Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Легенда

След Илинденското въстание, група ранени бойци се прикривахме в усоите на Бабуна-планина, над с. Бистрица, охранявани от трима въоръжени селяни. Охраната забеляза привечер раздвижване на потеря низ планината. Селяните грабнаха тежко ранените и поеха пътя из планината. С бърза крачка минахме през нощта “Якупица” и призори останахме да денуваме край Солунска глава, при изворите на р. Бабуна, намираща се на най-високата точка на Бабунската верига. Пред очите ни се откри цялата планинска котловина “Азот”, представляваща великолепен пейзаж: навред високи планини, залесени с букови и дъбови гори; навред тучни ливади и високи папрати, напоявани от стремглаво спускащите се бистри планински ручеи; навред пещери и високи каменни чукари, които, взети вкупом, красят тоя скрит планински кът.
След обед откъм Ябълчица се зададе потеря. Групата беше застанала на удобна позиция. Очаквахме с нетърпение да настъпи нощта. Патрулите на потерята се движеха вече на близката рътлина. Бяхме на позиция всред грамада повалени буки и спокойно оглеждахме противника.
Бели перести облачета се гонеха низ синьото небе, скитайки ту напред, ту назад, като диви кози, по върхарите. Леки тъмни сенки почнаха да се оформяват по-рязко в синия фон. Буките и храстите добиваха все по-неясни форми и над главите ни преминаха последните буреносни облаци. Небосклонът се проясни.
От рътлина на рътлина се придвижваше авджитабурът на Али ефенди, настъпвайки предпазливо към Солунска глава. Привечер групата се измъкна от лапите на Али ефенди.
Пътувайки цяла нощ, групата навлезе в диплите на Караджица планина, клон от масива Бабуна. Наближаваше да съмне. Луната се скри в булото на тъмни облаци. По планината почна да се настила мъгла и бързо обви в своята мантия храстите. Проточилите се в страни назъбени планински хребети и скали приемаха формата на живи същества, които сякаш дебнеха бродниците. Мъглата започна да редее и изведнъж като че ли остър меч разреза тежката завеса на мъгливото утро: кръгозорът и планината добиха сив оттенък, във въздуха лъхна свежа хладина, а храсталаците и папратите засребриха от утринната роса. В мега пред въображението се изгубиха мрачните силуети и изпъкнаха високи хълмове, обрасли с папрат. Небето стана модро-синьо. Групата беше вече в средата на Караджица-планина. Цялата планина има карстов характер, изпъстрена навред с голи варовити скали, пещери и пропасти. Гори, реки и изворна вода липсват, но на някои места има хубава трева и се обитава само от каракачани, мандруващи на няколко мандри. В някои от пещерите и доловете каракачаните събират сняг и през лятото го топят, за да поят овцете.
В една от мандрите работеше дядо Трифон, от с. Белица, Поречието, който с неприкрита радост ни даде прибежище.
Бяхме ожаднели. Старецът ни поднесе пивка бистра вода, съобщавайки ни, че я черпи от дълбочината на една пещера. Помолихме го да ни заведе в пещерата. Той с охота се съгласи. След обед бяхме пред самата пещера.
Всред грамадните варовници, пред очите ни се откри голяма дупка, широка 3-4, а висока десетина метра. Щом навлязохме, веднага ни лъхна застоял, съвършено хладен, въздух. Преминахме пространна галерия, навлязохме в друга. Пещерните скали и камъни - вследствие промиването им от водите през течение на вековете - изглеждаха съвършено гладки, като че ли са обработвани и изглаждани от специалист каменоделец. Висящите пък отгоре и изпъкналите отдолу, в разни форми и видове, сталактити и сталагмити, отстоящи на места до 10-15 метра височина, при едва мъждеещата светлина и тайнственост, смразяваха кръвта ни. Чу се пронизителен писък на някое пещерно животно, повтори и потрети. Някой от групата настояваше, че човешки глас вика за помощ. Изведнъж, по инстинкт, всички се прибрахме един до друг и почувствахме особен страх - като че ли мрави полазиха по цялото ни тяло. И, наистина, инстинктът за самосъхранение се пробуди. Всеки здраво държеше пушката си, готов да се брани от невидимия неприятел. При това положение фантазията ни се чувствително разви; разни чудовища почнаха да се откриват пред взора ни, но при приближаването ни се оказваха… пещерни камъни. Необходимо беше голямо самообладание и присъствие на духа, защото на всяка крачка хвърчащи кукумявки, прилепи и разни гадинки внасяха колебание. И, наистина, когато човек се мисли за най-спокоен и безстрашен, цапва го хвърчащ прилеп право в лицето, обажда се някоя кукумявка и …нещо се скъсва… изгубва се компасът.
