СВЕЩ

Иван Есенски

СВЕЩ

Обичах те. В онази нощ
невъзвратима
блестеше като тънък нож
луната зимна.
И бяхме в синкавия мрак
и дъх, и трепет.
В стъклата се роеше сняг
с вълшебен шепот.
И се откривахме с ръце,
от страх горещи.
На масата като сърце
свещта гореше.
Подарък сякаш от смъртта
бе този светъл,
възторжен миг на любовта -
и пръв, и сетен.
Последен звук, последен знак…
А от стената
усмихваше се Пастернак
с тъга позната.
Навън нехаеше светът
и беше странно,
че прегрешилата ни плът
не хапят рани.
Че вече мислехме за хляб,
деца и къщи.
И че пълзи в дланта ти хлад.
В дланта ми - също.
И се изгубихме в нощта.
И като грешник
гореше в стаята свещта.
Свещта гореше.


ЕЛЕГИЯ ЗА СНЕГА

…И старееха без изненади
благородните наши сърца…
От красивите звездни ливади
полетяха рояци перца -
някой празник ли в рая се случи,
някой ангел ли просто сгреши
и вратите му днес не заключи?
Цели сонмища гладни души
се снижават насам и
връхлитат
премалели в сирашкия мраз…
“Заприлича на коледна пита,
скъпи мои,
              животът от вас!
Как глада ви небесен да храним
от ръката на земния глад,
като тук и за нас не остана?
По-добре си вървете назад!”

…А всесилното бяло пристъпя
и засипва сърдечния праг -
по челата на сенките скъпи
слага кръстове късния сняг…

И валя, и валя,
                 и залости
и уста, и сърца, и врати.

И как глас се не чу:
              “Бог да прости!”
И мълчахме.
               И Бог не прости.


БИБЛИЯ

Далече още бяха дъждовете
и нищо не подсказваше наяве,
че иде неотменното, което
дори самия камък надживява.

Но блесна в безметежното ни лято
с ръждива светлина иглица есен
и сините щурци на самотата
край нас запяха лебедови песни.

Измамната надежда пак зашепна
и тая чаша че ще ни отмине -
и пак окото на света не трепна.
Но загорчаха райските смокини.


СЪЛЗА

              В памет на Добромир Тонев

Плътта, която ще те отрече,
на чудеса навярно се надява.
Не се залъгвай, есенно щурче, -
ти вече със смъртта си се надпяваш.
Нехае тя за храбрия ти глас
и с бялото на зимата те гледа -
не зная кой е този сняг за нас,
ала за теб е първи и последен.
Стоварва се огромният му крак
връз черната ти броня сред тревите
и в този миг - като обратен сняг -
душата ти след песента полита.
И там, между небето и смъртта,
ще се разминат нейде в необята
изящната душа на песента
и глухата душа на пустотата.
А тук, сред тая вълча тишина,
в която и сълза не се обажда,
ти просто ще приличаш на една
замръзнала в снега солена сажда.


НА ПРОШКА

В тая гръд, в тая мътна глава
и в душата,
и по-надълбоко.
Беше някога обич това.
Беше всичко.
А вече е болка.
      Вече срам.
           Вече грях.
                  Вече прах.
Само мъка и само погнуса.
Съжалявам, че го доживях.
И не жаля, задето напускам.
Но как може така да боли!
Как търпиш тая орис безкръстна?
Плюскат, мляскат - лоясали, зли -
само прави черва, само пръсти.
Откъде надойде тая сган?
Тая алчност и тая жестокост?
Беше някога колкото длан,
а след тях
           ще си колкото нокът.
Нека друг горди оди реди.
Нека друг „…де й зората…” да срича.
Нека друг вместо мен се роди.
Нека друг вместо мен те обича.


ХИМН

Мила републике, родино предана,
къщурке бащина с две липи спретнати,
пазвице майчина, око изплакано,
царство на тръни и черни макове
толкова века, че си обръгнала.
И все смалявана, и все одирана…
Де са ти, мале, милите българи
в това безкрайно твое умиране?
В какви коприни са те скопосали,
с какви пендари и златни облици?
Мъко лакирана и захаросана,
де ти е, мила, бялото облаче?
Де са ти дворите? Де е върбицата
нане Стоичкова?
                Де ти е жицата
и лястовицата - онази, бялата?
Кой ги продаде? Къде забягнаха?
А как те любеха!
                Как само сучеха!
Как се въргаляха в твоите халища!
Сега си дом на бездомни кучета -
сама на себе си старопиталище.
Кой ще умира за свободата ти?
Кой ще ни кичи с геройски ордени?
Скърбим
           безработните ти предатели,
мила родино. Обезнародена!