Литературното и  философското дело на Сергей Булгаков

Панко Анчев

1.

Цялото литературно и философско дело на Сергей Булгаков (а то е доста обемно) e една неутешима „тъга по висшия смисъл на живота” или поне е породено от такава тъга, с каквато са надарени единствено най-великите мислители и писатели. А Сергей Булгаков наистина е един от най-великите руски философи и богослови, човек със сложна житейска, творческа и мирогледна съдба и преображения, преминал през най-различни и изключително сложни и драматични съблазни и изпитания, за да завърши своя път като свещеник и богослов, намерил за себе си истината на живота.

Сергей Булгаков е представител на знаменитото поколение руски философи,  наследник и продължител на търсенията на славянофилите в сферата на духовното, в изследване нравствените устои на руския начин на живот, в утвърждаване предопределеността на славяните да бъдат преносителите на Божия промисъл за света. Това поколение премина през увлеченията в материализъм, рационализъм и марксизъм и пряко или косвено стимулира руската революция, но по-късно осъзна непълнотата на този тип философско мислене и дирене, отказа се от тях и премина на други позиции, за да се доближи реално до истината, която така страстно търси човекът. След революцията през 1917 г. това поколение трябваше да заплати висока цена за осъзнатия си нравствен и научен дълг: голяма част от него бе изгонено от Съветския съюз с прословутия „философски параход”, а друга потъна в лагери и наказателни колонии. Какви имена само включва то: Николай Бердяев, Семьон Франк, Иван Илин, Сергей Городецкий, Павел Флоренски, Георгий Флоровский, Василий Розанов, Лев Шестов, Евгений Трубецкой и др. Всички те „произлизат”, така да се каже” от славянофилите, но са непосредствени „потомци” и ученици на Владимир Соловьов. Те са много различни един от другиго; всеки има свой отделен път на развитие, учители, подражания и заблуждения, но ги обединява следването на традицията и усилията да проникнат дълбоко в проблемите и да не се поддават на видимото и лесното в науката, да не се задоволяват с констатацията, с повърхностното докосване на смисъла и „да не излизат извън Позволеното”, както учи св. Василий Велики, в изучаването на природата и същността на човека и света.

Времето, в което се появяват тези философи и в които изграждат основните принципи на своите философски тези, е преломно. Това е навечерието на руските революции, а по-късно и на самите революции, които те преживяват драматично (като всички мислещи хора), а по-късно анализират техните последици. Почти всички са преминали, както вече стана дума, през материализма и марксизма, но дори и тези, които направо са навлезли в религиозното мислене и знание, чувстват остро и болезнено върху себе си последиците от секуларизацията и разколебаването на религиозното съзнание. Още славянофилите бяха поразени от този вирус и безуспешно се мъчеха да овладеят пораженията му. Но пък точно това разколебаване ги направи близки до революцията, която имаше вече нужда от идеолози и мислители. Истината за настъпващото и преживяното трябваше да бъде видяна с широко отворени очи, а не с грубо отрицание, омраза и ненавист на всичко, което е чуждо на традициите и дворянството. Тези автори притежаваха силен реализъм, който им позволи да не взимат желаното за истина. Реализмът ги накара да видят безперспективността на философията, която не постига пълнотата на съществуването, а се задоволява с необходимостта от промяна и превръща тази необходимост в революция. Това помогна руската мисъл да погледне на руската революция от друг ъгъл, да улови целия смисъл, която тя съдържа в себе си, да оцени по достойнство нейното значение и цели. Тук искам специално да отбележа ярката книга на Николай Бердяев „Извори и смисъл на руския комунизъм”, която е опорна точка на всеки, който изучава това време и не си позволява да изопачава историята по конюнктурни съображения и  заради личните си политически убеждения. Тук Бердяев показва колко сложно явление е руският болшевизъм и как историята въвежда в себе си личности и събития, които да я оправдаят и запазят общата закономерност на нейния ход. Болшевизмът не е привнесено явление, а продукт на самобитното руско развитие и обслужва именно него, а не чужди интереси и не изпълнява някакъв световен заговор срещу Русия. Тази оценка я дава не друг, а мислител, който лично е пострадал от комунизма. Виждаме какъв морал и научна съвест са имали тези хора, за които истината е по-скъпа от всичко останало.

Хегел твърди, че и философът изразява своето време и е негов достоверен свидетел. И това е видно по творческото дело на философите, за които тук говоря, по търсенията и формулировките на главните проблеми на руското общество от края на ХІХ и началото на ХХ век, както и решенията, които предлагат.

В онова време Русия преживява тежък исторически преход, който върви мъчително поради особеностите на нейното икономическо и социално развитие и на състоянието й след премахването на крепостното право и започналото ускорено обуржоазяване на обществото. Рушат се устои, променя се моралът, друго е мисленето. Капитализмът поставя нови изисквания, въвежда нови правила на общуване между хората. За мнозина животът е страшен със своята безперспективност, безнадеждност и посредственост. Оказва се, че предприемчивият буржоа е човек посредствен, безнравствен, безжалостен и безмилостен. За него нищо не е от значение, ако не се отнася до парите и печалбите. Такъв нов тип личност показва Чехов във „Вишнева градина” - личност дейна, жадна за работа, но бездушна, егоистична, праволинейна и пресметлива.

