скръб.
1964
ТВЪРДОСТ
Империализъм, храчка на живота,
вампир, прегърнал земното кълбо.
Николай Хрелков
Но какво всъщност е човека?
Ти можеш да се ужасиш
от неговата раздвоена
душа, готова да руши.
Той - спрял пред прага на луната, -
сърцето без да го боли,
коси на Виетнам децата
с новоизмислени игли.
О, класова жестока низост!
Неизмерима нищета!
Човек в историята влиза
като съюзник на смъртта.
Но в това царство на разврата
и на абсурдната злина
като надежда на земята
сияй съветската страна.
Човек понявга в смут се мята
и все пак е непобедим.
Дори през ужаса на атома,
ще минем, но ще го спасим.
1965
ПАМЕТНИК
„De beauh homes!”
Реплика на Наполеон
от „Война и мир”
Във западния сектор на Берлин
край улица „Джон Фостър Дълес”
се извишава паметник съветски.
Там караулят руските войници.
В това море от затлъстели хора,
от затлъстели кучета
и затлъстели мозъци
със очи сини и с коси от свила
приличат те на млади богове.
По строгите лица с лица човешки
- както вълна по нивите - пробягва
усмивката им, пълна със загадка.
А през дулата на демобилизираните,
стоящи върху мрамора съветски танкове,
като отплата и като награда,
като признание и като завист,
като надежда,
като преклонение
долита шепота на Наполеон
от глъбините на човешката история:
- Какви красиви хора!
ПРИЯТЕЛИ
Поетите живеят в мен със свойте
красиви мисли, образи, мечти…
Приятели обичани, постойте
да си побъбрем в стаята сами.
Във пустото легло на самотата
със вас общувах, светли духове.
Изграждайте вий дружно на земята
съзвездие от нови светове.
Умра ли, в друго някое съзнание
вий ще живеете като преди,
придавайки му онова сияние,
което времето ще отреди.
ПОЗНАНИЕ
Познанието, страшното
в сърцето се всели.
И няма вече радости,
и нищо не боли.
Пред теб е механизъма
на целия живот
със всички страсти бризнали
в упадък и възход.
Ако изгубиш тръпката,
която те гори -
с вселената прегръдката
и с ясните звезди,
иди там на ливадата
и като кон паси…
Бълбука тихо вадата.
Цветенце я краси.
Шумят в благоухание
зелените гори.
И страшното познание
света от тебе скри.
ЖЕНА
Ти си се омъжила за мен с надежда,
че ще уредя живота ти
и ще ти осигуря спокойни старини.
Но аз се оказах поет
и нищо от това не можах да постигна.
Тогава ти ме остави.
А аз се бях оженил за самата теб.
НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Блазе ти, с никое събитие
не си се омърсил!
Сияе в облака на дните
днес твоя образ мил.
Човешката душа разпната
бе твоят идеал.
Ти й отдаде красотата,
с която си живял.
Ще минат мрачните години
и твоят светъл ден
във свойта вечност ще премине
човешки съхранен.
ДИАЛЕКТИКА
Животът е във мен, но и смъртта е в мен.
Те всекичасно нещо разговарят.
Посрещат с радост всеки слънчев ден
и заедно в сълзите мои парят.
Живота ми предлага пролетта -
закачки, песни, смехове да чувам.
Но неусетно идва старостта:
все повече аз със смъртта общувам.
ГРАДСКО ДЪРВО
Има ли разум във тебе, вселено?
Никакъв разум няма…
Звездната нощ се надвесва над мене
черна, дълбока, голяма.
А на дървото се спират да спят
хиляди рошави птички.
Гушат се те. И в ужас пищят
техните малки душички.
ДВЕ ГОЛЕМИ
На Атанас Далчев
Рано влезе то в живота.
Закатери се по скели.
Бе щастливо, че работи
и че хляба си печели.
Майка му дойде на гости
да си навести момчето.
Поприказваха и после
тръгнаха да се почерпят.
В бозаджийницата светла
те се вмъкнаха смутени.
Бръкна в джоба си момчето
и извика: - Две големи!
- Нека малка аз да взема! -
майка му прошепна тихо.
То повтори: - Две големи! -
После сладко ги изпиха.
И момчето с жест небрежен
своите стотинки даде
и със майка си излезе
силно, хубаво и младо.
Простата му пъстра ризка
капка вар бе украсила.
Ах, безкрайно много искам
аз да имам тази сила.
СМЯХ
Сияе озарен от блясъци
живота в моя роден кът.
Той има много недостатъци,
но пак ми е безкрайно скъп.
Ах, ненапразно са мечтали
за този нов обществен строй
и в карцерите са лежали -
и са умирали от бой.
И ненапразно във чужбина
за юношата замечтан
изглежда нашата родина
като един постигнат блян.
Сега е чист и ясен пътя,
по който хората вървят.
Те имат на какво да стъпят
и към какво да се стремят.
Те всички от сърце се смеят,
почувствали за първи път,
че са родени да живеят
и да се радват на светът.
КОНСТАТАЦИЯ
Победата ще те разложи.
Успехът също. Боже мой,
на този свят съвсем не може
да се живее във покой!
Все съпротива непрестанна!
Все в упор! - Няма ли друг път?
Изглежда няма. Тъй минава
живота в бой с самата смърт.
ФАКЛИ
Девойката със очи сини
самозапали се в Сайгон.
Младеж на двадесет години
гори в нощта на Вашингтон.
И факлите им сини светят -
звезди самотни във нощта.
Събува нашата планета
ливади, мир, деца, цветя.
Човешки факли, вие грейте,
дорде сърцето бавно спре,
и осветявайте злодеите,
за да ги виждаме добре;
да им запомниме чертите,
усмивките със златен зъб,
когато натежат везните
на праведния страшен съд.