Водачът ни успокои и отново тръгнахме напред: провирайки се из разни лабиринти, навлязохме в една доста светла галерия, в която, през един процеп в скалите, влизаше обилна светлина. Този процеп представляваше конусообразна яма, почваща от външните скали на планината и достигаща на дълбоко в пещерата, с дължина около стотина метра. Там дишането ставаше по-лесно и можеше да се разгледа околността. В самия край на галерията се чувстваше голяма влага. Вслушахме се и чухме подземно бучене на вода. Шумът все повече се засилваше. Наведохме се над бездната и, след като очите ни свикнаха да гледат, забелязахме как водата блика от едно голямо гърло и отлита надолу в ямата. Водачът пусна една дървена кофа и извади студена, пивка вода. Словоохотливият старец съобщи, че водата се изгубвала в недрата на планината, а оттам наново извирала при с. Белица, Поречието.
Това ни заинтригува, защото изворът край с. Белица ни беше добре познат. От този извор блика студена вода, с голям водовъртеж, бистра като сълза, образуваща дълбок вир, с диаметър около 20 метра. Изворната вода образува малко поточе, което се влива в р. Велика.
Заслушахме стареца, който, за подземната връзка между пещерната вода и извора при с. Белица, разказа следната
                                 л е г е н д а:
Преди стотина години - започна старецът - когато тук са били господари на всичко свирепите арнаути, цялата Караджица е владеел кръвожадният Вели-бег. Имал той безбройни стада овци и говеда. Скрила се веднъж една сърна в пещерата. Навлязъл той със своите кучета да я дири и открил тази вода. Не казвал бегът дълго време никому за тази хубава вода. Знаели са само неговите верни хора, що гледали стоката му и, ако се изпуснел някой от тях да заговори за водата, бегът веднага го убивал. Пазил своята тайна свирепият бег като очите си.
А длъжна била раята през тази тъмна епоха да работи ангария на беговите имоти, защото голяма била властта и силата му и никой не можел да му се противопостави.
Буйният и волен пастир Велко също трябвало да отиде при бега и му работи ангария. Поверил му бегът едно от многобройните си стада да го пасе. Бегът виждал от ден на ден, че този момък със смел и юнашки дух можел да му бъде полезен и се решил да му покаже устройството на пещерата с нейните тайни входове и показал най-после на смаяния от всички тези чудеса момък местонахождението на водата. Зарадвал се Велко от доверието, което бегът имал към него и до края на годината се стараел да се грижи за беговото стадо като за свое.
С чудно благоговение се отнасял буйният и непокорен пастир към Вели-бега. Той много пъти изглеждал бега, който така много приличал на него.
А и бегът също бил обикнал младия момък и когато му съобщил, че е време да си отиде, с прискърбие бегът се разделил от него и му поръчал догодина пак да дойде, като му обещал да му плаща за добрата работа.
Дошъл Велко на другата година и зарадвал много Вели-бега.
Надувал Велко безгрижно кавала по цели дни, и бащински добър бил бегът към него, когато към другите пастири той бил строг и кръвожаден, наказвайки ги за най-малки грешки безмилостно.
Проверил бегът случайно Велковото стадо и намерил, че липсвали овци. Почудил се бегът, как може да се губят, но скоро забравил за това, не попитал дори и самия пастир.
Проверил бегът втори път стадото и намерил, че пак липсват овци. Забелязвал бегът през ден, през два, как изчезват от стадото му по овца или агне.
И за пръв път се усъмнил той в младия пастир, който така бил близък до сърцето му. Повикал го той веднъж и попитал, къде може да се губи стадото.
Велко му отговорил, че може би се прибират при другите стада, или падат някъде из ямите, но като говорел, пребледнял така, че у Вели-бега се загнездило подозрение, та решил да проследи и да разбере къде се губи стадото му.
Светело един ден топло слънце, а бегът, скрит между високата папрат, наблюдавал Велка и морното стадо. Изведнъж Велко предпазливо се заоглеждал наоколо, извадил нож и заклал едно агне, одрал го и отново го завил в кожата му.
Наблюдавал бегът и се чудел, какво ли значи това. Грабнал Велко закланото агне, огледал се още веднъж наоколо и влязъл в тъмната пещера.
Надигнал се тогава бегът и тръгнал след него, като внимавал да не усети стъпките му и не изпуснал от погледа си пастира, който най-после се спрял при едно от водните гърла и хвърлил в него агнето.
Неясни подозрения обзели бега и извикал той с хриплив глас, като се спуснал срещу Велка.