Философите предупреждават за настъпващите премеждия и призовават интелигенция да осъзнае своята роля и заеме своето водещо място, за да насочи народа в друга посока и го избави от революцията. Мислителят се обръща към ума; той не вярва и не признава друга власт освен властта на разума и повече от това да апелира тази власт не е в състояние да направи. Но кой да чуе този, който мисли и предупреждава за злото! С. Булгаков и неговите събратя-философи си дават сметка за обективния ход на събитията, разбират, че гласовете им не могат да бъдат чути, защото хората вече са увлечени от стихията на разрушенията. На тях не им остава нищо друго освен да бъдат обективни наблюдатели и анализатори на ставащото и идващото. И са!

Затова и Николай Бердяев признава необходимостта от революцията и нейните обективни за Русия резултати. И останалите осъзнават, че Русия се нуждае от радикални изменения на състоянието си, на икономиката и общественото си устройство, но според тях това не бива да става чрез революционното разрушение, а  постепенно и чрез нравствено обновяване и усъвършенстване. Защото революцията срива нравствените устои на човешката личност и нацията. Руските философи от края на ХІХ и началото на ХХ век дълго и плодотворно размишляват върху това как обществото да осъществява дълбоки промени, без да разрушава себе си. Те придават особено значение, както казах по-горе, на интелигенцията като духовен водач на нацията, нейната съвест и генератор на идеи за бъдещето. В началото на ХХ век, когато революцията вече е надвиснала над Русия, а обществото не знае как да я възприеме, излизат няколко показателни за настроенията и идейните търсения на руската философия по отношение ролята на интелигенцията. Най-известният от тях е „Везни” („Вехи”) от 1909 г., но освен него  могъщ мисловен потенциал показват още „Проблемите на идеализма” („Проблеммы идеализма”, 1902), „От дълбините”  („Из глубины”, 1918). Руската интелигенция трябва да отговори на извечния въпрос, който Русия си задава постоянно „Какво да се прави?”. Този въпрос не търси единствено икономически и политически отговори, не е въпрос, на който трябва да отговаря политическа партия чрез управленска програма за развитие в близко или далечно бъдеще, а преди всичко е нравствен въпрос, който трябва да накара нацията да се замисли за себе си, за своята вяра и възможностите си да променя постоянно себе си, без да накърнява духовната и нравствената си същност и без да се отклонява от вярата си. Ала животът настъпва с желязна логика и смазва идеалите, погубва съдби и надежди, унищожава слабите, защото за него те са ненужни и дори вредни.

Съдбата на това поколение поставя големия проблем доколко философията и то нравствената философия е в състояние да помогне на нацията и обществото да преодолеят кризата на епохата и да предложи средства за предотвратяване разрухата на революцията. Ако марксизмът може да стане революционна теория, която да организира в монолитно единство огромна маса от хора, за да преобразува света по свой образ и подобие, коя е философията, която би се противопоставила на тази организирана мощ, за да се преобрази светът по друг начин и да стане той нравствен, да излезе от злото и да даде на човека простор за щастливо съществуване без насилие и проливане на кръв. Да, този „модел” дава християнството, но християнството е вярата на вярващия, а не на секуларния и буржоазен човек, потънал в бедност и отхвърлил робството и бедността, пожелал благата да бъдат негови. В ежедневието, в битовия живот на обществото е необходима идеология, която да ръководи държавата и регулира нравствеността и мисленето на хората. В модерното общество само със закони не се живее и не се осигуряват  ред и условия за развитие. А без тях не е възможен пълноценен живот на нацията, обществото и държавата.

Но преди да се отговори на този страшен и мъчителен въпрос „Какво да се прави?”, трябва да се осъзнае действителността, състоянието на нацията и обществото, традицията. Т.е. въпросът да се постави в реален контекст, като се очертаят рамките на този контекст и посоките, в които той има намерение да се движи. Маркс е прав, когато твърди, че не е достатъчно вече светът само да бъде описван, а трябва и да бъде изменен. Но светът не може да бъде изменен, ако не бъде постоянно точно и подробно описван. Философското описание е описание не на повърхността, на онова, което се вижда и с просто око, а на причинно-следствените му връзки, чрез които се осъществява Божият промисъл. За да бъде това възможно, е необходима съответна методология, която да отчита и същността, и подробностите, да вижда голямото и малкото, ала преди всичко да е в състояние да съзре най-малката значеща „частица”, т.е. гена, атома, носеща характера и природата на обществото и предизвикваща едни или други явления в него. Такава „частица” притежава всяко общество във всеки момент от своето историческо развитие. Когато разкодираме нейния „код”, ще ни е лесно да боравим философски с цялото. Но дали обществото е „снабдено” само с една такава „частица” или то е съставено от няколко такива, които съдържат различни „главни кодове”? По всяка вероятност, да! Или поне тези частици са разположени в структурата му в някаква йерархия, която също трябва да бъде разпозната, описана и разбрана.

Това обаче може да се осъществи единствено от философията, която си поставя за цел да постигне „цялостното знание”, за която говори постоянно Владимир Соловьов, т.е. която разглежда всичко в контекста на цялото и се стреми да постигне пълнотата на света. Тя пречупва всичко през човека като „образ и подобие на Бога”, а не от буржоазна гледна точка, от която се вижда ползата на отделното, на частта. 

2.

Стремежът към такова „цялостно знание” подтиква голяма част от руската интелигенция и представители на философската мисъл да се оттласнат от материализма и да приемат „мисленето в рамките на Свещеното Писание”, за да излязат от духовната и нравствената криза, обзела руското общество в края на ХІХ век. Един от най-ярките сред тях е Сергей Булгаков.

