Стефан Аврамов

Из „Орлите на Бабуна”

Бабунска легенда

В тъмните и непристъпни усои на Бабунската верига, по течението на Бабуна, всред островърхи чукари и зъбери, между вековни дъбови и букови гори, где слънце не може да проникне, се разстила чудно хубавата планинска котловина Азот. Живели там през вековете и водили безспирни борби със слово и меч смелите планинци богомили-бабуни. Те глава не свели пред царе и султани, на бегове и бейлербегове.
Като някаква приказка, едва се помни и разправя между планинците, че някога, във времето на деспот Марка, княз на българите бъртяци в Долна земя, мургави, силни мъже прииждали от изгрев слънце; летели като орли на чудно красиви жребци, препасани с криви ятагани и тънки мъждраци; рушили твърдините, палели градове и села от името и за слава на пророка.
Паднали под кървав ярем и Търновград, и Бдин, и Охрид, и всички Родопи.
И деспот Марко с мнозина боляри и войводи свели чела пред зеленото знаме на пророка.
И българин срещу българин меч извадил.
От Морава до Тича и от Дунава до Марица не останали млади момци. Едни били избити, други насила потурчени, малцина си спасили. Останали да чернеят майки за синове и млади вдовици-кукувици.
Тежка, тъпа мъка притиснала душите на българите. Всред кървав кошмар народът заспал тежък, непробуден сън, затъпял и опростял.
Настанало било страшно време и в Долна земя, когато Скендербег загинал в Иллири, а дружините на болярина Станиша били разбити край Дебър и Бистра планина. Българският мияшки род бил подложен на сеч. Потъмнели бистрите води на Радика и Дрин.
Кънтяла Долна земя от виковете на дивите османски орди. Синеоки славянски момци, що бранели с меч славата на исляма, нахълтали из високите горски пасища и тихи равнини. С безумна стръв нахлули и беснували в Повардарието.
Пръснала се мълва, разнесла се през девет гори в десета, по пътища и кръстопътища, по градове и села, че било настъпило царството на Сатанаила. Мнозина боляри и войводи приемали исляма и се нареждали под зеленото знаме на пророка. А като бегове, те били по-страшни и по-свирепи от османлиите. “Потурнак е”, казвал народът и бягал от него.

***

А във времето на великия везир Мехмед Соколович, потурчен бошнак, роден брат на Ипекския патриарх, от Дунава до Егея и от Адриатика до Босфора из султанските палати и пашовски конаци, по пазари и мегдани, по черкви и джамии само на славянски се говорело. С огън и меч отстъпникът налагал исляма на българите.
Лиляковата гора на прохода Лилячица била напъпила и скоро щяла да бъде в пълен разцвет. Разправят, че един ден в ранни зори, щом пропели първи петли, лилякът се разцъфнал. Белнала се снагата на Лилячица, като на невеста първескиня, с нова пролетна премяна, ала щом първите слънчеви лъчи блеснали откъм Златовръх, в миг белите лиляци порозовели, а след това добили кървавочервен цвят. Такова чудо станало!
Смутила се бабунската стража от това невиждано чудо. Едни го отдавали на добро, други - на зло.
Тежка мъка заседнала в душата на бабуните. Не се радвали на свежия лиляк; никой китка не откъснал, никой не усещал нежния мирис, който изпълнял планината. Всички свели глава надолу, замислени. Откъм южните скатове на планината прогърмял боен рог. След малко пристигнал страж пред средищната бойница и съобщил, че купчина ездачи идат откъм полето.
С видимо вълнение бабунските стражи очаквали неканените гости.
Пристигнали купчина еничери. Те били облечени със светло копринено рухо, извезано със златна и сребърна сърма, с големи бели чалми на глава; гърдите им били украсени с червени чохени чепкени, препасани с тежки ятагани, а в ръка държали яки мъждраци. Конете им били оседлани с чудно хубави седла, а юздечките им позлатени. Отделил се един от купчината, застанал пред стражата и казал, че пашата заповед дал, всички мъже от петнадесет години нагоре да отидат в Прилеп и положат клетва за покорност. Щом прадал заповедта, еничеринът се върнал при другите и цялата купчина ездачи се отправили към Прилепско поле.

