ЗАЛЕЗ
ЗАЛЕЗ
Лицето на морето тая вечер
като умиращ въглен потъмнява.
Отблясъци…Във пътя ти пресечен
към фокуса на илюзорна слава.
И паметта - грижливият стопанин
смутено ти предлага стъкълцата
от разтрошени опити и знания,
от щастие, обиди и разплата.
Духът се свечерява. Повторимо
и в теб загасват ярките нюанси
на пътя земен. Чувстваш ли, незримо
кръжиш и ти в един космичен дансинг.
Безспирен танц. Стълпени цветовете
протягат се за сън… А часовете
пълзят към вълнолома отмалял…
И пак луната - едро златно цвете
в самотния си хоризонт заплете
варака стар на своя бял овал.
ВЕРОЯТНОСТ
Рацио - и ретро! Как ще ме отминат
сънищата стари с лудости нечакани?
Сцената е пуста. Пътят е изминат.
Думите - без лустро. Сълзите- изплакани.
Да, спестявам време! Миг дори не пръскам
за излишност дръзка. Господи, къде са
живите поеми, чувствените връзки
щедро разпилени в летопис чудесен.
Мъдрост? Инфантилност? Все сама. И ничия.
Все епизодични срещи и несрети.
Бъбря елегично: „Ах, блажени нищите!
Те ще са избраници в хора от поети!”
Крача. Подминавам змиевидни дири.
Влача си товара от илюзии стари.
И ми се привиждат: в трудните баири
пламъчета дишат- будни минзухари.
В преспите! След време късен откривател
може би ще свърне…Нека да е зима!
И ще го обгърне еротичен вятър.
Поетичност грешна. И неповторима.
СТРАННОСТИ
Оня свят отшумял оживява
в старомодните стихове.
Чакам странна, незрима поява-
сянка, дъх…Ала тихо е.
Бих посрещнала с кротка боязън
и без трезво съмнение
психотронния звук, отбелязан
в странен шум, в привидение.
В звън на чаша и в полъх среднощен
на прелистени страници,
по които се скитат все още
бледи пръстите - странници.
Ала в знака обратния времето
ми отказва прозрение.
Самочувството зъзне. И дреме то
без страст, вдъхновение.
И оре паметта работлива
причудливи пространства…
Там, сред символи мъртви и живи
душата ми странства…
ГРОТЕСКА
Ти нахлу през дъждовния вятър
в моя дом изсушен, опустял.
И с детска наивност в косата ти
сияеше кичурът бял.
И дочувахме как настоятелно
невинният дъжд ръми
и напомня: „Бъдете признателни!
Вие не сте сами!
Вие сте заедно. Двама!”
Интимност забравена…да -
сюжет за дребна драма,
предчувствие за беда.
Ала сърцето ми чува
дъждовния противовес:
Стига самотност! Сбогувам се
с теб, честолюбие, днес!
Нека да бъда подвластна.
Сянка. Просто жена.
Да ме окъпе страстната,
несамотната тишина.
И в мрака с наивност детска
да грее кичурът бял,
просто - като в гротеска,
или…може би…в сън оживял.
ПАРАБОЛА
Отгърнах младостта…Сега албумни
следи напомнят унес и незнание,
докосвания луди в нощи лунни
и щастие с неясни очертания.
Днес паметта е адвокатска папка,
набъбнала от стрес и от раздори,
пулсираща в обсебващата схватка
на клюките със фактите безспорни.
А вече е изпито. И платено…
Оглозгани надежди са мечтите.
Компютърно отчитам: Съкровеност
е полица без всякакво покритие.
Фалит. И зима. Без алтернатива
за изход към утеха непозната.
Съчувствие ли? Грее насмешливо
усмивката на изгрева в децата.
Смирение беззъбо. Колебливо
се скланям към прегръдка с резедата,
която ми предлага услужливо
„за вечни времена” тревата жива
в поземлено богатство - два квадрата.
***
Все пак - животът властва. Ето, вън
по снежната покривка на балкона
долитат птици…Може би са спомен
щрихиран в паметта… Подобно сън
на гълъби, или нахални врани,
одързостени в нагона си плах,
да изкълват последния ми смях,
пронизал като бисер паметта ми…
Пейзажът зимен стеле синкав сняг
в ранената от самота градина,
където сред дъждовен смях премина
на битието пъргавият впряг…
И пак животът властва! Кротко вън,
сред преспите едно дете играе…
Така познато… Може би това е
детето в мен, събудено от сън…
***
Аз дирих предвечния смисъл
във строги и мрачни Палади,
в останки от бели фасади,
в надгробните плочи изписани…
И Венери със земна женственост,
оголваха мраморни станове -
уморена от тая божественост,
от страстния повик на фавъни,
ослепена от златни разпятия,
инкрустирани сребърни ножници,
от емайл украси богати
на знатни и прости наложници-
в тая зала с антични колони
отпочивам пред бедна витрина
и пия от чистите линии
на българска стомна от глина.