- Стой!… - викнал той. А силен и страшен бил гласът му в тази празна и тъмна пещера и дълго още ечал и ставал зловещ и тайнствен.
Велко замръзнал на място.
- Стой!… - повторил бегът и се изправил пред примрелия от изненада и смущение момък, треперещ с цялото си тяло.
- Кажи!… - изревал бегът, - кажи… защо направи това?!
Велко стоял като замръзнал.
- Кажи, Велко, кажи!… - повторил бегът с по-тих глас, - “бесса” давам, ще ти простя, ако ми кажеш истината.
Не съвзел се още от уплахата, младежът треперел и не можел дълго време да продума.
А носел се гласът на Вели-бега из пещерата, минавал от галерия в галерия и се връщал още по страшен.
- Бесса… бесса давам, ще ти простя, - настоявал бегът, като забелязал уплахата на момъка. Като се съвзел и повярвал “бессата” на бега, почнал да му разправя, но още силно потръпвал от ехото на страшната “бесса”, което продължавало да кънти из пещерата.
Стояли те така двамата в пустата тъмна пещера дълго време, докато момъкът нерешително заговорил:
- Ще ти разкажа аз, о, Вели-бего, ще ти разкажа сега… Почакай малко, - започнал Велко и силно въздъхнал. - Вадих веднъж вода с кофата да поя стоката и изтървах гегата си. Дълго време я търсих и се чудих къде може да е отишла!… А беше голяма мъката ми, защото самият ти, бего, ми я донесе бакшиш от Тетово… А аз само от тебе съм получил бакшиш и на сърце ми залегна… макар да не си от нашата вяра… Когато видя гегата в ръката си много ми е леко… и драго…
Млъкнал за малко момъкът и гледал надолу и харесал Вели-бег това, дето Велко ценял толкова подаръка му.
През зимата, - продължил момъкът - като си отидох в село, изумях като видях гегата закачена на стената и дълго време я оглеждах, защото мислех, че е невъзможно да бъде същата. Но тя беше, бего, познах я аз по шарките… пък и такива геги не се срещат в нашите села.
- Ела, мамо, - извиках аз смаян и я попитах от къде е дошла тази гега в нашата къща. И разказа ми тя зачудено, че като гребала вода на извора, от дъното му изскочила гегата и тя я прибрала. Това ме учуди. Не можех да заспя по цели нощи и мислех, като как може да е дошла моята гега в нашия извор.
Погледнал момъкът бега и продължил:
- Намислих да я пусна още веднъж тук във водата и да следя какво ще стане. И върнах се, бего, пуснах я ей тук и си отидох на село. Влязох вкъщи, изскочи майка ми с гегата и ми каза уплашено, че я уловила пак на извора.
Слушал бегът с внимание и момъкът продължил.
- Разбрах едва тогава ясно, че водата оттук влиза под земята и извира наново в нашето село. Разправих аз това на майка си и тя много се зачуди.
- Слущай, мамо! - рекох й аз и се уплаших от думите си!… - Ще ти пусна заклано агне, а ти ще следиш дали ще излезе на извора.
Млъкнал момъкът и пак жално и умолително погледнал очите на бега, а блещели те чудно в тъмнината.
Слушал бегът и момъкът продължил:
- Гладуват у дома всички… много сме сироти, Вели-бего, и намислих да пущам агнета, та майка ми да изхранва многото ми братчета и сестричета.
А очите на бега светели зловещо.
- Дойдох една тъмна нощ в чифлика, скришно заклах агне, завих го в кожата му и го пуснах в гърлото на извора… Отидох си в село и майка ми със страх посочи закаченото агне.
Погледнал момъкът умолително още веднъж Вели-бега и повторил, че братчетата му гладували и затова решил и тази година да дойде да пасе пак стадото и да пуска агнета.
- И ето вече за един месец изпратих десетина агнета, - завършил момъкът и уплашено погледнал бега.
- Аллах!… Аллах!… - викнал бегът страшно и измъкнал бързо ятагана си.
- Чакай, бего, чакай!… - А бессата? - извикал Велко и се отдръпнал.
Раздразнен силно, бегът не чул последните думи на Велка. Блеснал ятаганът… раз-два!… и главата на изтръпналия от ужас момък се търкулнала.
Забравил бегът в силния си гняв дадената “бесса”, грабнал главата, завил я в агнешка кожа и я пуснал във водата. Но щом се изправил до скалата, бегът чул ехото от последните думи на Велка “бессата”, което кънтяло от галерия в галерия.