***

И една ранна утрин, когато ябълките и вишните цъфнали и се белнала равнината, а нивите и ливадите покрили земята със зелени губери, дивната Пелагония, от прохода Барбарос до Трескавец ненадейно се изпъстрила с безброй островърхи чадъри - сини и зелени, бели и червени. Голяма орда еничери се настанила на стан.
Смут настъпил всред народа. Вмиг секнал кръшният смях и игривата песен на девойките по ниви и ливади, по градини и извори.
В стана на ордата по цели дни и нощи не стихвало. Над изкопани в земята огнища, изпълнени с разгорена жарава, се въртели на шиш крехки агнета сугарета, леело се безмер негушко и тиквешко вино; разгулни песни и кючеци се развихряли от Прилеп до Маркови кули; безспирно се разнасял острият звек на чампари и писък на кларнети. Игривото блъскане на даарета и зилове, източният разпуснат нрав и лудият смях на полуголи робини - пълногръди мургави сирийки, белолики лесбийки и критянки, които постоянно прииждали в еничерския стан, - се изживявало от народа като пристъп на черната чума.

***

Буден бабунски челен бранник през това размирно време бил Темелко, внук на болярина Змейко, който от ранно детство се бил отдал на богомилско слово. Той бил едър, силен мъж; кротко блещели светлосините му очи и добродушна усмивка се очертавала по спокойното му лице, обрасло с руса дълга брада. Лудо го обичали богомилите-бабуни и неговата дума не ставала на две.
Настъпили тревожни дни. От Небрежки липи и Трескавец пристигнала страшна вест. Хилядници османлии се готвели да навлязат в планината и да наложат кръвния данък-испеч.
През девет гори и девет планини вихри и бури разнасяли мъката на поробените българи. Отнемала се силом от майчини скути мъжката рожба. Късало се сърцето на българката.
Шетал Темелко между планинците и внасял вяра и надежда всред придошлите бежанци. Обикалял планинските хижи и богомилският дедец, молейки Творителя да прогони вдън земя Разрушителя. Неговото червено рухо отдалеч се забелязвало и всички тичали да чуят мъдрото му слово.
Заехтяло богомилското слово по долини и рътлини, по пътища и кръстопътища, по гори и планини, по селските хижи. Пламнала Бабуна, пламнала майката-планина и вляла смелост в душата на чедата си. Стражите на Бабуна се събрали на събор в Бистрица, средищна богомилска община.
И чули богомилите-бабуни свещения зов на дедеца; до един да умрат, но кръвен данък да не дадат.
И отминавал дедецът от селище в селище, а неговият благослов “Деца мои, пазете завета на дедите” ехото връщало през планини и долини, през чукари и зъбери.
Проходите били заети от вярна стража, под охрана са били и всички кози пътеки, а старинната крепост между Бистрица и Мелница, която оттогава носи името Прощица, укрепили с широки ровове и бойници.
А Бистрица, бистра като чист планински ручей в ранно утро, се погрижила за своите общинари и прикрила из тъмни пещери храна и плодове за черни дни.
Лятото било отдавна настъпило. Бистри, като елмази, светели ручеите низ планината и се нижели като сребърни ивици. Ливадите и поляните, от Солунска глава до Златовръх и Небрежки липи, зеленеели, сякаш горите били постлани със зелени губери.
А тежко време било, кървавият вихър наближил планината.
Изравнила се тежката съдба на горяните-планинци с тая на селяните в полето.
Страшно време било, ала не искали богомилите-бабуни доброволно да сложат главите си под острите ятагани на еничерите в Прилеп.
Изгонени били от стражата на Лилячица и вторите вестоносци на бейлербега.
На седем пъти по седем нощи бабунската стража очи не склопила. По бойниците на Лилячица, Сланик, Трескавец, Небрежки липи, Мелница, Щавица и Степанци будно бдели предните стражници.
И разправят, че през една тъмна нощ, когато войводата Темелко и верните му стражи едва били сложили морни глави и задрямали всред острите чукари на Мукос, вмиг зашумели буките на вековни гори, злокобен съсък се понесъл из чукари и зъбери, из рътлини и усои, наближил към предните стражи и изведнъж из хилядници гърла се изтръгнал проточен век: “Аллах!… Аллах!…”
“Аллах!… Аллах!…” - екнали гръмко канарите и на Бабуна величава настръхнали горите.
Сякаш това не било еничери, а самият пророк е летял със свирепата си арабска конница.
Трепнали бабунските стражи и вмиг застанали при бойниците, готови да посрещнат врага.
Притаила се планината в скутите на страшната безлунна нощ. А нейните синове посрещнали с отворени гърди децата на пророка.
Жестока кървава бран се водила до зори… Потънала в кръв лиляковата гора.
И изсечена до крак вярната стража на Лилячица, а призори османлиите с диви викове навлезли в Богомила, носейки в ръце дълги гъргии.

