Иван Николов

ДА ПРОРАБОТИШ ЖИВОТА СИ…

Остават само вечните неща:
живот и смърт, любов или ненавист,
и в тайните градини на честта
садят цветя ръцете ти корави…
                              Андрей Германов

Сигурно е прав Пастернак, като твърди: „Не надо заводить архивов, над рукописьями трястись.” Но прав – само в общолитературен и морално-психологически смисъл. Прав – в настояването си, че не бива да превръщаме архивистиката в самоцел, водени от суетно желание да запечатаме собствената си скромна особа върху безкрайната филмова лента на стремителното време. Но като всяко друго правило, и това не може да бъде абсолютно. Защото нека си представим колко драгоценни искрици истина за времето и за нас самите, колко единствени жестове и думи, колко прояви на физическо и духовно човешко присъствие могат да изчезнат непоправимо поради нашата свенливост да ги запишем и съхраним, като ги прибавяме към своя личен опит, а оттам – и към опита на човечеството. Не знам дали е проста леност и нехайство или пък липса на самочувствие, но нашата бедна – в този смисъл! – традиция има още да ни учи на едно по-любовно отношение към делничните факти на живота, към неосъзнатата стойност на бегли или по-трайни докосвания до вътрешния свят на хора, без които духовната топономия на дните ни не може да бъде пълна. И чак след време, когато е вече непоправимо късно, започваме да събираме троха по троха пропуснатото, разпиляното, незапомненото, да откриваме неподозиран смисъл в дума, казана с усмивка или през зъби, в плач или порив на душата към съпричастие. Чак тогава разчупваме защитната черупка на нещата, за да стигнем до тяхната истинска ядка, но изгубеното е изгубено завинаги.
Отиде си един голям български поет, човек, който носеше своето вътрешно богатство, без да го излага на показ: Андрей Германов. Той беше направен от крехка емоционална материя, от селска трезвост и всеопрощаваща ирония. Неговият родов герб бе излят от рядко срещана сплав, в която влизаха широта на духа, чувство за собствено достойнство, възрожденско любопитство към света и непрестанен интерес към човека. От „Кълнове” до „Самоубийствено живеем” неговата пронизителна лирика затвори един кръг на безсънна работа, дълг и съвест. Фон, върху който Андрей проектира своите човешки изповеди и пристрастия, беше зеленият му двор в неговото обичайно Боженци – и светът. Той живееше по законите на най-мъчния, но затова пък най-истински морал – моралът на труженик. И запази докрай непокварени сетива, за да стои удивен пред мига на сътворението. Той знаеше цената и смисъла на всяко човешко усилие, затова си отиде от живота мъдро и спокойно – като селянин, който доорава своята бразда.
Пръстта над гроба му още не се е слегнала, още очаквам късно НЯКОЯ вечер да позвъни и да чуя поуморения му глас:
– Как си, какво правиш? Нарисувах няколко нови шаржа, трябва да помислим за текст…
Но това вече ще бъде глас отвъд.
В ушите ми още звучи неговото доброжелателно, нарочно грубовато „Арно!”, с което обичаше да приключва всеки разговор по телефона, а ето че седя над пишещата машинка и се опитвам да събера в няколко странички всичко, което ми е останало от едно близо двайсетгодишно познанство, а след това – другаруване и близко приятелство. Много ли е то или малко? Десетина книжки с автографи, няколко писма, в които сухата оперативност на делника прихлупва дружеското откровение, случайни листове хартия, дори салфетки, върху които са нахвърлени ескизи на негови рисунки или колонки с имената, наречени за следващата стихотворна закачка. И още – един отдавнашен шарж, където сме изписани двамата: моя милост вместо цигара е лапнал молив, а той ми подава огън с рисувалната четка. Тази рисунка от години стои зад гърба ми в моята скромна работна стаица в Хасково и колчем се обърна, сякаш отново срещам присмехулно-отмъстителния му поглед.
Знам, че всичко това не може да ми върне чувството за живо общуване. Пък и аз не обичам да трупам архиви, та не съм си записвал кога, къде и за какво сме разговаряли, трудно помня дати и сега ми остава единствената възможност да възстановявам срещи и разговори, останали в ситото на паметта, и да ги нанизвам произволно върху конеца на спомените. С изненада откривам колко широка е била географията на приятелството ни: черноморския бряг и калдъръмените улички на Боженци, столични редакции и крепостните зидове на Хисаря, Яворово и Горски извор, Пловдив и Хасково!
Едно лято, на връщане от плажа, му припомних къде съм срещнал неговото име за пръв път. През петдесетте години имаше такъв вестник „Българо-съветска дружба” – и сега мога да си представя строго изписаната му черна заглавка. В него, още като ученик, прочетох стихотворение за руския език – написано на руски! – от Андрей Германов, студент по руска филология.
Той ме погледна изненадан, присви очи в оная хубава, само негова си иронична усмивка и ми отговори с шега:
– И това ли помниш? Имаше в ония години такава мода…
А ни запозна за пръв път моят отколешен приятел и съавтор по епиграми, тогава бивш, а по-сетне отново истински капитан от корабоплаването, сега журналист, Димитър Павлов. Било е някъде през есента на 1960 година и случайно стана в книжарницата за съветска литература на ъгъла между „Руски” и „Раковска”. Затова пък по-сетне темата за руската и съветска поезия щеше да бъде едно от най-постоянните ни и дълбоки пристрастия. Току-що бях дошъл от казармата в университета, а Андрей все още тичаше по комсомолска работа във Варна. Както обикновено става при подобни запознанства, разменихме си по няколко общи думи – от ритуална любезност: къде си, как си, какво ново предстои да четем… Разбира се, аз още от казармата знаех първата му книга „Кълнове”, харесваше ми нейната носталгична въздишка по изгубеното село, особено в стихотворения като „Най-добрият човек”, „Приказка за одъра”, които по-късно си останаха едни от най-популярните му и хубави творби.
