„В ЖИВОТА ТРЯБВА ДА СЕ ВЗИРАМЕ”
Човешкото съществуване е мозайка от цветни традиции. Сякаш пластове в нашата душевност, те идват от минали години. Вдъхват аромат на делника и моделират свой, съвременен образ. Който ще дарят на бъдещото време. Докато и то на свой ред заеме място в реката от спомени. Няма народ без традиции. Има сред него зрящи слепци. Те секат от корен нравствените ценности на поколения, греещи в здрача на историята. И лишени от национална идентичност търсят път към света. Лутат се в него. Тропат на затворени врати. Докато прозрат, че той започва и свършва с бащината стряха. С черковното клепало на празник. С българската реч. С добрия укор на старците, че чуждият хляб горчи. Уроците често са груби, но винаги с ясен финал: „В живота трябва да се взираме”. Това послание идва от лириката на Слав Хр. Караславов. А цялото му поетично наследство прилича на картина от селски пейзаж. Прорязан с черноземни коловози, из които морен странник крачи към ласката на дедите. В нашия сиво-задъхан, грохотен делник все повече ни се ще да тръгнем след него…
Наистина, поезията на Караславов до голяма степен е посветена на българското село. Когато то облича премените на нов, непознат исторически период. Съпроводен с далечни картини, объхтани в труда на полето. С надежди за богата родитба, на непосилна цена:
Нашто детство премина
със торба кенарлия през рамото,
нашто детство загина
във браздите,
след ралото,
неусетило дъх
от цветята,
най-пъстрите.
Затова сме се сраснали
с тази земя,
както ноктите
с пръстите.
„Синове на земята”
Караславов е изповедник на селския бит и начин на мислене. В словото му разбираемо се таи носталгия и копнеж за връщане назад в миналото. Но авторът е свидетел как една социална уредба сменя друга. Негова творческа задача е да надхвърли познатите стереотипи, често срещани в редица по-стари творци. Да изведе „селската” тема от статичността на спомените. От умилението, което пораждат, сравнени с живота в големия град. „Взирането в живота” извиква на преден план зрели пшенични хоризонти. Горещ тракторен дъх, песни на спокойни люде сред тиха отмора. Това за поколението на Караславов е нова България. В чийто силует са вградени добродетелите на старината и повелите на съвременността. Отново е на почит честният труд, доволство от стореното през деня, хармонията между стари и млади. Поетът е вещ тълкувател на народопсихологията. Която черпи мъдрост от търпеливата земя и ласката на вечните сезони. В творчеството му се откроява извечният лик на българина: гранитен, неподвластен на трусове и чужди „гости”. Шепа от дъхавия чернозем, в който някога ще заспи. Защото, казано е:
От много труд човек се уморява
и ляга във земята да почине,
над него скръбно вятърът запява
и после го забравя със години.
—————————————-
Така е то.
И ние ще умреме -
оставили неща безкрайно прости,
но тез, които дойдат тук след време,
ще знаят, че не бяхме земни гости.
„Размисъл”
Стълбове в лириката на Слав Хр. Караславов са историята и фолклорът. Те са едно цяло - обща илюстрация на случилото се в стари времена. Баладична реалност на съхранения спомен, докоснат от съвременника чрез струните на душата. И мултипликация на архетипа през време и пространство в модерното звучене на днешния ден. Тук е мястото на традицията - жилава, жизнена, съвместима с делничните потреби на битието. Издигната високо над него до степен на икона, олицетворяща цялото българско племе. Защото годините се отронват от календара. Децата се разпиляват по света, къщи и селища пустеят. Но кодираното в кръвта на поколенията остава. В шевиците на традицията то открива пак и пак начин да се възроди. Да не отмре и все така да грее върху картата на безкрайната планета. Традицията не е застинало понятие със съдържание, което не се променя. Попаднала във вещи творчески ръце тя се премоделира и остава неизменно актуална. Определяща националната идентичност във време на отворени граници и опит за доверие между разноезични народи. Нейната историческа достоверност и фолклорна омая превръщат лириката на Караславов в тежко вино, разпалващо кръвта. Раздиращо пелената на привидна безизходица. На нихилизма и търсеното чуждопоклонство. По редовете диша и се бори горда, вечна България. Закърмена с история. Издигната в култ. В безкрайния си полет над вековете тя надживява суета, дребни амбиции, ниски страсти. Човекът в творчеството на Караславов е тленен, родината - безсмъртна:
Какво сме взели и какво сме дали?
Какво се крие в нашите сърца?
В усмивките на нашите деца
звучи звъна на медните кавали.
И никнат гласовете на игликите,
и слънцето на всеки минзухар.
Светът наистина е много стар
в очите на безлични и велики…
Но никой няма да издигне ръст
и да остави плодни семена,
ако от славата на свойта родна пръст
не носи светлина!