В ранните си години Сергей Булгаков е марксист. Това е важен факт в неговата философска биография, който свидетелства за зреещите в руското общество политически и социални процеси. Марксизмът е учение за преобразуване на обществото и именно в този исторически момент показва възможния път за Русия. За Булгаков е очевидно, че изходът е в смяната на системата, в радикалното преобразуване на руското общество, на икономиката на Русия и на цялостното социално устройство, за да се пригоди то към необходимостите на момента. Благодарение именно на марксизмът и прилагайки основните негови методологически принципи, С. Н. Булгаков анализира „обективната същност” руската действителност и протичащите в нея обективни процеси, за да намери в нея основанията за радикалната революция „по Маркс”. Той търси именно „обективното”, а не желаното. Но „обективното” показва, че трябва да се върви напред, да се следва „прогреса”, а не да се задържа развитието с половинчати реформи с цел да се запази статуквото и се продължи съществуването на дворянството. И С. Булгаков вижда възможности за развитие в индустриализацията и поставянето на икономиката на нови релси. Но на „нови релси” трябва да се постави и цялото общество, за да се осъществи смисълът на реформите - благоденствие за всички, а не единствено за определено съсловие.

В предговора към книгата „От марксизма към идеализма” Сергей Булгаков говори за факторите, които допринасят за появата на руския марксизъм и за влиянието, което оказва върху умовете на редица ярки руски философи и политически дейци. Главната причина е в икономическата и духовната криза, обзела Русия през 80-те години на ХІХ век, в резултат на която руското общество изпада в безпътица. Марксизмът му дава възможен изход в опита на западните икономики и в цялостното „европеизиране” на страната. „Руският марксизъм, пише С. Булгаков, с цялата си енергия изведе принципа на социално-политическия реализъм, на трезвото и научно разбиране на руската икономическа действителност. Той нанесе смъртен и окончателен удар по икономическото славянофилство на руското народничество.” В такива именно моменти суровата и изказана научно истина привлича хората и им дава силна надежда за избавление от бедите. Марксизмът е именно такава надежда! Той, освен това, със своята научна обективност отнася необходимите и задължителни преобразования върху целия спектър на живота - от икономиката до науката и изкуството. Потребностите според него са обективни, поради което революцията е неизбежна и трябва да се подготви и осъществи за благото на хората. Преди марксизма (а и след него, ако трябва да бъдем справедливи) липсва стройна научна социология, която да изучава обществото в неговата цялост и дълбочина, обективно и в исторически план.

Именно необходимостта от обективен (дори обективистичен) анализ на обществените процеси кара младия Сергей Булгаков да търси философски системи, чрез които да го осъществи. Тази необходимост го тласка и към марксизма. Ала той не е революционер, не става и краен марксист. „Марксизмът, според С. Н. Булгаков, събира в себе си всичките достойнства и недостатъци на последователния позитивизъм. Поради това може да се отрича самият позитивизъм като философска доктрина, а оттук вече в качеството на частен извод и марксистката социология, но, все върху плоскостта на позитивизма, трудно е според мене да не приемеш икономическия материализъм като най-сериозния и дълбоко замислен опит да се създаде позитивна социология, както посочва още Щамлер (Рудолф Щамлер - Stammler, последовател на Кант, живял от 1856 до 1938 г., б.м. П. А.).”

Кое е най-характерното за марксиста Сергей Булгаков, което е белег на неговия анализаторски подход и след отказа му от марксизма?

Материализмът, в това число и марксизмът като негов най-значим философски израз на Модерната епоха, смята, че всичко се подчинява на закона на причинността и всеобщата закономерност в развитието и че той е условието, както пише С. Н. Булгаков в статията си „За закономерностите в социалните явления”, за нашето познание на природата, а също и за закономерното познание на социалния живот.” Но каква е тази „закономерност?”, пита се авторът. Дали тя е същата, каквато е в естествената природа? За целта е необходимо да се започне с понятието „социален живот”, в качеството му на „проблематичен за нас обект и вече върху основата на неговия анализ да се отдаде дължимото място на правото и стопанството в цялото на социалния живот”.

За да се изведе закон из сложността на социалния живот, т.е. да се постигне типологията на явлението, като се изчистят подробностите, за да остане действително най-главното, което движи и определя скоростта и посоката на процеса, е необходима активна мисловна дейност, която да опише явленията и ги анализира встрестранно, за да открие „единството в изменящото се съдържание на социалния живот”. С. Н. Булгаков приема констатациите на Рудолф Щамлер в книгата му „Стопанството и правото от гледната точка на  материалистическото разбиране на историята”, която той рецензира в споменатата тук статия. Съвкупността от социални явления, описани при изучаването на социалния живот, следва да се поставят в причинна зависимост от измененията в общественото стопанство. Така хаосът от постоянно променящи се явления се виждат в тяхната закономерна последователност и причинна връзка. Т. е. ще  се видят като подчинени на икономическия фактор.

С. Н. Булгаков адмирира марксизма именно заради способността му да открива и формулира обективните закони на общественото развитие и това го привлича към него. Само чрез тази способност е възможно да се анализира в дълбочина обществения живот и се прогнозират възможните последствия и от политическите решения на властта. Марксизмът за ранния Булгаков е философската основа на социалния анализ в социалната философия, с която той се занимава. У по-късния Булгаков, вече освободил се от марксизма, ще видим как той продължава да проследява тези закономерности, които са видимите знаци на Божия промисъл.  