Щом стана дума за това, нека спомена, че веднъж, много години по-късно, той щеше да ми каже доверително:
– Знаеш ли, разбрах, че „герм” на немски значело: кълн. А това е заглавието на първата ми книга… Като го научих, изтръпнах цял!
През 1962 година Съюзът на писателите провеждаше така наречените зонални конференции за млади автори. Бях вече журналист в Хасково и ние, младите мъченици на перото от Южна България, трябваше да се съберем в Стара Загора. Доклад за нашите стихове изнесе Николай Стайков. Помня стопленото от трогателна грижа и бащинско чувство изказване на Чудомир, помня как накрая този все още весел човек се разчувствува, просълзи се и слезе от трибуната. На другия ден се разделихме по жанрове и ръководител на нашия семинар се оказа Младен Исаев, а нещо като негов асистент – Андрей. Дискутирахме надълго и нашироко върху нови стихове на Рашко Стойков, на Петър Василев, изказах се нещо и аз, а на почивката Андрей ме потърси:
– Ти си прав, много по-лесно е да видиш слабостите на една работа, отколкото сполученото в нея…
Той не обичаше публичните изяви, беше запазил една вродена селска стеснителност и избягваше да събира много погледи върху себе си. Въпреки всички заседания, срещи и обсъждания, на които бе проседял години от живота си, веднъж ми довери:
– Не мога да се изказвам, застана ли пред повече от двама души, езикът ми се завързва на фльонга…
Въпреки това много пъти по-късно имах възможност да се убедя, че той не страда от прекалено благоразумие, при нужда винаги намираше мъжество да каже – по думите на Марко Ганчев – „кое е жито и кое – овес”. И го правеше трезво, сдържано, с чувство за вътрешно достойнство и благородна неотстъпчивост.
Но неговата истинска стихия беше живото човешко общуване. Той можеше да бъде равностоен участник в тънки, та чак перфидни литературни сблъсъци, както му беше интересно да седне на почерпка или разговор с най-обикновени хора. Особено в такива случаи той си оставаше все същият интимно-доверителен събеседник, подтикваше го не имитиран интерес, а истинско съчувствие към оголеното битие на човека. Веднъж в Боженци ни спря живописна група цигани, седнали на поляната край пътя. Две отворени консервени кутии, три бутилки вино – колко й трябва на една скитнишка душа!
– Бате, éлате да пием пу инно вину!
И ние седнахме, и още от първата дума, от първата глътка Андрей явно бе спечелил доверието на тия смугли поклонници на Бакхуса, щом всички в един глас, с чумосване и истинско възмущение бързаха да ни обяснят, че се хванали „да взривяват камик” за пътя, и парите им стигат за вино, ама „някои ора правят сигански работи”, а това „злага” всички. Консервите бяха изядени и виното – изпито, и ние си тръгнахме по работата, но дълго време след това Андрей все намираше повод да ми напомни поуката, че не бива да правим „сигански работи”.
Когато отидохме за пръв път в моето село, той приседна на ниското столче вън сред двора – вече го мъчеше болестта, – огледа нацъфтелите лехи и веднага намери обща дума с моите старци, сякаш продължаваше довчерашен разговор. И майка ми – лека й пръст! – поде надълго и нашироко да му обяснява кое цвете как се казва по нас, как трябва да се засажда и кога цъфти.
Особено ни сближи работата върху нашата обща книга „Парнас около нас”. Вече бяхме разговаряли за какво ли не, бяхме си посвещавали стихове, но аз, види се, все още не съм приемал сериозно другата му голяма страст – към рисуването.
И чак когато в печата се появиха първите му шаржове и веднъж стана дума за това, той се усмихна сдържано: рисувал още от ученически години, но все не му оставало време да се занимава истински и едва напоследък – кое за разтоварване, кое от скука по заседания – започнал по-често да прибягва към флумастера. Щях да имам много възможности да се убедя, че това не е случаен каприз на един даровит човек, а негова постоянна вътрешна потребност да съхрани видимия щрих на всичко забелязано и усетено. И той понесе скицника под мишницата си навсякъде – по редколегии и писателски сборища, на срещи с приятели или в кратките минути на отдих. Смешните му и удивително точни зарисовки се трупаха една след друга – върху случайни листчета, салфетки, понякога върху моята цигарена кутия. И той сам ми предложи – помня, беше едно лято, в почивния дом на писателите край Варна:
– Тия последни рисунки ми вдъхнаха малко кураж… Само дето няма как да видят бял свят! Ти си писал епиграми, защо не опитаме да ги подкрепим с текст – това могат да бъдат пародии, закачки… Вече каних няколко души, не се получи… А може да бъде нещо интересно. Поне доколкото знам, в нашата литература няма такава книга! В това отношение руснаците имат хубави традиции. Чел съм една книжка с епиграми на Светлов с рисунки на Игин, ти сигурно знаеш пародиите на Кежун, Раскин, Александър Иванов… Мога да ти дам нещо за терк!
Не стана нужда, защото всичко това ми беше добре известно, дори по едно време целият ни приятелски кръг скандираше остроумните пародии на Бронислав Кежун:

