Мартен Калеев

Цветан Илиев на 80 години

Никога не съм харесвал възможността да говоря и пиша за автори, които и когато навършат определена „почтена” възраст. Винаги съм съзирал подозрителна благопожелателност в подобни словесни юбилейни изблици. Но в случая става дума за поета Цветан Илиев, мой земляк, който е имал орисията да попадне в живота не другаде, а в тоя пусти, ущорийски, Северозапад.
До ден днешен не се научи да чака спокойно отшумяването на времето, което да се разпилее неизвестно къде заедно с немалкото пишман човеци и автори, а продължава да се надява, че тоя свят все някога ще олекне откъм глупци. И вярва, че поезията е променяла и ще променя нещо. Остави друго, но го прави по такъв начин, че ни увлича и нас. Защото владее изкуството да говори и пише така, както могат само силните - тихо, всеотдайно и талантливо. Макар неговата духовна енергия да е многократно проверяване чрез безброй огорчения, макар да се блъскала в коварни дилеми, не е намаляла до днес, макар животът му да преминава по паважа на безбройните илюзии. Той продължава и продължава да опровергава предупреждението на Чаплин, отправено към неговата дъщеря, че изкуството преди да ти даде крила, ти счупва краката. Може би затова той разчита на окрилението, което нито идва лесно, нито се дава даром, то е като червения кон с красива усмивка, която изличава лошото и злобата на камшика. Дори му е по мярка, колкото и да се опитват някои да го премълчават…
Не смея да го тревожа, но си мисля - нима той все още не вярва, че животът ни е само едно дълго и трудно пътуване, от което ще се завърнем единствено като нечия сълза? А летописът ни, странен, може би повече излишен и почти винаги недочетен, ще е натежал от десетки живи рани, които никому не би хрумнало да лекува…
Учудвало ме е едно негово качество, което го направлява и до ден днешен - бързо да предчувства троянските коне на посредствеността, която се втурва в убежището на езика ни. И не ги щади - нито в личните си срещи, нито с написаното върху белите листи, които странно оформят короната на едно огромно магическо дърво на съдбата. Понякога си мисля, че само Цветан Илиев е орисан да витае в поднебесието на Северозапада заедно със своите икони - естествено: Балкана, Околчица, Ботев; още по-логично до тях Любимата, стиховете, завръщането, при което дори старите огледала не ни разпознават. И да не стои само в Северозапада, ами и обикаля страната, сякаш да предупреждава, че музите не бива да бродят сред просяците, че плячката от паметта и кръвта българска никой никога не може да рециклира… След срещите все ще се намери свестен и умен човек, които да посади мълчания, така необходими на всички ни, за да си спомним за себе си! И за простичката истина, че ще успееш да намериш „онова нещо” извън себе си, ако първо си го търсил и намерил в себе си…
Цветан Илиев е щастлив автор и човек. Защото той се довери на думите и те му се отблагодариха. Доведоха му приятели. Той не гледаше на тях като инструмент, а като на живи същества. Те се превърнаха в негова мярка за човечност. Макар и след толкова години, които им посвети, те не го предадоха. Той направи от тях обител, в която основната му тревога и молитва бяха и продължават да бъдат как да напише стихове, по които да няма дори петънце от грим и лицемерие, с които може да се диша и мисли. И около тях кръжат пространства, съдби и събития. Има ги. Има го него.
Сега вече наистина спокойно и достолепно може да приседне в някой житейски ъгъл и да чака, да чака. Докато всички пътища се втурнат към него. И той се отдаде на зова им!
Но не вярвам, че ще го направи. Защото той самият е път!