(Усмивки от Смолянско)

Филип Марински

ДА УМИЛОСТИВИШ СТАРЕЦ

Пътуваме с лека кола от Девин за София. От четиримата пътници двамата са и девинци, и с име Васил. След седмица-две предстои църковният празник Васильовден. Разговорът неусетно се завърта около този празник и гощавките покрай него, гостуванията, почерпките.
- Абе, на Василовден и аз почерпвам като именник, но агне си коля всяка година на Гергьовден. - съобщава ни Васил Бочука.
- Е, защо си не уважиш светията, който ти е дал името? - контрира го другият Васил - Кечевия.
- Не ми е дал той името. Тя моята е по-друга.
- И какво й е „по-другото” - настоява опонентът.
- Дни наред, след като съм се родил на Гергьовден, у нас се е умувало как да ме кръстят - изяснява „по-другото” Бочука. - Майка ми държала на това да бъда Георги, защото съм си дошъл на белия свят с името и значи това е предопределила Орисницата. Баба ми повече мълчала, но било видно, че нещо й пречи да се съгласи с майчиното мнение. Мълчала, мълчала, но дете да стои без име вече нямало как, та накрая приседнала до кревата на майка ми и с нескрито притеснение издумала:
- Хайде да го кръстим Васил, дощерко. Оти ние със свети Георги по можем да се разберем, отколкото с дяда ти Васила.
Женицата явно си е знаела с кого ще си имат работа, ако…

ОТ ЛОШО ПО-ЛОШО

Стрико Георги Калфата е надзърнал към деветдесетте. Седнал е на пейката пред къщата, чука замислено с бастуна си пред върховете на гумените си цървули и слуша разговора на момчетиите. А те, внуците му - мъже в зрялост, кръстосват двора насам-натам всеки по работата си и високо разговарят…
В разговора им се вплита като шега и среднощен случай с един мераклия, който прави посещения „на добра воля” при млада вдовица, но при опасност от нежелана среща със свекървата на мерака си, набързо скачал през прозореца към хармана. Точно този момент на излизане на госта старата свекърва със сарказъм била коментирала пред комшийка: „Ще вземе да се изкили, мерецкото мъжко при това рипкане. По-хубаво да си излиза барем през вратата…”
- Хай-ха-а-а-а! - проточва характерната си въздишка Калфата, безучастно, като за себе си, все едно не е чул приказката на младите. А те се смеят и един от тях обобщава, че същият онзи си има такива адети, че бая си го одумват хората.
- Хай-ха-а-а-а… - чува се пак откъм стареца, но вече определено и адресирано. - Лошо е, дядов , когато хората одумват мъжко, че походва по невести. Ала… - прави дълга пауза деветдесетгодишният. - Ала още по-лошо е, когато спрат да го думат.
Това е казано с доза горчивина, но и със загатната усмивчица под побелелите мустаци.

МЕРДЖАНА

Мерджан е турска дума, означаваща корал. Със същата дума се нарича и варовитата маса с червен или бял цвят, която е остатък от мъртви корали и от която се правят фини украшения.
Как се е появила тази фамилия във Върбово аз не знам, макар че моя прабаба по бащина линия е била от същия този Мерджански род..
Зная, обаче, кой е Колю Мерджана.Мъж със среден, почти висок ръст, набит, мустакат, олицетворение на сила и мощ. Онова,което ме впечатли у него е неподправеният му образен език.В диалекта му няма „замърсявания” от литературни думи/ не че не може да говори на официалния книжовен език, не!/ и изрази и словото му се лее като от мерджан изваяно.
Пътуваме за Смолян с автобуса. В Широка лъка се качва и Мерджана и поради липса на свободни места, се настанява на седалката до шофьора. Той, шофьорът Гошо, си гледа пътя, а Колю гледа него. И му говори:
- Е, Гошо, как йе кратохас сая гудина? Имати лъ млогу бръмбаръ? Лекюм са йодръ,мамка хмъ стара, кату мулята са! Ала да знайш - по нъмогат да ядот лъстаса на чървенияс кратох.Отъ са по-жилавъ. Расчопят хми са чъйненъ, бельки.
Гошо се смее, а Мерджана сменя темата:
- Гошо, знайш лъ, чъ зафчерашник вигях ф Асенувграт аная…- и назовава името на общата им позната.- Пак сай уженъла, брей! Вогяха са подрака с адин старъц…Ей, да знайш, има упаснъ женски! Набара некаф „по така” старъц, дету има некву за зиманъ, укопъ гу, тачъ му утворъ фяднош и вратана и паратирян, та гу льохнъ тъчение… пубалнова некаф месъц и… хайдъ пак друк.
Мерджана приключва темата съвсем сериозен, макар че слушателят му от ляво се залива от смях. А за да приключа и аз, за онези, които до тук не са разбрали нищо, ще преведа:
- Е, Гошо, как са картофите тази година? Имате ли бръмбари? Ама, че са едри, майка му стара, като мулета са! Но да знаеш, по-не могат да ядат листата на червените картофи. Разчекват им се челюстите, изглежда.
- Гошо, знаеш ли, завчера видях в Асеновград онази… Пак се е омъжила, бре! Ей, да знаеш, има опасни жени… Намери някой „по така” старец, който има нещо за вземане, изкъпе го, че му отвори едновременно и вратата и прозореца, та го лъхне течението…пожали някой и друг месец и… хайде пак друг.