Ти можешь маяковить, пастерначить,
но, умоляю, только не ошань!

С две думи, идеята ме запали. И още същата вечер съчиних първата пародия – тя бе по Христо Радевски, с когото отдавна си имаме стихотворна задявка, и я посветих на симпатичните му усилия да отстоява старата форма на родителния падеж:

Вглъбени в лириката чиста
и с мойто име на уста,
помнете Радевския Хрúста,
не го обърквайте с Христá!

Възникнала така непредвидено между нас двамата с Андрей, тази искра щеше да ни грее още дълго време! Курортните дни свършиха, трябваше да се връщаме към ежедневните си задължения, но сега разбирам, че никога не сме били толкова заедно, както през онова време. Зарових се в четене и препрочитане на десетки автори – пародията и епиграмата, особено когато са конкретни, спадат към най-трудните жанрове: в тях задължително трябва да уловиш характерното за един автор, някаква стилистична или житейска негова особеност, за да побереш в два-три куплета, а понякога и само в едно четиристишие човешкия му образ, който хем да е смешен, хем верен, хем, да не дава повод за прекалена отмъстителност. Имах безценната помощ на Андрей – той познаваше по-отблизо домашния характер, бита на повечето наши писатели и къде чрез съвет, къде с деликатно подсказване насочваше моите усилия. Рентгеновото му око тутакси забелязваше всяка неточна дума, всяко разводняване в моите стихотворни закачки, които вече се натрупваха неудържимо. Всеки ден или през ден от Пловдив към София тръгваха обемисти пликове, всяка вечер или през вечер ту моят, ту неговият телефон звънеше за поредните стратегически уточнения. Нашата мъчителна, но в същото време истински весела работа продължаваше! В бележниците си имам запазени по десетина и повече варианти на отделна епиграма. Помня с какво усилие и той постигна някои от своите шаржове. Дълго рисува например Първан Стефанов, докато един ден възкликна доволен: „Стана!” И наистина, когато видях скептично примижалото му око, това можеше да бъде само Първан! Петльовският гребен на Станислав Сивриев, донкихотовската занесеност на Янко Димов, така характерният оголен тил на Емил Манов, блажено захапалият цигарата си Дамян Дамянов – уж все познати, но сега преоткрити отново, цяла галерия съвременни наши писатели оживяваха един по един, стоплени от меката ирония и добродушен присмех на Андрей. Напечатахме един цикъл готови вече неща в списание „Съвременник”, „Литературен фронт” също ни покани и публикува в новогодишния си брой огромна подборка по на цяла колона върху всичките си вътрешни страници. Още не бяхме довършили книгата си, но тя вече се коментираше оживено, предизвикваше най-различни реакции. Аз по-рядко се мяркам в писателското кафене, но някои от тях ми е преразказвал Андрей. Срещнал го сърдит един тогавашен директор на издателство: „Аз ви пускам книгите, а вие ще ме маскарите!” Друг съвременен класик дълго се интересуваше кога най-после ще отидем да го опишем и обрисуваме. Една авторка сама си беше съчинила епиграма и я отнесла в издателството – да не би случайно да остане извън пантеона на безсмъртието. Един наш връстник, който така и не намери място в книгата, дълго след това разправяше наляво и надясно: „Идваха тук и двамата, преследваха ме толкова време, ама аз не се съгласих!”
Главното тичане около книгата, уточняването на всички подробности около техническото й оформление останаха върху широкия гръб на Андрей. Но за него това не беше бреме. Обаждаше ми се весел и оживен, държеше ме в течение на всичко. Ей така, за проба, Борис Димовски нахвърли чудесна рисунка за корицата – магаре, което отпред хапе, а отзад рита, – но в издателството нещо не я харесаха. Наложи се няколко пъти да избираме друг формат – рисунките и текстът все не можеха да легнат върху страниците както трябва. Уж няколко дни бяхме седели поред у тях и уточнявали всички подробности, а допълнително възникнаха толкова мъчнотии!
И ето го най-после щастливия първи екземпляр! Няколко дни по-късно се събрахме в неговата стаичка на ,,Венелин” и седнахме да пишем автографи – искахме да я разпратим на всички, които щяха да се намерят в нея.
Както в началото, пръв откликна с неизменното стихотворно послание Радевски, обади се Емил Манов, с повод или без повод казаха по нещо и мнозина други. В кабинета на Андрей, който вече беше главен редактор на „Пламък”, записахме едно предаване за телевизията. Понякога, разбира се, усещах – както сигурно е усещал и той – нечий поглед изпод вежди в гърба си. Но нашият негласен аргумент винаги е бил, че в прекалено сериозния ни литературен живот една усмивка в повече никога не е излишна.

Като всеки селски човек, лишен от ежедневно общуване с природата, Андрей я обичаше и разбираше, готов да пристъпи към нея не с повърхностно-възторжените очи на екскурзиант, а свойски, изтънко, интимно. Това може да се проследи в най-хубавата част от стиховете му, където неизменно присъствува одухотвореният, жив и естетически пречистен пейзаж. Нали една от най-дългите болки в живота му беше изплакана още с „Изсичането на Лонгоза”? И как по нашенски зримо, тънко и пластично той съумя да превърне в изкуство стръмния нощен Балкан с колебливи човешки светлинни, боженските старици, които упорито се борят с тревата, слънца, звезди и дъждове над гъсто-зеления или ръждивокафяв профил на горите! Затова си мисля, че най-пълно и самовглъбено той можеше да живее единствено в онова скупчено между хълмите селце, чието име винаги произнасяше с почти любовна нежност: Боженците! Там бяха неговите владения на духа, купчинката недоизписани листи, свещниците и саханите, запазили топлинка от дланта на неизвестния си майстор. Там всички го познаваха, имаха го за свой човек, пък и той самият не по принуда, а от вродено любопитство беше обърнал чувствителните си творчески сетива към миналото на това село, към разпиляната родова летопис на джелепи и керванджии, хайдути и несретници. Много пъти подхващаше полузабравени истории за Иван Топала, първия обитател на къщата, в която сега живееше той. Върху поличката в работната му стая на горния кат редом с най-новата книга на Вознесенски или Юна Мориц можеше да се види грижливо реставрирана от собствените му ръце старинна икона или църковна книга с подлепена кожена подвързия. Впрочем той сам го е казал по-хубаво:

Обичам да възвръщам
живота на нещата,
било то стара къща
или икона свята.