***

По кози пътеки през тъмни нощи се прибирали планинците в крепостта. Решили да прикрият жени и деца из пещерите, да се бият и измрат, но кръвен данък да не дадат.
Раздвижили се богомилите-бабуни, прощавали се мъже с жини и деца, синове с родители, братя със сестри, моми с момци, за което крепостта и до ден днешен се нарича Прощица.
На тумби, на тумби в ранни зори се появили еничери и спахии в подножието на крепостта.
Засвирили страхотно бойни рогове, бумтели безспирно тъпани, звънтели оръжия, зацвилили от страх жребци, понесъл се конски тропот.
Топурррр… топур-топурррр… топур… - връщало ехото.
Престанали вмиг да шумят и буките на Прощица от страшните войнствени викове на османлиите.
Впуснали се в пристъп децата на пророка и през деня и през нощта, но на три пъти били отбити. В развихрилата се нощна бран, от изток се родил руменият зрак, бликнала зората със страшна сила, невиждана и нечувана от векове, блеснала и заслепила налитащите еничери.
Отстъпили еничерите, за да почнат отново. Налитали в бабунските редици със страшни викове, биели се гърди с гърди, малко останало да надделеят. Страхотна бран се водела пред голямата средищна бойница. Кръстосвали се и с трясък се чупели островърхи копия, съскали зловещо остри мечове и кинжали, светели тънки мъждраци и се извивали като змии, лудо се блъскали тежки щитове и ятагани, с ярост се хвърляли тежки копия. Предсмъртните стенания и отчаяни жалби на тежко ранените не можели да заглушат трясъка на оръжията и войнствените възгласи на сражаващите си.
Настъпили еничерите със страшна сила, но вмиг се впуснала най-свежата бабунска стража, която още в бой не била влизала и отбила пристъпа на децата на пророка, като ги изсекла с острите си топори.
Отстъпили османлиите в Богомила и оставили пред бойниците на десетина купчини по стотина трупа.
Озверил се бейлербегът като видял несполуката и заповядал на еничерите и спахиите до един главите си да сложат, но Прощица да вземат.
На три пъти през три нощи настъпвали еничерите и спахиите, но не сполучили. Войводата Темелко с вярната си стража ги отблъснал.