ДА ЛИЧИ

Донко Радичев върви тихо и бързо като невестулка. Той е син на онзи бай Коста от Гела, който беше излезнал насреща на човек-планина не със сила, а с ум и ловкост.
Както вече имах възможност на друго място да кажа /с риск да се повторя/ ще припомня, че бързото ходене на тези хора си се предава по наследство. Донковият дядо Насю е носил прозвището „Пальока”, защото ходенето му по скорост се равнявало на палешко линкане. Братът на Андон - Наско - казваше това и допълваше за достоверност, че дядо им на младини като тръгнел в ранни зори от Пловдив, през Карабалкан, за вечеря сядал на софрата у тях си, в Гела. Скрепяваше тези факти Наско с едно категорично „Я!” и…
Но сега става дума за Донко.
В живота му нещата така са се завъртели, че сега живее сам в бащината си къща. Добър стопанин е Донко.Къщата си срежда, все едно, че булка шета в нея, макар че му се налага да има работа и по обора: кравичка си държи, няколко овчици…
Донко е мъж сериозен. Когато другите се смеят за нещо, той само леко се усмихва, но и това рядко се случва. С живота се гледат „под вежди и строго”, рядко говори, но когато каже нещо, обикновено се запомня.
Та ситни Доню по асфалта като подгонен и оглася къра с деряща тютюнджийска кашлица.
- Ама че хубава си я отгледал, я! - подвиквам му от двора на училището.
Донко спира, гледа ме за мъничко и пита:
- Кутро? /Кое?/
- Кашлицата, кашлицата. - пояснявам.
А той като се готви отново да стартира, съвсем сериозен ми отвръща:
- Кашлям, да личи, че върви чълек /човек/, а не диву /дивеч/.

РАЗПРАВНО

Васил Пелтеков - Йенкув Васил - може да се каже, че е губернатор. Той управлява Солища, Стикъл, Борцето, Гунюскуту и Кидикоскете колиби. Може да се рече, че управлява Солицки съединени щати. И при това, няколко мандата.
Защо е тази многомандатност се вижда най-добре вечер от Горно Гела. Подопечните на кмета селца и махали греят с халогенните си улични лампи като Лос Анджелис. С водоснабдяването Васката също няма проблеми. Проблем му е липсата на автобусен превоз и липсата на прираст, но с намаляване броя на хората, с тези проблеми никой не може да се справи.
Искат си го хората за кмет, защото е р а з п р а в е н човек. Това ще рече, че върши нещата точно, бързо, резултатно. Ето: създала се е традиция жени от Гела и Стикъл да отиват на ден Гергьовден в м. „Водениците” за „лява вода”. Най-лековита била гергьовската вода, ако е взета от ляв вир т.е. от място, където вливащата се във вира вода „върти” на ляво. Ха година, ха две - все повече ставали жените и всяка носи в торбата си нещо, за да може да се направи обща софра. Но…празничен е денят, на светия е наречен, свещица трябва да запали човек, молитвата си да каже. И за да не палят жените като езичници свещи по камъните, стикълският кмет Васил Янков Пелтеков съгради на мястото параклис… Сега на Гергьовден пред параклисчето се събират все повече хора. Доколкото са останали, разбира се.
Хвала на Васката! На това се вика разправен човек!
Аз, обаче, съм започнал този разказ за една друга „разправност”, за която се сещам винаги с усмивка.
В разговор с друг един кмет, също Васил, но Калфов от Гела, става дума, че някъде на събор големият син на Пелтека - Янко - платил на оркестъра да му свирят хоро, което той да води. Янко е як мъжага, истински родопчанин, пък и хорото си му приляга. Явил се, обаче, конкурент за поводника и спорът прераснал в свада.
- И тогава? - пита Калфов.
- А, оправи се набързо работата. То мой Янко борже и р а з п р а в н о бъхте. - отговаря без замисляне адашът му.