Когато за пръв път отидох в Боженци и колата ми с вой и ръмжене изпълзя по стръмната уличка към къщата на Иван Топала, външната порта ме посрещна широко отворена, но дворът се оказа безлюден. Седнах в тревата, между нацъфтели гергьовчета, и се огледах: тук явно кипеше ремонт, по плочника на двора се бялкаше талаш, витаеха смесени дъхове на вар и смола, на изваден на показ уседлив човешки бит.
Разцелувахме се насред двора и Андрей ми посочи къщата с полувиновен, полуизвинителен жест. След това се усмихна широко:
– Вече разбрах, че си тук. Баба Иванка ми каза, че дошъл един човек, с когото заедно сме щели да пишем книга…
Баба Иванка беше неговата съседка зад каменния дувар, която гостолюбно приюти една част от багажа му, докато траеше ремонтът. Тогава разбрах как му подхожда интимно-откровеният живот на това село, където всеки знае всичко за всекиго – понякога дори преди да е станало.
– Виждаш какво е, аз съм се пренесъл временно у Слав, ще трябва да спим там, празно е, ще има място и за двама ни…
С това ритуалът на посрещането беше приключен. Пренесох си багажа и машинката у Слав, а на другия ден сутринта се появиха трима възрастни, но все още яки балканджии с тесли и триони. Къщата беше стара, отдавна запусната, с пролуки в таванската обшивка, от които непрекъснато шупуркаше пръст. Всичко трябваше да се подмени и прикове отново, за да радва окото с хубост и здравина.
Ако ми се наложи да описвам някъде как българинът си прави къща, вече имам пример: Айдрей от ония десетина дни. Той от сутрин до вечер беше между майсторите, с внимателно присвито око преценяваше дължината на греди и летви, съветваше се, помагаше. С верния си усет майсторите, изглежда, веднага бяха разбрали с какъв човек си имат работа, та почтително изслушваха всяка негова дума, крояха и режеха материала според желанието му. И всичко това ставаше толкова естествено и непринудено, че ако непознат човек би ги погледнал отстрани, сигурно щеше да сметне Андрей за син на някого от тримата майстори.
Аз по цял ден си блъсках ангелите над хартията, той тичаше да осигури материал, помагаше с каквото можеше, подемаше дълги и винаги сърдечни разговори с тия врели и кипели балканджии, а вечер се прибираше щастливо уморен, сменяше прашните си работни дрехи и заедно подклаждахме големия огън в оджака. Що приказки сме изприказвали през ония дълги и самотни планински нощи, що недовършени изповеди и несподеляни с никого друг огорчения от живота! Въпреки своята благородна сдържаност Андрей имаше усет на кого може да се довери. Едва сега си давам сметка, че никога не му казах колко го ценя и обичам, как ме топли неговото мъжко приятелство. Не беше ми го казвал и той. Но това неизречено признание винаги е присъствувало отвъд думите, разбираше се някак от само себе си. Иначе какво би могло да ни свързва толкова дълго и така трайно? Не се стеснявам да го кажа, защото е чувство, изтърпяло проверката на годините.
Е, не мина и без весели произшествия! Спях в горната стая, на едно миндерче до прозореца. И сигурно през нощта неволно съм повдигнал с коляно старовремското му крило, отворено навътре. Подсъзнателно усетил опасността, хванал съм го с две ръце и съм продължил да спя. Лежа по гръб, държа над себе си рамката на прозореца и сънувам, че чета вестник. Събуди ме буйният кикот на Андрей:
– Как го четеш в тъмното тоя вестник? Ха събуди се сега да ми разправиш новините…
Дълго след това този дребен епизод му беше повод за закачки над моята любознателност.
Едно от своите боженски стихотворения Андрей озаглави „Между ковачница и църква” – това още веднъж потвърждава постоянния му стремеж към житейска достоверност. Ковачницата вече не съществуваше – там някога е въртял чук Иван Топала, – но църквата си стоеше на трийсетина крачки зад горната ограда на стръмното му дворче: макар и затворена, макар без богомолци. И понеже той обичаше да показва своите владения, един ден прекрачихме в пролетно избуялата трева на църковния двор – с жужене на пчели, с мирис на млечка и възгорчив бучиниш. Дълго разчитахме полуизтритите надписи върху няколкото надгробни камъка край оградата, обиколихме няколко пъти църквата и той ми посочи южната й стена – горе, току под стряхата:
– Виждаш ли онова място, дето е чегъртано с длето? Там било изсечено името на иждивенеца, с чиито средства е строена църквата… Но някакъв съсед не можал да понесе това, та нощем се промъкнал с длетото и заличил надписа… Готово стихотворение – вземи да го напишеш, аз нямам средства за такава тема…
Стихотворението се появи на страниците на един вестник няколко месеца по-късно. То имаше посвещение: „На Андрей Германов” и завършваше така:

Но ние сме като бръшляна зиме –
в пропуснат стих, в недоградена черква
ще продължим да пишем свойто име…
Защото има кой да го зачерква!