Лирическият герой на Слав е символно-реален. Той олицетворява бита, радостите и скърбите, вярванията, копнежите на много поколения. От лика му е изчистена мимолетната политическа плесен. Дребните страсти на бивши властели, неумолимо заличени във времето. Прегорели хорски ежби. Водач по страниците на поета е Народът - монолитен и сплотен. Той е историческият странник. Разтварящ портите на нови времена, за да прекрачи в бъдното. Именно народът твори история чрез сърцата на своите чеда. Той е в делника. Той - в забързаното улично множество. В интимната любов и в гласовете на децата. Дори с негативното, стаено в ума на приятел. С политическата картина на света, където припламват военни огнища. Човекът в лириката на Караславов е изцяло отдаден на времето и пространството. Втъкан е в същността им чрез силата на мисълта. Подчинява им се и ги ръководи. Той е в центъра на вечния биологичен кръговрат - едновременно „сговорчив” и неподвластен на годините. Народът е сбор от човеци, а сам олицетворява непрестанно усъвършенствата се личност. Конгломерат от духовна енергия на цветовете, присъщи на всеки. Сред полето, край чертожната дъска, или до люлката на новородено. Но винаги с копнеж за нови, непрочетени житейски страници, в които да се преоткрием. Да запишем в тях ударите на сърцето, дишащо в съзвучие с пулса на деня. Човекът е щастлив недоволник. Защото не се примирява с постигнатото. Откровението е бряг, от който се взира в далечни хоризонти. Може би недостижими, но толкова примамливи… Как да не откликнеш на мамещия зов?
Минават птиците живота си във висинето на небето,
човекът се стреми да стигне до висинето на сърцето,
какви са пътищата странни - за висини и синя вечност,
едните търсят свойта волност, а други - своята човечност.
„Висини”
Слав Хр. Караславов е от плеядата поети, свидетели на смяната на исторически дадености. Заедно с Пеньо Пенев, Георги Джагаров, Никола Инджов, Матей Шопкин, Блага Димитрова, Павел Матев, Вътьо Раковски, Станка Пенчева, Петър Караангов - могат да се добавят още и още имена. Всички те отразяват духа на своето време. Подема в страна след десетилетия на тежки граждански противоречия. Опитите на хората да преоткрият себе си в условията на политизация, с която трябва да се примирят. В тази среда творците откриват най-верния път: да „снимат” новите картини на епохата така, както ги виждат днес. Но с емоционална прогноза за социалния им ефект утре. В стиховете навлизат хора на физическия труд. Вече не като сива градобитнина, достойна за съжаление. Груби, привидно недодялани, душевно чисти, любопитни, Те поемат държавното кормило. „Взират се” в живота и се вписват в силуета му чрез постоянна себеизява. През закостенели схващания за разликите между града и селото. Между кабинетния интелект и фолклорната омая. Между историческата памет и взирането в измислен, трансграничен свят. Където уж всичко е лесно постижимо и добро. Авторите, отразяващи тези процеси в социалната мозайка на страната, задълбочено и вярно запечатват ставащото. Политическите нюанси, вмъкнати по страниците, са само опит да опазят индивидуалността на дарованието си. Да оцелеят в поток от платени химнописци. И с казаното да изградят нов фундамент в историята на българската литература. Фундамент на човешката истина чрез преосмисляне на исторически и икономически дадености. Върху тях избуява естетиката на социалното общество. Което не търпи рамки и върви по независим път на изява. В разговор със съвременника, чрез гордост от минали събития и надежди за спокойно бъдеще. Поезията на Караславов е пропита с много човечност и философска истина. Каквато извира единствено от здравата спойка със земята. Със селското гнездо, дало живот на легенди от плът и кръв. Делило хляб с добри гости и таящо мъст за натрапници. Храм на черния хляб. На горчивото вино и майчиния лик… Запазен от евангелски времена, но тънещ в бурен от забрава. Той очаква блудния син отново да пристъпи към олтара. Да свлече от себе си измамни илюзии, страсти и грехове, платени с трийсет сребърника:
Ти можеш пред пианото да плачеш
и можеш от възторг да се топиш,
но трябва оня прост кавал да тачиш
и с болката народна да гориш,
пред бурята да тръпнеш за житата,
дъгата да ти бъде боен лък
и в черната мътилка под луната
да помниш оня селски пъдпъдък…
„Разговори със сина - 3″
Днес българската духовност е изправена пред изпитание. Тя е обект на чужда инвазия, посрещана у нас апатично. Робуват й апологети, гонещи неясни теми по света. Без да разбират, че нравствените ценности на народа са водещ критерий за равнопоставеност в мултикултурната среда. Световната литература е преди всичко палитра от водещи национални образци. За жалост се обръщаме към изконните родови корени едва след жесток масов катаклизъм. Страната ни не върви напред. Дори не тъпче на едно място. Върнаха се бедността, безработицата, гладът, несигурността. Хората изпитват социална носталгия към близкото минало. Постепенно ще осъзнаят и ценностите на литературата, която наричаме прибързано „партийна”. Няма такава литература. Има литература, стигаща до разума и сърцето. И страници, жълти от празнодумие преди да са написани. Реката отмива от себе си мътилката, дребните песъчинки, сухите листа. Но водите й даряват устрема си на скалата, неподвластна на времето. Така е и с литературното творчество. Какво му е потребно? Да се вглежда в живота… Както стори с топлата човечност на лириката си Слав Хр. Караславов…
