ОГНЕНА КНИГА
ОГНЕНА КНИГА
то се разбра,
че аз съм се излюпил
от най-мрачното небе на този злокобен век
но в разгара на водевил
в дяволски стил
върху колона черна ме записали - „човек”.
после
кукумявки ми разграбиха очите,
а мечтите ми - призраците тъмни:
когато
съмнението кръвта ми разплете
зъл дух като квартирант в мен се настани.
безверието вкусих -
преди вярата,
преди истината - лъжата видях;
шилото житейско
тъй се заигра,
че ми уши участ - изцяло от грях.
земята ми родна
никога не беше „моя”,
любовта бе пленница на стиховете жалки.
радостта
се изпари на сънищата ми в зноя,
а щастието издъхна в чашите без шарки.
ранената ми чест
бе моят орден свят,
а цялото ми имане - два джоба съдрани;
тялото ми е море,
където вилнеят
огнени вълни и светкавични урагани.
душата ми е огнище на пламенни песни,
които се изпепеляват в горестта велика
не докосвайте съдбата ми
с пръстите си нежни,
тя не е читанка, а огнена книга.
ПРЕДАНИЕ ЗА ДЯДОТО И ВНУКА
дните бяха тежки, а нощите глухи
откакто започна мобилизацията тук
в бедната къща като скелети сухи
се гърчеха от глад дядо, баща и внук.
грозното грачене на гаргите гладни
пареше сърцата като горещ кютук,
вестта дойде на март в последните дни
и останаха двамина само - дядо и внук.
бащата потегли за фронта с цървули
и изваден от нейде войнишки сюртук;
останаха да чакат с надеждите голи
двамата беззащитници - дядо и внук.
на седемдесет бе дядо, внукът - на четиринайсет,
неопитен бе внукът, дядото - изтормозен плуг;
къщичката им бе малка, а нуждите безчет,
но отстояваха все пак дядо и внук.
настъпваха безмилостно дните тревожни
гореше отечеството и на север, и на юг
очаквайки писъмце от няколко думи нежни,
изгаряха от нетърпение дядо и внук.
от фронта - наместо поздрав - с глас ехиден
тъжна вест разгласи среднощният капчук;
попарени от смъртта на бащата свиден
прегърнаха се отчаяни дядо и внук.
останалото е предание, което гласи, че
веднага са хукнали хванати един за друг
- с горящото в очите отмъстително пламъче -
двамата доброволци - дядо и внук.
като луди са се нахвърлили в боя
със сърце желязно и с мищци като чук,
когато раните им кървясали в зноя
те кротко се усмихвали - дядо и внук.
преди да бъдат разкъсани от страшните бомби,
преди да са произнесли последния звук
с юмруците си като планини огромни
се сражавали до смърт дядо и внук.
сякаш по чудо след всяка смърт последна
те с гигански ръст възкръсвали напук;
накрая се вкаменили пред цялата вселена
като паметник на безсмъртието - дядо и внук.
БЕЗЛУНИЕ
облакът, като вълк кръвник,
глътна лакомо луната,
всеки ъгъл бе завзет
от странни духове безчет;
приключиха кървавите свади на тълпата в тъмата,
отломки от шумове помита вятърът морен навред.
всички сгради са същински полуспящи великани
разтревожено въздъхват градините в разскъсан сън
сякаш тук са извършени
бомбардировки странни
че ни човек, ни дявол,
ни ангел се мярка навън.
фонтаните не виждат
даже своите собствени струи
а котките жалки
не могат и краката си да намерят
само светофарите с червени, зелени и жълти бои
шарят развратните си устни и пълнолунно се смеят.
* * *
умишлено изгубвам изгубените си неща
за да им се зарадвам, след като ги намеря,
но ме е страх някой ден, завладян от суета,
самият аз да не се изгубя, без да оставя диря.
ЗНАЦИТЕ
всичко
със знаци
не може да се изкаже
погледите на очите
на сърцата например
или страстта
на разцъфналите чувства
или стъпките на любовта
тихи, нежни, верни…
или промълвеното
от нецелунатите устни: „да”!
но ако намериш
балкона си затъжен,
парапетът ако те гледа
с крещящи очи,
прозорците ако са
на отчаянието в плен
и ключът ако не е
под изтривалката, знай, че
това е знак
за края
на любовта.
БЕЗПОДОБИЕ
в един неочакван ден през открехнатата врата
на небето, забравено в предисторически времена,
настъпва кървавият залез. и твоята завидна красота
сега става още по-тайнствена и по-пленителна.
наглед ти си ти, долът е същият дол и всяка твар
е позната твар; а всъщност всичко има друга нагласа,
някой е регулирал времето, с него и твоя нежен чар.
с вълнение догонвам гласа, подобаващ на твоя глас,
но някаква промяна излъчват очите ти - мои кумири.
промяна издишат ръцете ти, походката ти, смеха ти…
по-различно се гушиш, сърцето ти по-друго пулсира,
косата ти променена за разлъка сетна ми шепти,
милувките ти вещаят страх, а не радост, като преди.
да, аз знам, че ти си ти, че си същата, позната до болка
и също знам, че не си същата, а си подобна на себе си,
колкото и да е обрала красотата ти съдбата жестока
колкото и да е изтрила блясъка на твоята магия
все пак не те е лишила напълно от себеподобието ти
запазила е подобността като зрялост в твоята материя,
която с ослепителна безподобност всеоще блести
и аз чак сега разбирам, след целувката ти гореща,
безподобието в подобността на подобните неща.