След време щях да науча, че към него посред бял ден се е промъквал един от литературните ни съседи – наистина, не с длето, а с най-обикновена редакторска химикалка.
Вече споменах за трайния и дълбок интерес на Андрей към старината – книги, керамика, дърво и желязо, предмети на бита. Водил съм го от Хисаря до Пловдив да се порови в антикварната книжарница, разказвал ми е как веднъж му попаднала заглавната корица на Ботевата и Стамболова книжка, беше успял да си набави цялото течение на „Сборник за народни умотворения”. Ето как започва едно негово писмо от 22 септември 1977 година, дето покрай деловите заръки не е забравил и другите си интереси:
„С отделна телеграма ти съобщавам, че през следващата седмица няма да бъда в Боженци. Не е още съвсем сигурно, но за всеки случай. Да не дойдеш напразно.
Заповядай по-следващата – то ще бъде след 1 октомври.
Много ще те моля – дрънни на Костов един телефон да видиш какви антикварни книги има. Може после да дойда до Пловдив. Вече се поосеферих, мога да пътувам.
Ако имаш някакъв разговор със смолянския вестник, много те моля да провериш дали народната певица Валя Балканска (чух я преди два-три дни по радиото, пее родопски песни) е Валентина (Хатидже) Ашикова от Настан. Някога пееше по смолянските тържества. Знаят ли къде е сега.
Почнах полека да пиша. Пръстите не са забравили молива.”
Все този негов интерес към старината стана причина за едно от най-хубавите ни пътувания – всъщност връщане към родния край, към детството, към първите му учителски години в Дългопол.
Тръгнахме в една лятна утрин от писателската почивна станция край Варна. Той беше в необикновено добро настроение, шегуваше се, обясняваше ми какво ни предстои да видим.
Не знам къс или дълъг е бил този ден, но в ума ми са запазени толкова впечатления, сякаш сме пътували поне една седмица! Малко след отбивката от главния път Андрей, който шофираше, ми посочи с широк жест надясно:
– Това е Лонгозът!
В Дългопол най-напред се отбихме при неговия стар познайник Златарски – историк и краевед, една от онези възрожденски личности, каквито все още ги има в по-малките градчета. Воден от родолюбивата страст на търсач и изследовател, този човек беше посветил целия си живот, всичкото свое търпение и усърдие да събира и възкресява късче по късче миналото на родния край. Посрещна ни в уредения от него музей, показа ни с нескрита гордост най-интересните предмети в експозицията, завъртя се един безкрайно интересен разговор за разкопки и находки, исторически догадки и предположения. Тук вече Андрей беше в свои води – все не успяваше да разпита и доуточни всичко, което го интересува. Явно, двамата отдавна бяха почнали някакъв само техен си разговор – прекъсван и пак продължаван. Затова никак не се учудих, когато следващото лято Андрей ми намигна съучастнически:
– Приготвих глина, утре отивам да направя бюст на Златарски, няма ли да дойдеш?
В Дългопол все още го помнеха – няколко пъти на улицата го спираха предишни негови колеги или ученици, подхващаха разговор за общи познати.
– Ти ли си това, майка? – възкликна пред своята портичка милата Станка Обретенова. И обръщението, и цялата сърдечна среща показваха, че те и двамата си припомнят с хубаво чувство за своите далечни учителски години. Станка ни покани вкъщи, после захапали по една румена дългополска ябълка, слушахме как двете й дечица декламираха стихове от Андрей, а той – хем трогнат, хем притеснен – през цялото време се чудеше накъде да погледне: колкото и добронамерени да са, подобни неща не съвпадаха с неговия стил на поведение. И още една среща – този път с общ познат: Николай Михайлов. Същият онзи, на когото е посветено стихотворението на Пеньо „Дъжд над строежа”. По времето на моето ученичество той беше журналист в „Димитровградска правда”, живееха заедно с Пеньо в една таванска стаичка и много пъти бях споделял не само оскъдния им бекярски обяд, но и техните далеч по-богати литературни мечтания.
Пак стана дума за старини и Андрей предложи да отидем до онова изоставено село (Аспарухово ли беше?), което скоро трябвало да изчезне под водите на язовира – дано се намери нещо. Отидохме. И с увлечение и любопитство лазихме по тавани, замрежени от паяжини, надничахме в мутваци, обраснали в коприва, качвахме се по стълбища, които водят в небето. Етнографският ни набег завърши с твърде скромни резултати: надупчено от дървояда чепкало за вълна, едноуха хурка, ръждясал топуз от кантар. И едно стихотворение, което написах по-късно и пак посветих на него – „Голямата вода”.
Колчем е ставало дума за тази наша акция, той неизменно се усмихваше:
– Как измъкна онова стихотворение от бълхите, от копривата!
В Провадия случайно срещна своя съученичка от гимназията, разпитва я дълго, а сетне въздъхна замислено:
– Какво е направил от нея животът – някога беше най-хубавото момиче!
В Яворово най-напред се отбихме в родната му къща. Там вече живееха други хора, но те явно познаваха Андрей, защото го посрещнаха радушно. На двора под ябълката веднага се появи маса, а на масата – шише с ракия, плодове от градината и всичко, каквото може да се намери лятно време в една селска къща. Домакините любезно се поинтересуваха по какъв случай така насам, как е дядо Димитър, баща му, какво правят двамата му братя. Той от своя страна поиска да научи как са минали кандидатските изпити на дъщерята, има ли шанс да я приемат. След това обиколихме селските улички, нагазихме в къра, постояхме замислено над каменната гривна на кладенеца с високо геранило. Нарочно не питах нищо, защото знам какво може да преживява човек при такава среща с местата на своето детство. Пък и вече неведнъж бяхме споделяли спомени от еднаквите си воловарски преживелици и оскъдни селски радости.
В станцията се върнахме след полунощ, а на другата сутрин попитах Рима, жена му, как е приела нашите трофеи. На което тя само се усмихна с разбиране.
Като всеки щедро надарен от природата човек, Андрей не остана само при собствените си стихове, не се затвори единствено в грижи за личното си литературно стопанство. Съветската поезия беше едно от големите му и празнични творчески съпреживявания. Общителен и открит, той печелеше нови приятели при всяка среща с нейните автори. Много от броените години на живота си той прекара в тежък и саможертвен труд над страниците на Некрасов и Блок, Есенин и Твардовски, Владимир Сосюра и Андрей Вознесенски. Носил съм в Москва дълги послания до Сурков, с когото двамата уточняваха всяка дума в неговия превод на Ботевите стихове. Андрей запази добро чувство към стария поет, заедно бяха обходили половин България, посвети му проникновен очерк. И често си спомняше неговите стихотворни импровизации, съчинявани по пътя:

Отчего Сурков скулит?
У него радикулит!