„Закономерност” и „причинност” са две основополагащи категории на марксисткото социално познание. Чрез тях научно се мотивира теорията за прогреса, която лежи в основата на марксисткото учение за историята и в учението за социализма като висша точка в общественото развитие. Според марксизма (а и материализма изобщо) „нищо не може да произлезе от нищо”; за да стане нещо, то трябва задължително да има някаква причина, която да го породи и осигури съществуването му. Но тогава къде остава „свободата”? И как тя се вмества в пространството между закономерността и причинността? С. Булгаков изяснява този проблем в спор с руския марксист П. Б. Струве и в отговор на неговата статия „Свободата и историческата необходимост”, в която Пьотр Струве критикува постановки в статията на С. Булгаков „За закономерностите  на социалните явления”. П. Струве смята, че свободата може да се постигне в познанието и чрез познавателните способности на човека, докато С. Булгаков възразява, че тя е желание, стремеж, усилие и поради това е с психологическа мотивировка. „Човешкият живот, заключава С. Н. Булгаков, не се изчерпва с познанието и само пренебрегването на този факт може да предизвика намерението да се изчерпи животът с категориите на познанието.” 

3. 

Сергей Булгаков не просто се отказва от марксизма, а го преодолява. Той не го отрича, а именно го преодолява с християнството и вярата. Това е много важен момент, който говори както за високата образованост на руския философ, така и за високия му морал. Търсенето на истината го води съвсем естествено до пълнотата на знание, а не до неговите фрагменти, каквито са философските системи. И трябва да се каже, че именно след Маркс и марксизма, но не извън марксизма, Сергей Булгаков постига най-ярките си философски открития.

Преодолял марксизма чрез силата на вярата и стремежа към пълнота на познанието, Сергей Булгаков проникновено изследва това значимо философско учение на ХІХ век. Марксизмът е характеризиран или като връх в развитието на философията, или като неин упадък и причинител на социално зло. Нито едното е вярно, нито другото. Не е достатъчно да оценяваш еднозначно която и да било философска система, защото това означава да засегнеш нейната повърхност, а не да проникнеш до дълбочината й. А това е безполезно. Критическото разглеждане на марксизма е плодотворно, само ако се отиде отвъд сляпата възхвала или голословното отрицание.

През 1902 и 1903 г. Сергей Булгаков публикува няколко значими работи, в които анализира принципни за марксизма проблеми от гледната точка на своя нов философски мироглед. Той вече е осъзнал теснотата на марксисткото учение, неговата ограниченост и едностранчивост и се опитва да покаже това и на другите. Булгаков е преминал в идеализма, но не към идеализма, който самият Маркс преодолява със своята философия, а този, който изхожда от православието и е в Истината. И понеже е в Истината, не преживява идейна драма, а придобива увереност и съзнание за постигнатата пълнота на цялото.

Студията му „Основни проблеми на теорията за прогреса” заема особено място в неговото творчество и е една от най-принципните критики на Марксовото учение за прогреса. А теорията за прогреса е същността на материалистическата философия на историята и аргумент в полза на тезата за неизбежността на социализма и диктатурата на пролетариата. Как се развива историята и накъде тя върви е изключителен за философията въпрос; той е въпрос и чисто човешки, нравствен и богословски. Защото отговорът му води до сътресения и катаклизми, каквито са революциите. И буржоазните, и социалистическите революции са отговорът, в който се съдържа идеята, че историята се развива от нисшето към висшето, от първобитното към сложното обществено устройство, чийто завършек могат да бъдат по-висш тип обществени формации.

Теорията за прогреса по своята същност произтича от желанието на човека да открие някакъв смисъл в своя личен и обществено-исторически живот, да оправдае сегашното си състояние с надеждата, че след време то би било съвсем друго, тъй като следващият етап от този живот и неговото развитие ще бъде „по-висш”, т.е. „по-добър”. Но човек изконно притежава интерес към тайните на бъдещето - този интерес е двигателят на неговото познание. Сергей Булгаков размишлява за това дали е възможно това познание да става „обективно”, „позитивно”, с точни методи, които да гарантират истинността на знанието или „метафизичното знание”, което не борави с „точни методи”, е по-точно и истинно. Позитивистичните теории виждат някаква „механична причинност”. „Започнал неизвестно кога и как, а може би съществувал извечно, законът за причинността определя  развитието на нашия свят, обхваща както мъртвата, така и живата материя, както физическия, така и психическия живот. В това мъртво, лишено от всяка творческа мисъл и разумен смисъл движение няма живо начало, а само определено състояние на материята; няма истини и заблуди - и едните, и другите са еднакво необходими следствия на еднакво необходими причини; няма добро и зло, а само съответни им състояния на материята.” (Вж. тук с. 37) А щом няма добро и зло, „а само съответните им състояния на материята”, то тогава е важен най-вече материалният напредък, без значение какво той носи със себе си. На материалния напредък съответства определена формационна система, към която обществото трябва да се стреми, защото е съответна степен на прогреса. В един момент тази система включва всеобщото избирателно право и демокрацията, в друг - диктатурата на пролетариата, в трети - нещо друго  „по-висше”. Но „по-висше” от тяхното историята не е измислила и няма да измисли, според привържениците на съответните формации.