ВЕЧЕРЯ

Връщам се от Девин за Гела с кола и съм самичък.
На разклона за Горски дол ме спира човек с раница на гърба и голям букет цъфнал риган в ръцете… Пита ме може ли до Широка лъка и след кимването ми се настанява до мене.
Аз на свой ред го питам има ли някой да живее в Горски дол. Клати глава в знак на отрицание, а после продължава:
- А какъв живот имаше в тая закътана махаличка! Женехме се, деца раждахме и отглеждахме… Двамина професори са излезли от тука.
Помълчава човекът и докато аз се глася да го попитам кой е, той се засмива и навръзва монолога си:
- Аз с жененето бая позакъснях. Един мой чичо ми викаше: „Хайде бе, ти няма ли да се жениш?! Какво още се мотаеш? То е ясно, че лефтер няма да ходиш, оти тоя душманин, дето го носиш в панталоните няма да те остави неженен, ами барем се жени по-навреме!”… Ожених се. Изведнъж стана работата от един събор. Отведох жената без да съм казал на нашите предварително. Вечерта майка се щурка насам-натам и ми се кара: „Та не можа ли да ни предупредиш, да се някак поподготвим! Барем по засвета вечеря да сме сторили. Какво ще яде сега невестаса?” Пък дядо, седнал в кюшето на миндера, се ухилил доволно и я успокоява: „Немой са коси, снахо, немой са кахъри. Каквото ти си яла като невеста първата вечер и тя ще да яде.”
Стигнали сме в Широка лъка.
Човекът слиза и преди да затвори вратата ми подава ригана:
- Да си вариш чей. За благодарност!
Ригана взех. Сюжета за тази миниатюра - също, но така и не можах да науча как се казва този усмихнат човек, върнал се за няколко минути в щастлив миг от живота си.

КЛИН

Не става въпрос за онзи клин, който се използва за цепене на дърва. На него нашенци казват „камо”. В диалекта ни клин означава баница.
Клинът и до днес е запазил позицията си на връх в кулинарията, при все, че има вече толкова много измислени вкусотии… Можете да си представите каква е била ролята му във времената назад. Клин се прави за скъпи гости, цяла тава клин се носи за „спредавак” на кумовете по Великден, той неотменно присъства на Коледните и Гергьовденски трапези.
Ами какъв ли ще да е този дом, в който може да се прави клин и в делнични дни, а? Сигурно в него и маслото и яйцата са бол-бол. Е, такъв дом си е направо за завиждане.
Сигурно тъкмо завист е целяла да предизвика Захчовица от Гела у комшийките си. Тя се е спряла току пред портата си, кръстосала ръце пред пояса, завратила ръкавите на вълненика.
Комшийките протягат врат от зад стоборите, за да поддържат сутрешния махленски моабет, а около Захчовица се въртят и надават ухо за клюки децата й.
Като намира пролука в разговора, когато е неин ред да си каже думата, тя, малко по-височко от обикновено, подвиква на децата си:
- Хайде, влизайте, влизайте вътре! Вървете да въртите тавата, да не загори клина.
Само след минута, обаче, една от дъщерите й изскача отново на прага с възглас:
- Майо ма, ам тя кашата е изкипела.
Язък! И не само за кашата.