През друго едно черноморско лято от пръв поглед се сприятелиха с Чингиз Айтматов и той го поведе да му показва България. Веднъж го заварих стегнат, официален – с черен костюм и вратовръзка, – отиваше да участвува в творческа вечер на Вознесенски. Показваше ми картинка на куче от някаква особена порода и се заливаше от смях:
– Виж как прилича на Пьотър Вегин!
Юна Мориц го помоли да й подготви подстрочник на цикъл свои стихове – за превод и публикация, а той въздъхна тъжно:
– Ако беше само преди няколко години, щях да подскоча от радост! Юна Мориц ми иска подстрочник, пък аз все не мога да намеря време…
С топлота си спомняше за Тбилиси, срещи и разговори с грузинския поет Йосиф Нонешвили. И късно една вечер ми се обади:
– Трябваше да преведа книжка стихове на Нонешвили. Срокът наближава, но аз не виждам как ще успея. Имам готови десетина неща, съгласен ли си останалото да преведеш ти?
След два дни книгата на Йосиф пристигна – той не държеше на своя подбор, остави аз да решавам всичко. И когато ръкописът вече бе предаден за печат, една вечер се озовах в тбилиския хотел „Иверия”.
На другия ден по Грузия ме поведе не друг, а самият Йосиф Нонешвили.
Усмихнах се под мустак.
– Познавате ли Андрей Германов, той превежда моя книжка стихове…
Обясних му, че вече сме я превели двамата и той приятелски ми стисна ръка – сигурно името на Андрей е било достатъчна гаранция за доверие.
А вечерта, в гостоприемния дом на Нонешвили, край една истинска грузинска трапеза, когато всички тостове вече бяха изречени, Йосиф ми подаде ръка и ме въведе в съседната стая. Едната й стена – от пода до тавана – беше изпъстрена с автографите на всички, които са го посещавали – рисунки, стихотворни закачки и пожелалия на множество езици. И между тях – профилът на Андрей, нарисуван само с един енергичен замах на ръката.
С удоволствие сложих подписа си под него.
„Нонешвилата”, както доброжелателно се шегуваше Андрей, доживя да получи екземпляр от своята българска книжка. Тепърва ни предстоеше да се разходим по уличките на Стария Пловдив, да го въведа в калдъръмения двор на Бачковския манастир.
Йосиф вече го няма – той изпревари само с няколко месеца Андрей.

Но нека погледнем по-весело – човекът, за когото се опитвам да разкажа, обичаше здравия, мъжки хохот и винаги се смееше гърлено и заразително, с присвити очи!
Не помня как и откъде беше тръгнала една постоянна закачка, но тя стана сол и пипер на всичките ни разговори и писма. Това беше неизменно зачекваната тема кой от нас е по-дебел и кой повече обича да си похапва. На един от писателските конгреси, докато вървяха скучни изказвания, между нас се завърза цяла писмена война по същия повод с яростни атаки и стратегически отстъпления. Към края на заседанието той вече беше събрал цял куп епиграми, но мисля, че най-сполучливото ми попадение се оказа следното двустишие:

Човек не бива да е дéбел,
защото чупи всяка мебел!

После той шеговито ми призна, че поддържал огъня, само за да предизвика моето остроумие. Дори някои измежду най-сериозните му писма започват с обръщение: „Драги ми дебели Иванчо!” А разговорите ни по телефона често започваха с въпрос: „Изяде ли си мекицата?” Случайно съм запазил една вестникарска изрезка, която гласи: „При бившия секретар на губернския комисариат по продоволствието в болшевишката столица – българинът Иван Николов”. Встрани от този текст Андрей е добавил с окръгления си почерк: „Е, чак пък това не предполагах! И да си мълчиш! Наистина скромността ти е равна на килата ти!”
Веднъж Станка Пенчева много се смя на няколко реплики, които си разменихме с нея по телефона:
– Вие двамата с Андрей…
– Тримата шишковци…
– Кои трима шишковци?
– Ние двамата с Андрей!
Все в същия тон на беззлобно заяждане му изпратих изрезка от някаква информации, че в ООН продължават разискванията по германския въпрос. Закачката явно не беше минала покрай ушите му, защото още в следващото си писмо той ми го връща: „Ще обиждаш на германски въпрос, а? На ти сега един цикъл стихове за „Тракия” да видим как ще се оправиш. Тамам бях забравил и се сетих, че съм ти ги обещал.”
Така само от желание да поддържам хумористичната полемика, написах една закачлива детска поемка, която нарекох „Поема с апетит”. В нея има един лакомник Андрей, на когото варят мляко в градинската лейка, но за неговия апетит това е малко, та става нужда да се притекат на помощ сладкарската кооперация, млекопреработвателната промишленост. Агрокомплексът изпраща цяла влакова композиция с чушки и домати. Министерството на търговията вика на помощ шестте континента и всички доставят по нещо, за да нахранят гладника. Той поглъща всичко и:

…пак му остана
място в корема,
та глътна и
автора на тази поема!