Механичното разбиране на историята, както отбелязва Сергей Булгаков, само чувства своето безсилие и се опитва да вмести в себе си телеологията, за да постави тържеството на разума над неразумната причинност. Позитивизмът осъзнава своята ограниченост и неспособност да достигне до Истината и се принуждава да прибягва до средства, които сам отрича, но в същото време придобива, за да излезе от своето безсилие и се превръща в своеобразна религия за невярващия. Затова и теорията за прогреса според С. Булгаков, „е нещо много повече, отколкото всяка частна научна теория, колкото и важна роля да играе тя. Значението за теорията за прогреса е, че тя е призвана да замени на съвременния човек изгубените метафизика и религия, или по-точно - да бъде и едното, и другото. Може би тук срещаме единствения пример в историята, когато научна теория (или въобразяваща си, че е научна) се наема да играе такава роля.” (тук, с. 30) Тази теория утолява религиозната жажда на модерния атеистичен или дори само секуларен човек.

За този човек теорията за прогреса действително е религия, защото човек не може да живее без религия и да не търси своя бог. Позитивизмът и рационализмът му го отнеха, но той го намира в подобни теории, които му чертаят, по подобие на истинските религии, бъдещето. Това те правят под формата на обективна наука, която изучава и доказва чрез анализа си обективността на очертаното от нея бъдеще. То ще се изпълни, защото е научно доказано.

Сергей Булгаков успешно изследва религиозния характер на позитивизма и материализма. И така доказва ненаучния им характер. Те също се осланят на вярата - напр. вярата в прогреса, пролетариата, революцията. Самият Карл Маркс е според С. Булгаков религиозен тип. Но С. Н. Булгаков не развенчава - той само уточнява понятията, отнема лустрото на модерните философски учения, за да покаже истинския им лик, който не отговаря на заявеното от самите тях. Няма как човек да излезе от себе си и да се обърне срещу себе си - дори и „науката”, колкото и да я величае и да смята, че чрез нея се самодоказва като всесилен и всемогъщ, не му позволява това. В този смисъл статията му „Карл Маркс като религиозен тип. Неговото отношение към религията на човекобожието на Л. Фойербах” е виртуозно нарисуван портрет на създателя на диалектическия материализъм и научния комунизъм - един от най-великите мислители на всички времена. „Да се определи действителния религиозен център на човека, да се намери истинската му душевна сърцевина, означава да разберем най-интимното и важното у него, след което ще бъде обяснимо всичко външно и производно. В посочения смисъл може да се говори за религия у всеки човек, в еднаква степен у религиозно наивния, и у съзнателния отрицател на всяка определена религиозна форма. За християнското схващане на живота и историята освен това е несъмнено, че човешката душа бива движена от реални мистични начала, и то борещи се помежду си, полярни, непримирими. В този смисъл религиозно неутрални хора всъщност няма, фактически в душата на всеки протича борба между Христа и „княза на тукашния свят”.”(подч.м.-П.А., виж тук, с. 112) Карл Маркс също служи на Бога, макар да отхвърля християнството и да се бори упорито с него. В своите политически по същество тези за тържеството на прогреса и сакралната роля на пролетариата в световната история Маркс най-малкото се ръководи от своите лични чувства и симпатии към онеправданата класа. Той просто търси да замени сваления от него Бог и намира заместителя му в социалната класа, призвана от съдбата и историята според него да промени радикално света и да установи ново устройство на човешкото общество. Пролетариатът трябва да замени Бога и в установяването на царството Божие на земята, но този път без Бога. Т.е. пролетариатът може според Маркс да твори социално битие и да опровергава религиозните „заблуди”. Но установяването на ново обществено устройство означава най-напред отричане на сегашното и неговото насилствено отхвърляне и разрушаване. Това обаче изисква жертви, страдания, мъки, ала всичко си струва цената, която трябва да плати цялото човечество и всеки един човек поотделно заради бъдещето, което неизбежно ще се установи. Сегашният живот е само едно революционно изпитание и колкото по-бързо пролетариатът осъзнае себе си като такава могъща преобразяваща сила и поеме своята историческа отговорност, толкова по-бързо ще се изпълни социалното пророчество на марксизма. И това пророчество не е илюзорно, не е абстрактно, а реално: хората ще живеят по-добре и по-справедливо тук, на земята. Ето я новата религия!

„Карл Маркс като религиозен тип” е блестящ опит да се покаже силата и слабостта на марксизма и на Карл Маркс като мислител и политически деец. Сергей Булгаков показва как едно учение идва да запълни създалия се идеен и религиозен вакуум и за да обясни социално-икономическата и политическата криза и мотивира  намирането на решение за излизане от нея. Така той рязко се противопоставя на противниците на руския марксизъм с техните наивни и злобни обвинения, че руските болшевики служат на чужди господари и че съзнателно тласкат Русия към пропастта, в която ще намери своята гибел. Причините за възникването на марксизма и неговото широко разпространение сред руската интелигенция не са субективни и случайни, а продиктувани от силата на учение, от неговата способност да анализира родилните пороци на капитализма и да вижда изхода в конкретна социална сила. Ала там са, според Сергей Булгаков, и неговите съществени слабости и неистини, които сеят заблуди. Заблудите (религиозни по дух и характер) обаче привличат хората и ги карат да действат активно. По тази причина те трябва да бъдат формулирани точно, показвани на хората и анализирани, за да могат да бъдат отличавани от истината. Това е задачата на социалната философия, смята С. Н. Булгаков.   

