Ана Александрова

Над мъгливото пустословие, което в своята „модерност” с упорита жажда за известност залива бреговете на родната литература, изгряха поетичните изповеди на Анита Коларова в стихотворната й книга „Дъждът не може тайно да вали”, избрана лирика от поредицата на изд. „Захарий Стоянов”- Съвременна българска поезия. С какво покоряват вдъхновените страници на тази стихосбирка, донесла ни светлинката на неочаквани, но все още непогубени естетически радости? Защо читателят с позабравена поетична ненасита преразгръща прочетените страници? Къде се крие тайната на тяхното магическо привличане и пробудено желание да навлизаш отново и отново в поетичните вълшебства на този стихотворен свят?
Преди всичко - във всеобхватността на тематичния избор, който отвежда с развълнуван изговор читателя в неограничени, разнопосочни сфери. С всеобхватност увлича и метрическата изказност, бликаща от завладяващата звучност на творбите и подсказваща мисловното им разшифроване. С всеобхватност впечатлява и словесният реквизит, предлагащ омагьосваща среща на думи, надхвърлили привичната си битова значимост и в музикалното си лъчение придобили философско преосмисляне. И ето:
„Намотах се в стегнато кълбо/ от света - света си да опазя,/ от парчета счупена любов,/ от лавини ледена омраза.”
Спонтанна непринуденост пулсира в извайването на бликналите от вдъхновение строфи, при които ежедневният словар в своя поетичен изговор придобива обсебващо осмисляне. С оригинална артистичност, оцветена от многобагреност, поетесата води читателя ту в опоетизираното си всекидневие, ту назад, през тъмата на отминали векове. И културни, исторически пластове оживяват, за да ни разкрият през патината на времето съхранени вечни образи.
Ето древният „Абритус”, пред който поетесата възкликва: „Какво си? Дух или пък глина?/ Какво си? Спирка или път?”
А посветеният възпев на „викащия в пустинята” отец Боян Саръев - „Триград”? „…Глутници в родопския джендем./ Преспи режат пътя страховит./ Връх и пропаст-вечният тандем./ Голиати. А пък ти - Давид…” И по-натам в поетичния възпев: „Светиш, без да имаш ореол./ Там - високо - с кръста, с хляба свят,/ близо си до Божия престол./ Но далече още от Триград.” Непосредствено до „Триград” е стихотворният философски размисъл на „Изкачване”: „Узрява душата от загуби в пътя си стръмен/ в света на погазени митове - жадна за мит.”
Минало и съвремие, хармониращи и съпротивляващи се в своята изразна сила, съжителстват тук. Ето и „ Графити”, в чиято поетична плът е трагично дишащото ни съвремие. Какво са грозните графити, обявени за изкуство в опошляващото ни време? За поетесата те са „…кръстопътни тирани, оставящи знак/ във душата на всяка пролука./ Бити армии, влачещи дрипи от мрак…” Но ето, красотата още съществува: „А до скута им - гълъби гукат.”
Вълнуващ е противовесът и в поетичната плът на „Реставриране на старите къщи”, където „от допир боли и невидимо мракът се свлича”, където „помилвала с поглед патината аз коленича/ да попитам кой всъщност е моят най-истински свят.” И, полетяла в „тайнствения космос на живота, поетесата изповяда своя страх: „Изплашена, аз в тъмното се взирам/ звезди ли падат, съвести ли светкат,/ планети ли се раждат и умират/ или пророци и нечисти сметки?” Хуманна отговорност за етичните нормативи на съвремието пронизва тези тревожни поетични редове.
Прекрасни, и вече мои любими са творбите „ Балада”, „Спектакъл”, „Планетариум”, „Среднощна коситба”, „ Делба”, „Рибарска песен”, „Под чадърите на Приста”, „Курбан” и още, и още. Как увлича поантата на „ Гара”: „Ще се подпре нощта с невинни тайни пълна/ за мъничко покой на вятъра застинал…” Какво нежно съчувствие към одухотворената природа, какво проникване и обхващане на Всемира! Високата култура на поетесата прозира от вдъхновената й поетична словесност и ни води през далечни географски ширини. Пътуваме към „невзривени сфери”, долавяме „неща неуловими” по „промисъл и Божи знак.”
Тук диалогичността е рядка, но изискано одухотворена. Съвършената по форма музикална архитектоника увлича и реди скъпоценни словесни богатства, изгряващи с непринудена естетическа красота и грабваща творческа властност.
И покоряващо се извисява вложеният в стихотворната плът смисъл, завладява звуковата хармония.
А може би, когато „дърветата плахо въздъхват, пред да затворят очи”, когато „из стаите, пусти и влажни, присъници стъпват на пръсти” съвременният читател ще „лови неща неуловими/ по промисъл и Божи знак” и „разнежен от кротка печал”, ще намери в поетичните редове, родени от дарбата на Анита Коларова своето хуманно и дълбоко вълнуващо поетическо удовлетворение.