Този едрокалибрен стихотворен снаряд бе изстрелян в целта и само след ден-два Андрей побърза да ми се обади:
– Направихме колективно четене, цялата фамилия изпопада от смях… Но „бай Димитър” (неговият син) ти е много сърдит, че така обиждаш баща му!
Малко по-късно пристигна и писмен отговор:

Тънички тояжки много,
и дебелшки сме опитвали,
но със по-дебела нога
досега не са ни ритвали.

А следващия път, когато му отидох на гости, двамата с бай Димитър тържествено ми връчиха един бабаитин от пластелин, стиснал перото като копие и стъпил с тежките си ходила върху един дебел том. Тази тромава фигура трябваше да съм аз – единственият паметник, който ще ми бъде издигнат някога.
В един разговор за негови стихове бях му казал, че главното им достойнство е яката и точна сглобка. Мисля, че това е думата, която най-добре характеризира неговата творческа работа – не само изграждането на отделно стихотворение, но и подготовката на цяла книга. Висок и овладян професионализъм, съвестно отношение дори към най-незначителните подробности, чувство за самокритичност, понякога незаслужено жестоко:
– Мисля си, как ли изглеждам в очите на по-младите… Сигурно като някакво допотопно изкопаемо!
Същата строгост и самовзискателност той прояви и докато подготвяхме за печат двете му книги, излезли в „Христо Г. Данов”: „Каменна земя” и „Самоубийствено живеем”. А в едно писмо от онова време ми пише:

Драги Иване,
Моля те внимателно да прочетеш н е з а ч е р т а н и т е четиристишия в този ръкопис (зачертаните са ония, които влязоха във варненския вариант – тях си ги чел). И да отбележиш има ли според теб нещо, което още може да влезе. Все ми се струва, че изхвърлям неща, които стават, пък и някои, които ги четоха по-рано, са отбелязали с плюсове неща, които издателството отхвърли.
Ако направиш това и ми върнеш тези листи, ще те черпя една голяма боза, за да не си изгубиш линията.

А.

Той знаеше сладостта на тежкия, самоналожен, сизифовски труд: „Така проработих живота си!” В тези думи няма съжаление, а само трезва констатация за нещо, което не би могло да бъде другояче.

Нататък идват болници, дълги отсъствия и кратки завръщания у дома. Всичко това е изповядано в последните му стихове и аз не мога да го разкажа по-добре. Тоя здрав и уравновесен човек, който излъчваше жизнерадост, се оказа вътрешно толкова крехък и раним, че не можа да понесе неизбежните обиди, огорчения, човешка неприязън. За своите болнични одисеи не обичаше да разказва, само е отронвал мимоходом: „Пред очите ми умряха десетки хора, вечерта съм разговарял с тях, а на другата сутрин вече ги изнасяха. Сега знам колко струва човешкият живот!”
Но имаше и дни, когато го владееха и по-оптимистични настроения. Макар и с бастун, с неизбежните вече лекарства и апаратче за кръвно налягане, той набираше кураж да отскочи до Боженци или да седне над подготвената нова книжка на „Пламък”. Лицето му се съсредоточи и изчисти, засия от някаква особена вътрешна светлина, думите му идваха премислени и тежки – както се забиват гвоздеи.
В такова едно време на възвърнат порив към живота го поведох за Хасково. Мислех, че може да се поразсее, исках да му покажа моя край и покрай другото – да поработим: бяха се натрупали доста нови шаржове и епиграми, смятахме да ги съберем в книжка, нещо като продължение на първата. Благословено мъжко общежитие, където бобът ври на котлона и няма нужда от никакви обяснения – една дума е достатъчна да кажеш всичко! Оная седмица в тихата и сенчеста хасковска къща ще остане като едно от най-хубавите ми преживявания с Андрей. Той живна, смееше се:
– Виж каква образцова комуна сме! Защо ни трябва да се прибираме…
Няколко сутрини поред разтваряхме неговата огромна папка, застилахме целия под на стаята с рисунки и аз тръгвах на колене между тях – всичко трябваше още веднъж да се огледа, сравни и подбере. Изчетохме отново всички текстове, уточнихме най-сполучливите варианти и книгата, кажи-речи, беше готова.
Намери се време да походим из града, една вечер го заведох до Извора на Белоногата, отскочихме до родното ми село. Обадихме се на Рима да дойде с бай Димитър до Пловдив и оттам ги изпратих направо за Боженци.