4. 

Вече стана дума, че руската философия от началото на века се занимава много с проблемите на интелигенцията и с нейната изключителна роля в съвременното общество и с отговорността й в смутните времена, които  Русия преживява.

Християнска святост, а не революция трябва да проповядва руската интелигенция, твърди С. Н. Булгаков в знаменитата си статия „Героизъм и подвижничество. Из размисли за религиозната природа а руската интелигенция”, включена в сборника „Везни” („Вехи”) и маркираща една от основните идеи, които руската философска мисъл развива през първото десетилетие на ХХ век, а именно: руската интелигенция трябва да поеме ролята си на спасител на Русия. Не на пролетариата, както смятат руските марксисти, или на радикалните икономически реформи, които да отворят пътя на капитализма, а на интелигенцията е  отреден този подвиг.

В създалата се трудна ситуация безплодно и безполезно се оказва, според Сергей Булгаков,  наивното славянофилство, но и „розовите утопии на старото западничество”. Революцията от 1905 г. роди нови проблеми пред руското общество и руската държавност, тя „постави под въпрос самата жизнеспособност на руската гражданственост и държавност; ако не се съобразим с тоя исторически опит, с историческите уроци на революцията, не бива да твърдим каквото и да е за Русия, не бива да повтаряме изминатия път нито на славянофилите, нито на западниците.” (вж. тук  149-150, подч. м. П. А.)  Сега е време както на активни действия, така и на дълбоки разсъждения. Настъпил е моментът на „работата на ума”. Умът, колективният ум, и общественият разум трябва постоянно да работят. Иначе обществото ще се носи от слепите сили, ще се лута из тях и неминуемо ще се разбие в тях. Дори и да е изцяло подвластно на обективните закономерности на историческото развитие, човешкото общество пак трябва да осъзнава ставащото, за да знае какво се случва с него и за да може да избягва катаклизмите и безполезните изпитания, които го разрушават непоправимо. Обществото не може да се излекува, ако не диагностицира болестта си и ако не знае какво лекарство ще бъде най-ефикасно за нейното преодоляване. Активният разум, който трябва да установи това, е интелигенцията.

Но интелигенцията не е в състояние нито да диагностицира болестите на обществото, нито да предлага начините на тяхното лечение, ако самата не е здрава и готова да следва своето подвижничеството, което й е отредено. Когато самата тя е незряла, нетърпелива и повърхностна, ще води народа в погрешна посока и ще иска от него да върши неразумни действия. Резултат именно на такава незрелост според С. Булгаков е революцията от 1905 г. , родена от самата руска интелигенция и нейния порив към героичност, а не към нравствено служение (подвиг).

Според Сергей Булгаков характерът на руската интелигенция от началото на ХХ век се формира от два основни фактора - външен и вътрешен. Външният е свързан със силен натиск от страна на полицейската преса. Това принуди интелигенцията да се затвори за известно време в себе си, за да осмисли собствените си идеи и съхрани  живота и енергията си. Тя активно участва в борбата за премахването на крепостното право и срещу самодържавието. Тази борба се отрази добре на руската интелигенция, даде й подтик за нов живот. Вторият фактор е вътрешен, който е свързан по определението на С. Булгаков с нейния особен мироглед, породен преди всичко от отношението на интелигенцията към религията. Това отношение формира и характера на руската революция, а и изобщо съдбата на Русия.

Сергей Булгаков споделя мнението на Ф. М. Достоевски, че руската интелигенция е в някаква степен религиозна, дори понякога приближаваща се до християнството.  Но по своя произход и състав тя е нееднородна; нееднородна е тя и идейно, тъй като отделните й слоеве се формират под влиянието на най-различни, често противоположни фактори. „Неизменна и отличителна особеност на руската интелигенция е поривът към друг свят, есхатологичната мечта за Града Божий, за бъдещото царство на правдата (назовано с различни социалистически псевдоними) и, най-сетне, стремежът да се спаси човечеството - ако не от греха, поне от страданията.” (тук, с. 155) Тя има и други особености, които я отдалечават от християнството, революционизират я до крайност. Силно е чувството й за виновност пред народа, за неизпълнен дълг - но не пред Бога, а именно пред народа, когато тя обожествява често. Изобщо, явлението е сложно и трудно се поддава на анализ „под общ знаменател”.

За атеистично устроената интелигенция и изобщо за материалистичното и рационалистично съзнание, отхвърлило християнството няма нито лична вина, нито лична отговорност, защото всичко е резултат на общественото устройство. И ако искаме личността да е нравствена, трябва да променим общественото устройство, за да може в него личността да намери своята нравствена реализация. Тази промяна може да я направи единствено човекът и той се вижда достатъчно силен, по-силен и от провидението, за да е способен на такъв революционен жест. Това дава Западът на руската интелигенция - самочувствие на забогателия буржоа, за когото няма задръжки, защото е достатъчно силен и самостоятелен. А е такъв, понеже всичко е постигнал сам, със собствените си сили и способности. Благодарение на подобно самочувствие е възможен и героизмът. Руската интелигенция поддържа самочувствието и предизвиква героичното начало у народа, стимулира го. То е новата нравственост на непримиримия към несправедливостите, на самообожествилия се човек.

