Драгомир Петров

ТИ, ДЕН ЗАЛЯЗВАЩ

Ти, ден залязващ, който с болка
откъсваш своето сияние
от неразбиращите ми очи…
Ти, нощ, която си отиваш,
за да оставиш безпределно празни
невярващите ми ръце…
Вий, птици полудели, в тази
така жестока есен,
обезлистили моето
недоумяващо сърце…

И ПЕСЕН НА ДЕЛФИНИ

                              На Петър Стайков

Прозрачната вода и бронза на телата,
освободени от преходни пожелания;
и сянката на нашата трептяща
прегръдка върху бисерното дъно.
О, светло безначалие на битието!

Но пясъкът ни чакаше неумолимо
със знание за вечната преходност
на мидите и рибите… Вий, урни
от глина печена и надписи надгробни -
безпаметни отломки, заблудени
след стъпките на гларуси и костенурки.

Брегът ни чакаше; и вятърът отвя
зрънца от струята, която ти
замислено пресипваше от длан във длан.

Повлечени към устието бягат устни,
зеници, пълни с чакане, коси лепливи,
облизвани от мокри ветрове.
Какво ни чака там? Небе със птици?
Шир сребролюспеста и песен на делфини;
или бездънен хоризонт, налян със синьо
и още по-дълбоко синьо?

Ний бяхме само песен на делфини…
Но пясъкът изтича и расте,
безспир расте онази празнина,
изпълнена със спомени и минало…

Ах, светло безначалие на битието!
И ти, самоизяждане, което искаш
магията на всеки миг да разрушиш.
Бакърена бе кожата, златист - мъхът,
невръстна бе вакханката, в чиито сини
очи предателски тъгата се прокраде.

Но есенният вятър неусетно
ще е изтрил следата й от тази дюна.
И ти ще плуваш дълго и безцелно
в студената вода; стада сребристи риби
ще те обгръщат в нежността си; ще потъваш
към радостната самота на битието.

ПЪРВА ЕЛЕГИЯ

         На София, с която търсихме в
         родопските некрополи и пещери следи
         от светилището на Дионисий

Червените скали и порива зелен
на вятъра, изрязания остро профил
и устните ти свити. Тази планина…

Земята се разтваря под ръцете,
ухае, тръпна, за любов и семе,
облъхва ни със белите си пари.

Но пред догниващите кости някой ме
                                   пронизва.
И губя свяст.

О, порива зелен и твоя дързък смях,
И красотата на изровените делви!
Ръцете ти, уверени, не трепват,
а дланите ти носят тайнствените знаци
на стария ти дух, претръпнал пред
                                смъртта.

Едно море приижда сред листата,
над линии изящни и съдини
с масло и с тежко, погребално вино.
Морето, Бялото море шуми над нас…

А обицата е тъмняла с дните
на планината и на името София.
Духът ти стар е свикнал със смъртта.
Но зная твоя плач и тайния ти страх
пред уязвимостта на любовта ни.

Да, любовта ни, любовта ни… Тя звучи
като двуглас неразгадаем на живота
и на смъртта, подобно вик зелен бучи
над тази планина от вкаменени звуци,
над правоверни и неверници ухае
на здравец, на треви и пръст, гъмжи от
                                           червеи,
сред кости, разтопени от живот.

СПОМЕН

Потърсих в края на града една лозница,
под кичурите си разплетени стаила
шетня и глъч, подвиквания грубовати
с усмивката на моето предишно щастие.
…Копачи и железничари тука щедро
разливаха с ръце неловки гъсто вино ;
под струйката вода мастиката студена
полека помътняваше и замъглени
върху огледалата на стъклата потни,
снвяха с подноси жените едробедри.
А свършеше ли представлението в цирка
и тромпетистите върху манежа с възглас
блестящомеден изпровождаха онази
Венера руса с пълни форми и цилиндър
размахваща, от коня си когато слиза;
прелял от багрите и весело замаян,
край дървената маса сядах всяка вечер
с едно момиче мургаво, зеленооко
в нощта, змия лъщяща на тила скълбило.
Но не намерих вече своята лозница,
ни масите, ни спомена си още тръпен,
премазани от булеварда, който с бяс
на луд кентавър бяга все напред. Не тъй ли
и нас бензинов дъх през километри черни
с беса си равноускорителен отнася
все по-далеч от тези вечери, изтръгва
асмите шушнещи на спомени стипчиви,
дорде изсъхнем без мъзга и се превърнем
в отсечени тополи край прицелен път.