Вече бях напуснал издателството, готвехме първата книжка на хасковския литературен алманах „Юг”, поканих Андрей да ни даде цикъл стихове и я открихме с него. Сега той прекарваше по-голямата част от времето си в Боженци, зае се да редактира габровския алманах „Зорница”. В един хубав пролетен ден натоварих целия ни малоброен редакционен колектив и тръгнахме да обменяме опит в Габрово. Андрей ни посрещна с колегите си в тясната редакцийка на „Зорница” – беше бодър и деловит, увлечен от новата си работа, пълен с идеи. По едно време се засмя:
– Скоро ме питаха на едно литературно четене как се чувствувам в Габрово след „Пламък”. Чувствувам се като шофьор, който е пътувал по оживена магистрала, а сега изведнъж се отбива в междуселско пътче, дето е тихо, спокойно и няма никакво движение…
А когато някой отвори дума, че ние двамата сме стари приятели, той побърза да уточни: „Малко е да се каже…”
Не беше в характера му да пести своето гостоприемство и той още веднъж поиска да ни покаже Боженци – в цялото му пролетно великолепие. Поседяхме пред така добре познатото ми огнище, пихме ракия с листо от здравец, говорихме как ще си сътрудничим и помагаме, напомнихме на габровци, че сега е техен ред да ни дойдат на гости. Уви, една покана, на която не е било съдено да се сбъдне!
В края на същата 1980 година се проведе национално съвещание по работата с младата смяна в изкуството. Някъде от последните редове на балкона в зала „България” съгледах Андрей в една странична ложа, отдето слушаше внимателно и съсредоточено. Още на първата почивка бяхме вече заедно и решихме да седнем някъде навън, да се повидим. Места намерихме в барчето под хотел „София”, поръчахме си по чаша алкохол и се погледнахме въпросително. Беше разговор между хора, които няма какво да премълчават. Напоследък работел усилено, събрал стихове за нова книга, подготвил си томчето избрано, което трябваше да излезе по случай петдесетгодишнината му, довършил книга с преводи на Вознесенски, стъкмил сборник статии и есета, посветени на съветската литература, написал статия за стогодишнината на Блок. И някак покрай другото вметна:
– И досега не мога да разбера някои подробности от живота му. Питах брат си, и той не можа да ми ги обясни.
Тъкмо се бях занимавал по-отблизо с Блок, писах предговор за томчето му с избрани писма до Люба Менделеева, та криво-ляво казах на Андрей онова, което го интересуваше.
– Необяснима е магията у този поет!
За собствените си неща говореше сухо и делово, като човек, който се готви за дълго пътуване и преди това трябва да се погрижи за всичко.
Само след няколко дни вече знаех, че се е опитал да сложи последната точка под драматичната изповед на своя живот.
Сърце не ми даде да отида на свиждане в болницата – какво можех да му кажа?
Чак през февруари ми се обади с картичка от Хисаря. Няколко реда, които завършваха със заглавието на една от моите детски книжки: „Дай си дясната ръка!” Обадих му се веднага и на другия ден отидох да го видя. Стаята му в творческия дом на писателите се оказа заключена, а колегите, които питах, ме осведомиха:
– Той всеки ден ходи на кино!
Изчаках го с Рима пред киното, нещо се пошегувах, той побърза да ми отговори. Докато се връщахме, стана дума, че поработвал, но с нещо особено не може да се похвали – само няколко преведени стихотворения. Вечерта седнахме около една от големите маси в столовата, събра се доста шарена компания начело с винаги словоохотливия бай Димитър Пантелеев, потече един от обикновените писателски разговори. Сбогувахме се по мъжки късно вечерта и той ми каза многозначително:
– Дръж се!
Отговорих му в същия тон:
– И ти се дръж!
Мисля, че и двамата разбирахме за какво става дума.
В началото на април бях за няколко дни в София, обадих му се и той ме покани да отида вечерта у тях. Седнахме в осем часа, тръгнах си някъде към два след полунощ. Останало ми е чувството за някакъв хаотичен разговор, в който сигурно и двамата сме отбягвали най-важното. Не се чувствувал добре, зрението му раздвоявало предметите сигурно ще трябва да се полекува. Издебнах подходящия момент да го попитам:
– Андрей, как се реши на т а к о в а нещо?
– Просто в един миг си помислих, че съм изгубил всякакви опори, няма нищо, което да ме привързва към живота.
По едно време се наведе над масата и с ръка на дясното слепоочие ми обясни как го връхлита болката и колко нетърпима е тя. Гледах това измъчено лице, гледах как потрепва беззащитната му скула и изпитах непреодолимо желание да го погаля – като болно дете, на което не можеш да помогнеш с нищо.
Посвених се да го сторя. То не влизаше в ритуала на мъжките ни взаимоотношения.
Още когато ме посрещаха с Рима, и двамата забелязаха, че съм с нов пуловер, попитаха ме откъде съм го купил, в София ги нямало. Обещах им, като се върна, да проверя и ако има, да купя и на него. Пуловер намерих, опаковах го в една картонена кутия и му го изпратих.
Повеселя, когато му казах, че е хубаво да отидем за десетина дни до Хасково – нека се поразведри, пък и да видим още веднъж ръкописа на книгата. Решихме, че това може да стане в началото на май.
Но в началото на май той пак постъпи в болница. Каза ми го Рима, когато се обадих у тях: пуловерът му станал като по мярка, дори с него тръгнал за болницата. Успокои ме, че сега се чувствувал по-добре и скоро щели да го изпишат.
Това беше в четвъртък, казах й, че в понеделник ще бъда в София. Тя се готвеше да отива в болницата, смяташе в събота да си го прибере у дома, значи, в понеделник можем да се видим.
На другия ден, в петък, малко преди обяд ми се обади Мими Струмска. Думите й помня точно:
– Трябва да ти кажа нещо безкрайно тъжно: тая сутрин е починал Андрей Германов. Преди малко се върнахме от болницата…
В понеделник наистина бях в София – сега вече за последна среща. Когато трябваше да вдигнем ковчега на раменете си, за да го понесем към неговото последно жилище, някой – мисля, Найден Вълчев – му каза като на жив човек:
– Ти и приживе си тежеше на мястото!
А над зелените софийски гробища светеше такъв майски ден, птиците така чуруликаха и се боричкаха в храстите, сякаш бе оживял пейзаж от най-хубавите му стихотворения.
Завършваше неговият дълъг труд и започваше още по-дългият му отдих.
Не говоря за смърт. Искам само да повторя думите на брат му Петър, с когото разговарях след погребението:
– Имахме много планове, по след това внезапно заминаване на Андрей…
И да прошепна тихо – дано ги чуе! – ония стихове на Заболоцки за мъртвите приятели-поети, които Андрей знаеше и обичаше:

Спокойно ль вам, товарищи мои?
Легко ли вам? И все ли вы забыли?
Теперь вам братя – корни, муравьи,
травинки, вздохи, столбики из пыли.
Теперь нам сестри – цветики гвоздик,
соски сирени, щепочки, цыплята…
И уж не в силах вспомнить ваш язык
там наверху оставленного брата.

декември, 81