СНАХА И СВЕКЪРВА

На този свят, откакто той съществува, сигурно винаги е имало конфликти. Между различни племена, между държави /при тях те са траели с години: тригодишната война, тридесетгодишна, стогодишна/, между селища и съседи, дори между братя рождени. Пламват тези конфликти и угасват, за да отстъпят мястото на други, нови конфликти.
Един-единствен конфликт на този свят остава вечен, без изгледи някога да затихне и още по-малко - да свърши.
Конфликтът между снаха и свекърва.
Дълговечността му - мисля си - се обуславя от факта, че и от двете страни стоят жени. Природата ги е надарила с нелицеприятната способност силно да мразят и те стриктно се придържат към природната си предопределеност. За чудене е, как свекървата е забравила, че е била снаха, а снахата не си дава сметка, че „светлото” й бъдеще е на свекърва.
Изключения, разбира се, има, но те са толкова рядко, че могат да се приемат като статистическа грешка и се случват само за да потвърдят закона за изключенията.
Арсеналът и инструментариума, с който си служат двете враждуващи страни е в такъв широк диапазон, че е практически необхватен. Затова аз ще се задоволя да илюстрирам тази вечна война само с един-единствен, но твърде оригинален начин за въздействие върху противника:
Театърът на „бойните действия” е на територията на с. Селча, Девинска община. Снаха и свекърва работили заедно /че как иначе?/ на нивата. Свекървата била истинска свекърва - зла, заядлива, безжалостна и през целия ден ругала и злепоставяла младата жена. Тя пък мълчаливо се заканила да й върне „брашното” тъпкано.
Вечерта след работа, под предлог, че воловете и бабата вървят по-бавно, а трябва да се сложи и някаква вечеря, снахата избързала напред. Преди да се захване с вечерята , младата жена стрила наситно суха люта чушка в ибрика. Чушката била от ония, които при употреба трябва да се хващат с маша, че с гола ръка е опасно… Задъхана и запотена, свекървата побързала да използва ибричето и… След миг изскочила от клозета и викнала към снахата:
- Гилинко /невясто/, разпрягай ольвету /воловете/, пък я имам да потърча.

РАНО Е ОЩЕ

Колюв Миту Узуна от Грашищата, който отдавна вече е инж. Димитър Узунов от Девин, пресаден окончателно в София, косили във времето, когато още е бил само Миту, заедно с един от чичовците му на една грашовска ливада.
Денят напредвал, слънцето напичало, умората натежавала и почивката ставала от желана по-желана…
Димитър приседнал в сянката на най-близкото дърво, а чичото полегнал на слънце направо върху пресния откос сено.
Мълчали каквото мълчали - единият седнал, другият легнал - по някое време племенникът чува гласа на чичото:
- Марш от тука! Марш от тука ти казвам, че ще ти таковам майката… Рано е още!
- Кому сипа тия псувни? - пита младият, изненадан от факта, че около стария не се забелязва никой и нищо.
- Карагуище се е завъртяло над мене. - бил отговорът
Карагуй казваме на орел-лешояд.

КОЙ КЪДЕ ВПЪВА КУРАЖА СИ

Селският магазин е уникално място. Особено за онези селца, останали сега с по една шепа хора.
Навремето, когато по Конституция БКП беше ръководна сила в Народна република България, комитетите по места имаха нужда от място, където да провеждат пропагандните си мероприятия. Така се пръкнаха т.н. „отечествено-фронтовски” клубове. Те са помещения от сградата на селския магазин, малко по-обширни от самия него и задължително свързани с него - я с преходна врата, я с шубер. Тези пригоди предвидливо са оставени, защото онзи, който е дал идеята за клубовете, добре си е давал сметка, че всъщност с тях решава проблема на селото за кръчма. Така или иначе, тези места са полезни и днес. Благодарение на тях в селата има къде да се провеждат така важните за новото време срещи с кандидатите за народни представители и кметове, къде да се направи помен пък и къде да се съберат хората на раздумка в неподходящо за навън време.
…Преди години, когато селата още не бяха обезлюдени до сегашната степен, в стикълския магазин е пълно с народ. Не за пазаруване, а ей тъй, на приказка. Вечер е, ракиено време… А приказката скача от тема на тема: за говедата и говедаря, за ливадите и сеното, за хала на картофите тази година, пък и за хала на хората.
Когато работата опира до него - хорския хал - една жена, в желанието си да подчертае ведущата роля на мъжете в оцеляването, философски обобщава:
- Че то ние, женисе, във вас мъжете впинаме горб /гръб/…
Вочу Седянков е седнал мълчаливо в ъгъла върху празен варел от олио, изчаква да стихне гълчавата, почесва се многозначително по врата и на свой ред дооформя картината:
- Вие в нас впинате горб, ние във вас впинаме корем и живокяс /животът/ върви.