Сергей Булгаков успешно анализира явлението „интелигентски героизъм”. Младежта е най-податлива на този интелигентски героизъм. С. Булгаков говори за едно типично за руската действителност заболяване на интелигенцията, а и на целия обществен живот и го нарича „духовна педокрация”, т.е. „господство на децата”. Духовната педокрация е явление на незрелите общества, на обществата в преход, когато се руши старото и още не е започнало да изгражда новото. Интелигенцията в еднаква степен иска да руши и да създава, но понеже създаването е по-трудно и продължително дело, изискващо не просто търпение, но и умения, разум, морал, управленски способности, тя се отдава с по-голямо упоение на разрухата. Тази разруха именно тя нарича революция.

„От противоречия е изтъкана душата на руската интелигенция, както и целия руски живот, и тя извиква противоречиви чувства. Не може да не я обичаш и не може да не се отдръпваш от нея. Заедно с отрицателните черти, показващи некултурност и историческа незрялост, принуждаващи ни да я отхвърляме, в страдалческия облик на интелигенцията просветват чертите на духовна красота, която я оприличава с някакво съвсем рядко, скъпо и нежно цвете, отглеждано от нашата сурова история; сякаш самата тя е онова „червено цвете”, поливано със сълзи и кръв, което е видял с вътрешния си взор един от най-благородните нейни представители, писателят с велико сърце Гаршин.” (вж. тук, с. 194-195) Тази характеристика е много точна и уместна и дава ключ за разбиране същността на руската интелигенция, а чрез интелигенцията и руската култура, литература и обществена действителност. 

5.

Другият „ключ” към вратите на руската действителност и особеностите на руската история и руската революция е творчеството на Ф. М. Достоевски. Достоевски е любимата тема на мислителя Сергей Булгаков. И това не е случайно и причината не е просто, че той е един от най-великите руски и световни писатели, а защото Достоевски е философията на руската история, християнски мислител и създател на теория за руския човек и руското общество. Философите от поколението на С. Булгаков намират в него богат материал за размишления и анализи. Чрез Достоевски те достигат до своите забележителни духовни открития и пророчества. Самият Достоевски е социален пророк, предрекъл най-ясно и категорично руската революция и последиците от нея. В този смисъл, той, а не Лев Толстой (както смята В. И. Ленин), е истинското огледало на руската революция.

Достоевски събира в себе си идейните търсения, находките и заблудите на руската интелигенция в навечерието на революцията. По неговото творчество може да се напише истинската история на Русия от втората половина на ХІХ век - история на тревожните предчувствия и фатални сблъсъци в обществото и народа. Поради това да изучаваш Достоевски означава преди всичко да извличаш и формулираш тези предчувствия, идеите на новото време, мъчителния ход на руската история. Няма друг руски писател след Пушкин, в който да е събрано буквално всичко, което е Русия. Той е нейният  най-велик мислител и тълкувател.

В романите на Достоевски според С. Булгаков (вж. статията му „Трънен венец” в кн. „Два града”, М., 2008) има много повече „истинска философия” отколкото в томовете на домораслите философи, а самият писател той определя и като предтеча на „симптоматичните явления в европейското съзнание, като Ницше”. И посочва неговите герои Разколников, Кирилов, Ставрогин и Иван Карамазов. Достоевски предугажда ницшеанството като проблем, който човекът ще трябва да разрешава, за да излезе от духовната криза. Ницшеанството е болест на века, симптом на приближаващи изпитания, знак за пълното отчуждение на човека от Бога и самообявяването му за богочовек. Явлението не е само западно, но в Русия то се поражда под влиянието на западноевропейските либерални идеи. Тези идеи могат да бъдат осъществени в живота от хора като споменатите герои на Достоевски, в чиито души се е вселил духа на идващия след тях Ницше. В творчеството на великия руски писател се оглежда зреещата революция. Тя не е абстракция, не е гола идея, която проповядват безотговорни хора, а реалност.

Героите на Ф. Достоевски водят остра и непримирима идейна борба помежду си, но и вътре в себе си. Всеки един от тях доказва правотата на собствената си идея за развитието на човечеството и за участието на човека в това развитие. Отказалия се да вярва в Бога иска въпреки това да вярва в нещо, за да има нравствена опора, която да му помогне да понесе страданията на земния живот. Но на какво можеш надеждно да се опреш, когато нямаш Бог? В прогреса? Най-често те в него вярват и на него се надяват. Те още не са започнали да се съмняват, че прогресът „е вече достатъчно разрешение на мировата трагедия, с която благодушно се смиряват щастливите човекобогове на бъдещето”. Тази вяра е наистина тяхната трагедия, от която не са в състояние да се избавят и която ги води до нравствена и физическа гибел. Теориите за прогреса, както подчертава Сергей Булгаков в цитираната статия, не чувстват изобщо световната трагедия, защото лекомислено и лъжливо чертаят в бъдещето някакъв неизбежен земен рай, в който ще живеят следващите поколения. Това е не просто илюзия, но и лъжа,  която оставя след себе си огромни страдания и греховни съблазни. В „Братя Карамазови”  Иван изразява съмнение в прогреса, макар да е привърженик на рационализма и позитивизма. Но той не вярва и в Бога, бунтува се срещу Него. Не вярва и в себе си. Това е друг тип руски интелигент - нихилист. Този тип е също широко разпространен в руското общество.