ДАЛЕЧНИТЕ ЗВЕЗДИ
НА ВОДОЛЕЯ

Далечните звезди на Водолея
чертаят с мътен блясък моя път,
посегнал към непостижимото.
Влиянията земни ме разкъсват.
(О, тази черна, изгорена пръст
край Вардара, отдето с мияшка носия
дошла преди години майката на моя
баща. И къщата с олющена мазилка,
с босилек в двора, дето съм роден!)
Напразно се стремя към истините ти,
земя.
           И в тази сведена над мене есен,
пред уталожената безначалност
на морската стихия, стигнал прага
на възрастта, наречена среда
на попрището жизнено, аз вече чакам
смирено да се слея с вечността
и разбера отде дохождат и къде
се връщат синовете на Адам.

ГРАНИЦИ

Те съществуват нейде. Граници, отвъд които
ще бъде гибел любовта, насладата - страдание,
а Ханаан - пресъхнало, напукано корито.
(О, свобода, под небесата ти цъфти терзание!)

Залутани без орбита, без своя нощ и ден,
непразни с тъмнина ще бъдат тежките планети.
Безсмислие ще бъдем ний без оня плен
у неродените. Отвъд отрова крие всяко цвете.

ГРОБЪТ
НА КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ

Подземието е усойно и здрачено.
Сълзите ледени на Теодора
се стичат по стените. Стъпките
на моето завръщане
събуждат грохотното ехо на водите
подземни. Ти сънуваш оня бряг
егейски и рождената земя;
горите. Преминават белоноги
славянките; красива беше майка ти.
Нали? Пчелините жужат в съня ти.

Дълбоко в мен бучат подземните води.
Порой неудържим и гневен
руши подземията. Ледна пот
по зидовете тъмни е избила.
А родната земя сънува твоя прах;
и ти минаваш през съня й като вятър
егейски; словото ти я опложда
като утроба на славянка плодовита.
Пчелините жужат във златен унес.

ТРАКИЙСКА СТРЕЛА

Къде остана твоят тръпен полет?
Свистенето ти мимолетно отзвучало
като предсмъртно ехо. Тетивата
умирала с пронизаната гръд.
Дъждът измил умрелите. Земята
чернеела. И кости на войници
и на коне бледнеели с деня.
А върху теб се утаявала ръждата
и мъдростта на хора и листа.

Лежиш на мойта длан. Резецът ти бележи
слова и страници из книгите на древни
поети. Впива се във бялата им плът;
гръдта им прострелена отмалява,
цъфтят треви, ухаят мисли. Есента
тече с ръждивите си облаци; и Хеброс
е шепот сребърен на брегове
и острови с маслини. Мимолетна,
нехайна и безгрешна беше младостта.

МЕЖДУ ПРОЛЕТТА И ЕСЕНТА

Отново ме настига този дъх
на сладостно изгниващи листа. Затварям
очите си. Изтръпвам. И умирам.
Но някъде остава тръпка от един
боянски листопад, дима стипчив
на мокрите дърва и здрач населен
с прибрани градинарски сечива. Аз нося
страданието на една
открадната икона. Дюлите ухаят
на листи, сняг и топъл здрач. И аз
минавам между есента и пролетта.

Под сицилийските чинари се потях
в хлада гостоприемен на южняшки къщи.
Но зиме, под дъжда, мангалите с жарава
ухаеха на гниещи листа. И търсех
в лицата на моми и на мадони
чертите на една открадната икона.
Жарта ухаеше. Но под небето
маслините не знаеха дъха
на сладостно изгниващата шума.
Минавам между есента и пролетта.

От кулата на Перитеорион, в Родопа,
ми хвърли русата си плитка Ефросина.
Пред огъня на халищата пъстри
малиновото вино беше с дъх
на сладостно изгниващата шума.
Но ме горят очите на една
открадната икона. Все вървя.
И пътят ми извиващ твърде скоро
ще мине между пролетта и есента.

Навсякъде ме стига този дъх
на сладостно изгниващи листа. Затварям
очи, люлея се като камбана, дишам.