ШЕПА ПРЪСТ ЗА ПРОБА

Смъртта - неизбежната - е естественият край на всяка високоорганизирана форма на съществуване на белтъчни вещества. Там, където формата е достигнала до степен на развитие „разум”, той я приема, но инстинктът за самосъхранение все се опитва да я отрече. Тъй или иначе, страхът от смъртта съпровожда човека от мига, в който осъзнае неизбежността й до последното въздихание.
И все пак, в цялата тази безнадеждност, може да се открие основание за кураж. И то е в това, че с напредване на годините с мисълта за смъртта се свиква. Свиква се до такава степен, че хората започват да си правят шеги „на неин гръб.”
…Манол Чакъров от Чепеларе е широколъчанин по рождение. За всички той е „бай Манол”. Целият му трудов стаж е в пощите - надзорник по телефонните линии. Има си заслужена гордост - най-високото отличие в комунистическа България, орден „Георги Димитров”
По-консервативен в езика човек едва ли е имало, има и ще има не само в Чепеларе… Той живя целият си живот между чепеларци, без да възприеме нито нюанс от диалекта им - остана си до край широколъчанин.
Бай Манол е прехвърлил осемдесетте. Той е държелив човек и рядко боледува. Най-много да му „паднат сливиците”. Паднали сливици той казва на възпаленото гърло и го лекува като ги „вдига” с насолен до степен на козя пастърма палец.
В случая, за който отварям сега дума, бай Манол се е позалежал и освен сливиците му е паднал, галиба, и куражът. И тъкмо в такъв, лишен от оптимизъм, момент, се провиква към жена си:
- Дельо, каде съ, мари?
- Какво, Маноле? - отзовава се от другата стая жена му.
- Ела тува, нъмой ма пита утдалечъ „какво”.
- Кажи, Маноле. - изправя се услужливо в рамката на вратата жена му само след секунди.
- Идъ в градинана, та мъ донъсъ адно рока порсь.
- За какво ти е тая една шепа пръст?
- То са е вигялу, чъ жа мъ яде дирнъкас порсь, ам да му подам, да вигя дали жа лапнъ, та да са ачтиса дали жай скору.
/То се е видяло, че ще ми яде дирника пръст, ами да му подам, да видя дали ще лапне, та да се разбере дали ще е скоро./
Смеем се с вуйна Деля, смее се и той с нас.

ЯЗЪК

Беше време, когато хората обуваха краката си в цървули, направени от необработена говежда или свинска кожа.
Този вид „обувки” са леки за носене, но имат един съществен недостатък: в кишаво време така се размекват, че кракът започва да се хлъзга в тях, а в жега се всъхват до такава степен, че чак до болка стискат обутия крак. Затова когато предстои дълъг и отговорен път, предната вечер цървулите се накисват във вода, за да омекнат. Така се гарантира комфортът на пътника през дългия път.
Това уточнение беше предварително необходимо ето защо:
Сестра ми Маруда човърка яка на старо шушляково яке, вади степана като кече вата, оглежда я, преценява нещо и е изцяло погълната от работата си. В това време от радиото се чува сигналът за точно време, последван от гласа на водещата предаването:
- Агенция „Ройтерс” предаде, че България и Румъния не са готови да се присъединят към Европейския съюз.
Без да отмества поглед от работата си, но с трогателно съжаление, сестра ми изтръгва от себе си :
- Язък! Пък ние бяхме накиснали вече цървулите…

ТРОХИТЕ НА ОРАКА

Старият Орак изпраща сина си войник.
Помрачнял е Орака и има за какво. Изпраща син не в мирновременна казарма, а на война. Българската армия, по волята на новата следдеветосептемврийска власт, ниже колоните си през Македония и Сърбия на запад, към ” бърлогата на звяра”- Берлин.
Женорята стягат вещите за войнишката раница, припряно щъкат насам-натам, прибърсват сълзи и приглушеният им разговор не стихва.
Орака седи и мълчи. Мълчи и мисли. Когато времето за тръгване на младия мъж настъпва, старият най-после продумва:
- Върви със здраве и жив и здрав да се върнеш… От тебе ще искам като се върнеш, да ми донесеш армаган. Искам да ми донесеш трохите, които са ти останали след ядене. Събирай ги в една торбица и…да ми ги донесеш. Това имах да ти кажа.
Дългите и тревожни месеци на войната отминават и младият мъж се връща жив и невредим. Тогава на свой ред той казва на баща си каквото има за казване.
- Ще прощаваш, татко, но трябва да ти призная, че заръката ти не можах да изпълня… Това за трохите дето ми поръча.
- Е, защо?
- Защото не ми артисваха. Изяждах си ги.
Старецът се усмихва доволно:
- На мене трохите ти не ми трябваха, сине. Исках да ти кажа да цениш хляба. Изпълнил си точно заръката ми.