Сергей Булгаков задава интересен философски въпрос: какви са тези хора? Те, казва Булгаков, или всяка човешка личност е висша ценност, както смята Достоевски, която не е средство за постигане на абстрактни цели, и това означава, че цялата тази теория за необходимостта от наторяване на почвата с трупове, за да се роди бъдещият свят на всеобщото царство на щастието; или това са хора, които действително не са равни по своето достойнство с останалите, защото са човекобогове. Тогава или наистина няма разрешение на световната трагедия, или разрешението е там, където го е виждал и самият Достоевски - в християнската вяра и възстановяването на всички ценности, в учението за бъдещия век и всеобщото възкресение. Тази дилема прави романите на Достоевски истинско средоточие на проблемите и трагедиите, които Русия преживява и предстои да преживее в своя каменист път към Истината. Но истината няма да бъде открито с механично разрешаване на социалните въпроси, както твърдят идеолозите на прогреса и революцията. 

6.

Другото средоточие на руските интелектуални търсения и терзания в края на ХІХ и началото на ХХ век наред с Ф. М. Достоевски е философът Владимир Соловьов. И той като великия писател-мислител е огледало на руската революция  и, макар да не я доживява, я предрича, като формулира основните й идейни и нравствено-философски акценти. Това звучи странно, но големите исторически явления често се оглеждат в творчеството на автори, които външно стоят извън тях, далеч от тях и дори са враждебно настроени на техните цели и средства.

Във времена, когато протича вътрешен разпад и безсилие, философията на Владимир Соловьов проповядва необходимостта от постигане на цялостно знание, цялостен живот, цялостно творчество. Само така може да се постигне изгубената хармония и се преодолее отчуждението между науката и живота, между хората и особено отчуждението на човека от Бога, което е източникът на толкова беди. Необходима е, смята С. Булгаков, синтетическа философия, която „да примири в съвременното съзнание религията, метафизиката и науката”. Такъв опит прави Владимир Соловьов.

В оценката си за Владимир Соловьов Сергей Булгаков тръгва от Хегеловата теза за историята на философията, според която „ние познаваме диалектическото развитие на понятията, с други думи, виждаме едностранните аспекти на единната, универсалната истина, която затова е не тяхно отрицание, а органически синтез. Всяка по-късна синтетична система затова и естествено включва в себе си  едностранните истини на предходните системи, като в историята на философията се извършва по такъв начин постепенно разкриване на тази вселенска истина.” Вл. Соловьов познава съвременните постижения на естествознанието, надарен е с живо чувство за красота, чувствителен е към обществените проблеми; той е религиозен човек - т.е. притежава според Сергей Соловьов редки за философ качества и те му помагат да се движи по-бързо и успешно към необходимия синтез и примиряване на противоречията в модерния свят. У него има чувството за реалното присъствие на Бога; той е религиозен човек, разработващ богословски проблеми. За пълнотата на философския синтез, пише С. Булгаков, „е необходимо философът да бъде не само кабинетен мислител, но и човек, за чието сърце са близки и разбираеми скърбите и нуждите на съвременността, той трябва да е син на своето време, да бъде гражданин.” Ето предпоставките, които позволяват на Владимир Соловьов да осъществи грандиозния си замисъл и да създаде системата на цялостното знание.

Значението на Владимир Соловьов за развитието на философията според Сергей Булгаков е в това, че той, както вече стана дума по-горе, включва в своето учение постиженията на своите предходници, но ги осмисля чрез вярата в Христос. Предходниците му или нямаха такава вяра, или вярваха протестантски, позитивистки, т.е. непълно и недостатъчно. Те извеждаха обективните закони извън Бога, поради което не успяваха да осмислят в достатъчна степен тяхното значение. „Основните изводи на философията на Соловьов съвпадат до пълно тъждество с положителното учение на християнската религия (вж. особено „Лекции за богочовечеството”); Соловьов е единственият засега в Новото време философ, изразил философски вечните истини на християнската религия. В това е неговата самобитност и в това е неговото световно значение в историята на философията.” („Васнецов, Достоевски, Вл. Соловьов, Толстой”) Във философията на Владимир Соловьов, продължава Булгаков „висшето начало на битието се познава като жив Бог, съдържащ в себе си всичко”. За Соловьов световният процес е път на възвръщане на отпадналото човечество при Бога. Понятието за „богочовечеството” е централно във философията на руския мислител. Въз основа на него той разработва цяла система за световно единение и примирение между разделените християнски Църкви, необходимо според него, за да се възстанови цялото и пълнотата на света, разрушени по чисто светски причини.

Владимир Соловьов ратува за силна Русия, която трябва да се освободи от националния си егоизъм и насилие над другите народи и над своя собствен, за да осъществи мисионерската си служба на обновител на човечеството. Тя трябва да възприеме от Европа положителните й начала, волята й за прагматичен труд и материален прогрес, за да бъде икономически силна и могъща. Соловьов не вярва в славянофилската идея за завръщане към традициите, чрез които Русия ще укрепва. Това за него е безперспективен път. И Сергей Булгаков споделя това негово схващане. 

7.

Голямо по обем и значимо е философското дело на Сергей Булгаков. Аз тук не се спирам на неговото богословие, което е особено важен дял от това дело. Но и в него С. Н. Булгаков достига до забележителни прозрения. Станал свещеник, той е и практически богослов, проповедник и молитвеник.

Такова дело не може да се изчерпи в анализа и аз дори не правя такъв опит, но трябва непременно да се познава и изучава, за да ни се откриват великите истини, съдържащи се в него.