ЛИСТО
било си тънко
било си дълго
било си нежно
зелено и свежо
хич не ми пука
като те гледам
колко си живо
и колко игриво,
и че се кланяш
така постоянно
веднъж наляво,
после надясно
в моите стихове
затуй те няма
като сравнение
на моята любима
ВЪОБРАЖАЕМИЯТ ИСТАНБУЛ
На моите незаменими по гостолюбие
приятели от Истанбул
един незаличим печат е в уморената ми памет
лутането ми в Сиркеджи като изселническа вещ:
с яростта на морска вълна ме глътна тълпата
и аз подобно на Орхан Вели
- бездомен и с уши заглушели -
подпирайки се на своята самота
вървях доста край Босфора пеш
но не се насладих, за жалост,
на красотите му до насита
завладян бях, може би, от своето въображение,
което съм подхранил непрестанно цял живот,
непроменени исках, може би, да останат там
възпятият от Яха Кемал „Кандилли”,
„Гьоксу”, „Канлъджа” и „Каламъш”;
желаех може би никога да не старее
онзи великолепен глас на Хафъз Бурхан;
сякаш някаква муза ми говореше с възхита,
доста чародейна и духовита.
до ден днешен духът ми от странна нагласа е пленен
и като че ли упорито ми се ще да вярвам, че
този Истанбул, който съзерцавам насреща,
не може да замени, този който е в мен; вече
езанът, разпростиращ се от Султан Ахмет
не може да приспи с обич, както преди,
подплашените гълъби на Света София,
що за чувство е това, Боже милостиви,
напираща с магия скрита.
Истанбул си остана като цяла загадка за мене
с улиците, с площадите и с кварталите си
нито от Топкапъ можах да се възхитя
нито пък да се поклоня в Сюлеймание.
само душата ми като милосърден дервиш
снова между две крепости и два континента,
прегърбена под тежестта на лаври и вини,
откри какви ли ни съкровища ослепителни,
но не и голямата истина, зарита.
толкова места, непосетени нито веднъж, сякаш
като приятели стари разтвориха душите свои,
че аз останах объркан, като че ли виждах мираж.
при изпращане на чайките към Саитовите острови
изпуснах най-ранния кораб, пътуващ за Кадъкьой,
заприказах се с децата-геврекчии на близкия плаж
и в тази залисия ме нападнаха крадци изкусни,
но в джобовете ми откриха само стихове безвкусни;
изпитах жал към апашката свита.
на спирката Есенлер заспах уморен с очи отворени
и като се събудих видях глада, пътуващ с автобуси.
изстрих кървящия страх от устните на едно бебе,
усетих сълзата гореща и се затресах в конвулсии…
смаза ме този Истанбул с мъката на Газимахаллеси,
с мъчилището Метрис - гроб на надеждите крехки
и със зловещата сянка на престъпленията безчет.
тежък сън е залегнал този град, а паметта му изцяло
от най-зли магьосници е измита.
къде ли не бях аз през този въображаем полет
и в Юмрание, и в Еюп, и в Бейкоз, и в Юскюдар…
превърнах се в ехо, кънтящо и в седемте тепета
очите ми капнаха във водите на Халич като дар;
тъкмо щях да се задуша от история и от поуки
в Таксим на пътя ми ей така съвсем наслуки
изкочи една газела, опияни ме и - без да ме пита -
сгази сърцето ми с нежни копита.
СТРАХ МЕ Е
ако се откажа от този живот на инат
ще го сторя за протест срещу себе си;
но не съм изминал още законните версти
макар и да ме преследват гадни пирати.
потеглих ей така по морето житейско
с гнили въжета и продупчена ладия
цялата ми отплата за тази лудория
е обявяването ми за чудак по наследство.
но отегчен от живота - банална игра,
можех да изкрещя: „вдигнете платната!”
но ме е страх да не би да обикна смъртта
и след това по навик честичко да умра.
БЕДСТВИЕ
далновидните мъже казаха, че те ще дойдат
по-лошо от вирусна вълна,
по-страшно от кошмарен сън;
казаха, че ще нападнат страната като лешояди
и разкъсвайки плътта й
с каиновска неприязън
ще угасят и последния лъч в душите страдни.
и те наистина дойдоха!
дойдоха с чудни корони и с ориенталски канони,
размахвайки като бесило
кирливите си броеници
със свои съдии дойдоха те и със собствени закони
и когато газеха революцията с кървави чепици
сочеха Аллах за свител на деянията си подмолни
и навсякъде нахлуха.
„всяко зло е за добро” си мислиха много хора
повтаряйки мъдростта, че
„всяко нещо има край”
замряха мечтите светли в тъмнината тежка, глуха…
- как се изпари надеждата само един Господ знай -
рухна вярата, че те ще си ходят, както си дойдоха,
защото не си отидоха!
календарите се самоубиха сред писъци ужасни,
като видяха че се множат
сенките на призраците черни
страхливците в паника се допитаха до мъдреците
и те наблюдавайки
растящите трупове мизерни
казаха сетната си дума, диагнозата си сиреч:
„това е бедствие!” рекоха.
наоколо е като пуст двор -
ни шум се чува, нито говор!
само прилепи, видри, черни котки…
и вампири с окървавени зъби и нокти.
над страната заканително се вие
черната сянка на най-черното бедствие.