***

Замъчила се планината в родилни мъки, отворили се тъмни, страшни бездни и изскочил Сатанаил. И когато Темелко, внукът на болярина Змейко, ден и нощ не спял, над Бабуна бдял, промъкнал се тайно неговият брат в стана на еничерите и предал своите родни братя.
Зарадвал се много бейлербегът и разправят, че обещал да му даде десетина села с по хиляда души рая.
И в една тъмна нощ, като проверявал стражите със своя байрактар, войводата Темелко зачул шум. Докато се обърнат, вмиг пред тях застанали купчина еничери, стискайки здраво дръжките на криви ятагани. Те се нахвърлили върху тях като вълци. Не помогнала храбростта на войводата и на байрактаря му. Войводата бил наранен и завързан с яко въже, което донесъл изменникът-брат. Двамата пленници били скрити в една срутена бойница.
И чул Темелко гадния смях на предателя.
- От ромейка си роден, куче! - извикал войводата, помъчил се да скъса въжето, но напусто.
- Силен и властен е пашата! - казал предателят и се изгубил от очите му.
Скитал предателят от бойница в бойница и тихо доверявал на бойците мъката си, че войводата, за да спаси себе си, бил избягал в стана на пашата. Той искал да внесе смут, да разколебая бабуните. Никой не му повярвал. Потърсили Темелка, но не намерили дирята му. Усъмнили се в предателя-брат и заридали за участта на своя войвода. Стражите останали по местата си и чакали откъде ще се появи войводата, а купчина стражи продължили да го търсят. Потърсили и предателя, но изгубили дирята му.
Гороломна буря бушувала в гърдите на богомилите-бабуни.
И в настъпилата тъмна нощ войнствени викове на еничери вмиг разтърсили Прощица. Предателят превел през тайна пътека голяма купчина еничери, които почнали да секат с острите си ятагани в тил бабунската стража.
Потекли кърви из река.
Настъпил ден последний.
Паднала и последната бабунска твърдина.
Явил се предателят и посочил най-верните и будни стражи. Нахвърлили се срещу тях османлиите и извързали на десетина купчини по десетина души.

***

Пристигнал на крепостта и бейлербегът, заобиколен от бегове, санджакбегове, сердари и бюлюкбашии. Пред средищната бойница била наредена пленената бабунска стража.
Бейлербегът поздравил войската за победата и заповядал да доведат войводата. Вмиг планината екнала от войнствените викове на ордата.
Слънцето било на пладнина. Пристигнал войводата Темелко, заедно с верния си байрактар, окръжен от купчина еничери с наведени остри маждраци.
Кървава пот обливала челото му.
Видял войводата своите верни стражи, навързани по десетина на въже, и непосилна мъка разкъсала душата му.
Бейлербегът вперил очи във войводата и не отмествал погледа си. Много му харесал гордият дух на защитника на Прощица. Не роб видял той пред краката си, с молба за прошка, а горд син на планината. Кротките сини очи на Темелка били отправени вляво, към пленената му стража.
- Долна земя не е раждала юнак като тебе! - казал бейлербегът учуден, плеснал с ръце и загледал войводата.
Темелко не му отговорил. Той с погледа си искал да излекува кървавите рани на верните си стражи. Не можел да отмести погледа си. Тежко му било за тези юначни синове на планината.
- Остави раята да си гледа работата! - продължил бейлербегът, за да го принуди да заговори. - Само османлиите могат да се радват на юнаци като тебе!… Ти пръв ще бъдеш между първите.
- Никога не ще тръгна по този път.
- Силата на исляма стои много високо. Ела при нас с всички бабуни! - казал бейлербегът. - Пазете главите си!…
- Не!… - казал Темелко. - Не се плаша от смъртта.
Размърдали се пленените стражи, радост бликнала по измъчените им лица. Не свели чела богомилите-бабуни и пред лицето на смъртта. Те поздравили своя храбър войвода.
Разгневил се бейлербегът, пламнал от яд. В Долна земя и османлии и рая свеждали глави пред него и не смеели да продумат. И всяка непокорна глава се търкаляла пред краката му. За пръв път срещнал упорити неверници.
- Ако искаш да спасиш своите хора, ще приемеш исляма! - казал той възбудено. - И пророкът ще бъде над тебе!
- Не!… Не ще стана отстъпник.
- Не се плашим нито от врага, нито от смъртта, войводо! - казали дружно стражите, зарадвани от твърдостта на Темелка. - Не ще преклоним глава пред децата на Сатанаила.
Бейлербегът изгледал сурово яките планинци, обърнал се към еничерите и им дал знак със светещия от безценни камъни меч.
Гракнало ято орли и завили над Прощица.
Бейлербегът изгледал Темелка и посочил напред.
Блеснали остри ятагани и в миг непокорните глави на бабунските стражи били поднесени в дар на бейлербега.
Глухо изохкала планината.
През девет гори и девет планини се понесла тежката мъка на Бабуна, отглеждала и изхранвала в нерадост родните си чада.
Предателят пробил път между натрупалите се османлии, излязъл пред бейлербега, направил му нисък поклон и спокойно изгледал отсечените глави. Нито един мускул не трепнал по лицето му.
Забелязал го войводата и се погнусил.
- Прося милост за тебе, Темелко! - казал предателят. - Отстъпи!… Покори се!… Пашата обича храбрите мъже. Слава и богатство ни чака!… Не изпущай, Темелко, днешния ден!…
- Стига!… Стига!… Млъкни!… Ти не си моят брат Атанас, а Сатана!… - му отвърнал войводата.
- Покори му се Темелко!… Той ще ти даде слава и богатство, силен и властен е той.
- Не!… Не!… Не се боря за слава. Аз ще водя храбрата си стража при дедите и, там горе, те ще посрещнат своите верни синове, отстъпнико!… - извикал войводата силно, вмиг дръпнал мъждрака на застаналия до него еничерин и, пред очите на смаяната орда, пробол предателя брат.