- Аллах!… Аллах!… що направих, - изревал със страшен глас бегът и побягнал от пещерата, в която ехото продължавало да ечи: “бессата”… “бессата”…
Кръвожадният бег изпаднал в бяс от неудържаната “бесса”. И ясакчии и ратаи бягали да не му се мернат пред очи. Залинял от мъка бегът, скитал низ чифлика и не давал мир на раята.
- А Велковата майка, - продължи старецът - очаквала агне на извора и намерила “подаръка”. Занесла го тя, както друг път вкъщи. Изтръпнала в ужас горката майка, като развързала кожата и от нея се търколила главата на обичното й чедо.
Превел глава надолу, старецът млъкна. След малка почивка той продължи:
- Велковата майка, още като момиче, работела ангария в чифлика на Амза-бег в Шар-планина. Добър човек бил бегът и се грижел за сиромасите, но свиреп човек и голям женолюбец бил неговият брат, Вели-бег. Забелязал веднъж той хубавата девойка и изпратил ясакчията си, който я грабнал и отвел в неговия харем. Стояла тя в харема малко и, по молбата на нейния баща, Амза-бег не позволил на Вели-бег да я потурчи. Добродушният Амза-бег я отнел от брата си, дал й прикя и я омъжил за един свой ратай. Бяла Ица и мъжът й от срам напуснали чифлика на Амза-бега и се заселили в Поречието, като ратаи в друг чифлик. Но зачнала Бяла Ица от Вели-бега и родила Велка. Запазила тя своята тайна, пък от тогава не била чула нищо за свирепия арнаутин. Научавайки от местния бег, че братът на Амза-бега, свирепият Вели-бег бил владетел на Караджица, тя разбрала, че той станал убиец на своята рожба. Залиняла горката майка и решила да отмъсти на жестокия детеубиец.
Пристигнала тя с мъка в чифлика на Вели-бега и, без дума да продума, поставила пред краката му Велковата глава.
Кръвнишки я изгледал бегът и заповядал да я изгонят.
- Защо го уби, бего?…
- Та нали гяурските глави са дадени от Аллаха да опитваме ятаганите си, - казал Вели-бег и презрително се изсмял.
- Погледни, Вели-бего, що има зад ухото на тая глава, - ядно му отвърнала Бяла Ица, показвайки отличителния знак, който се срещал само у мъжките деца в рода на бега.
Озверил се бегът, като забелязал родовия знак. Хванал я грубо той за раменете и силно я раздрусал.
- Кажи, гяурке!… На кол ке те набия!… Кажи, чие е това дете?
- Аз съм Бяла Ица, - отговорила бедната майка.
- А тази глава, гяурке?… - викнал бегът с опулени очи и се тресял от мъка.
- Тя е на твоето дете, бего!…
- Що думаш, гяурке?…
- Бог да убие и тебе и целия ти род!… - прокълнала Бяла Ица.
Узнал, че е станал убиец на своето дете, у бега се пробудила кръвожадността на свирепия арнаутин. Размахал бегът ятагана си над нея, но горката майка не мръднала.
- Защо не ми каза по-рано, мори гяурке? - извикал бегът страшно, а очите му светели зловещо.
Мълчала от тежка мъка бедната майка.
Разярил се Вели-бег до полуда, завързал Бяла Ица за опашката на коня си и я завлякъл в пещерата, отрязал й главата и я хвърлил във водата.
Изправил се бегът в пещерата, но веднага се изплашил и хукнал да бяга, докато паднал в безсъзнание.
Селски девойки уловили в извора главата на Бяла Ица и я занесли в селото. Първоначално почнали да зоват извора “Бяла Ица”, а впоследствие и самото чифлигарско село. По-късно от Бяла Ица го съкратили на Белица.
Постигнала много скоро Вели-бега майчината клетва.
Нападнали харамии-арнаути в една тъмна нощ чифлика му. След жесток бой, целият му харем бил избит, а той сам тежко ранен едва сполучил да се скрие в пещерата.
Навлязъл бегът в пещерата и пристигнал на мястото, дето отсякъл главата на Велка. Спомняйки си неудържаната “бесса”, кръв нахлула в главата му и той в бурна лудост извикал “бессата, бего”… “бессата, бего”, но ехото му отговорило стократно “бессата, бего”. Хукнал бегът ужасен към изхода, объркал пътя, а ехото от галерия в галерия продължавало да ехти “бессата, бего”. Уплашен страшно, тичал Вели-бег с кръвясали очи из пещерата, докато паднал в една пропаст.
Така завърши разказа си старецът за легендата на Вели-беговата пещера, а ехото повръщаше думите му: “бессата, бего”, “бессата, бего”!