***

Сън сънува харамия, дивен блян бленува, ято млади орли на Прощица стан стануват. Трепна харамия, заслуша смирено приказка омайна, песен вдъхновена, а ручеят кристален ромоли в дъбравата и на стар харамия, за което е било разправя:
- Несретник вечен съм аз, войвода, свидетел на бурни времена. Изгорен жив бе тук богомилът Темелко, внук на болярина Змейко. Това беше отдавна, хе… много отдавна, на връх Горещници. Черно було на робия настилаше майка-Бабуна. Ей тук хе… на скалата, синове на Балкана, що бранеха с меч славата на исляма, натрупаха грамада сухи буки. Наблизо застана войводата Темелко със своя верен байрактар, пазен от спахии с вдигнати нагоре мъждраци.
Страшно време беше.
Засвириха бойни рогове, забумтяха тъпани и зурли, наредиха се един до друг синеоки славянски момци, що бранеха с меч славата на исляма, около грамадното огнище, под което тлееше ведра жарава, а отстрани бликаха огнени езици.
Покачи се върху пламтящите буки войводата, а по него и байрактарят му. Прииждаха османлии на тумби, на тумби и притуряха в огнището сухи буки.
Възбуяха силни пламъци и запращяха сухите буки. Прегърнаха си вмиг войводата и байрактарят, а орлите на Бабуна хвръкнаха възбог и завиха над пламтящите буки.
От Солунска глава до Демир капия планината затаи дъх, бързите ручеи и потоци вмиг спряха своя ход, ала изведнъж в луда изпревара се впуснаха да разнесат из майката-родина за непримиримата борба на богомилите-бабуни.
И когато огнени пламъци обхванаха войводата и байрактаря, планината зарида, възбуниха се островърхи чукари и зъбери, огнено зарево бликна в небесни висини, разтърси се небето и притъмня, изпискаха из пещери и тъмни бездни страшни зверове и разправят, че душата на войводата Темелко, внук на болярина Змейко, отлетяла във ведросини небеса, а орлите на бабуна разпериха криле и отлетяха във висинето и девет дни и девет нощи безспирно обикаляха и грачеха над Прощица.
А настъпят ли Горещници, в тъмни нощи огнено зарево лумва на Прощица и през девет гори в десета свети като ден. И бродят векове верните стражи над Лилячица, Небрежки липи, Трескавец и Биса през долини и рътлини, през урви и сипеи, прегазват ливади и поляни, застават пред разгорената жарава и тихомълком мълвят богомилско слово, докато от изток се сипне зората.