Панко Анчев

Една от големите и непреодолими беди на днешното литературознание е определянето на литературата като „текст”, който трябва да бъде четен сам за себе си и под формата на интерпретация, без да се търсят и тълкуват проблемите, които той носи. Тя се определя само като текст, за да не се забележат връзките, които я обвързват с родилите я общество, народ и история; за да се пренебрегне истината, че тя им служи, а не е създадена сама от себе си и сама за себе си. Т. е. това има чисто идеологически смисъл и стойност, цели се да се вкара литературата в сферата на някакъв нов „чист разум”, за да й се отнеме въздействието върху човешкото съзнание и се превърне в стока за развлечение или възхвала на човешкото безразличие и живот в забавление и удоволствия.
Литературата винаги е била (и днес, въпреки всичко, е) форма на самопознание на човека, свидетелка на неговите социални преображения в историята, изразителка на обществените идеи. Заради това именно всичко, което става в историята, се запечатва в литературата, бива изразено и се обяснено от нея. Онова, което наричаме „тайна на историята”, може да бъде намерено в нея и изтълкувано от нея. Но тази „тайна” хвърля светлина и върху самата литература, открива причините, поради които тя е такава, а не друга. Проблемът е така да можем да четем литературата и да я тълкуваме, че да нарушим съотношението между нейното своеобразие като дело на талант и зависимостта й от обществените и историческите процеси, в които протича. Спазването на такова съотношение е необходимо, за да не се абсолютизират отделни нейни особености за сметка на други и да не се стигне до изкривена или непълна представа за същността на литературата.
Борис Тарасов е от литературоведите, надарени с умението на четат точно и изчерпателно както литературната творба така и творчеството на отделния писател. Да четеш точно и изчерпателно, означава да търсиш човека в литературата. По това как писателят изобразява човека, как го разбира и в какво вижда неговото призвание, се съди за характера на времето и обществото. Но литературоведският подход и резултатите от приложението му също са характеристика на времето. Литературоведът също е свидетел на епохата и изразител на обществените идеи. Нещо повече, той сам формулира тези идеи.
Новата книга на Борис Тарасов е наречена „Тайната на човека” и тайната на историята” („Тайна человека” и тайна истории”). Изследователският проблем е поставен изчерпателно още в заглавието. Но авторът допълва в подзаглавието и своите уточняващи характеристики за авторите, от чието творчество ще извежда решенията му: „непрочетеният Чаадаев”, „неопознатият Тютчев” и „нечутият Достоевски”. И тримата писатели и мислители са известни и изучавани от литературознанието и философията. Големият писател обаче никога не може да бъде изчерпан докрай. Той не може дори да бъде докрай прочетен, чут и познат, защото всяко ново време и всеки нов изследовател добавят към него опита на времето и своя личен опит, за да потърсят заедно с него „абсолютната истина” за човека и историята. Величието на великия художник е в способността и готовността му да бъде „допълван” и отново прочитан от всяка следваща епоха. И тя го преоткрива отново, най-вече за да провери себе си. По това кои писатели и мислители от миналото извежда тя напред и кои иска да прочете отново, можем да съдим за нея, за нейните нагласи и възможности, за стремежите й, за способността й да осигури мир и развитие на човека.
Аз винаги съм се удивлявал защо Русия, която притежава такива велики мислители и пророци като Чаадаев, Тютчев и Достоевски, които достатъчно настойчиво и убедително предупреждават руснаците за постоянно дебнещите ги опасности, не се вслушва в тях и повтаря изцяло грешките, от които те така страстно желаят да я предпазят. За това съм разговарял много пъти със самия Борис Тарасов. Ние, българите, казвал съм му, нямаме подобно на вас мислители от висок ранг, и на ни е простено да се лутаме и да грешим постоянно. Обаче вие сте надарени толкова щедро с гении, че за мене е загадка защо преживявате политически и нравствени катаклизми, за които са ви предупреждавали вашите собствени гении. Мисля, че в новата си книга Борис Тарасов се опитва да отговори на моя коварен въпрос. Но защо да е мой? Та той е въпрос на историята и очаква непрестанно верния отговор.
И Чаадаев, и Тютчев, и Достоевски, за които пише Б. Тарасов, са свидетели и анализатори на епохата, в която се извършват дълбоки и радикални икономически и обществено-политически реформи в руското общество. Те са започнали от Петър І, но през втората половина на ХІХ век видимо набират скорост и са на път към плашещата всички революция. Идващите от Европа либерални идеи намират радушен прием в една част на интелигенцията, но въпреки съпротивата на останалата, се разпространяват в цялото общество. На изпитание е поставена цивилизационната същност на Русия, тъй като тези идеи атакуват именно нея, за да бъде по-лесно навлизането на европейските капиталистически стандарти. „Удобният живот” е насител на болести, според Ф. М. Достоевски, и те са твърде опасни за живота на Русия (а и за православното славянство). Цивилизационната й същност е Православието с неговите високи нравствени ценности и изисквания за морал и обществено устройство.
П. Я. Чаадаев, Ф. И. Тютчев и Ф. М. Достоевски показват несъстоятелността и неприложимостта в руски условия на европейските либерални ценности и предупреждават за злините, идващи с тях. Но защо са опасни тези „ценности”? Борис Тарасов аргументирано и справедливо твърди, че те разрушават преди всичко представата за човека, възлагат на човешката личност качества и функции, които я разлагат и заедно с това разлагат обществото, превръщат го в безволев организъм, неспособен да се съпротивлява на злото. Самото зло се представя като добро и нравствено; размиват се границите между него и доброто, за да се внесе смут в човешкото съзнание относно правилността на Божието учение за човека.
И тримата велики руски писатели и мислители предупреждават, че пътят, по който върви Европа и по който проевропейски настроените философи и писатели настояват да тръгне и Русия, води да безизходица. Началото му е, както пише Б. Н. Тарасов, във Възраждането. Според мене тази теза е много вярна, макар да се прокарва все още твърде срамежливо и дори непохватно в някои изследвания по философия на историята, но тя трябва да подтикне философията, а и литературознанието и историософията, да погледнат трезво на Ренесанса и то не само на западно-европейския, но и всички негови национални проявления, като на епоха, слагаща началото на духовното понижение и разпада на личността и обществото. Така ще се осъзнае по-вярно и ролята на буржоазията и изобщо на капитализма в историята на човечеството. Но това трябва да стане не от гледната точка на материализма, който и без това вече е дал изключително висока (но несправедлива, според мене) оценка на Ренесанса, но руско-православна, с акцент върху нравствената проблематика и идеята за човека, които тази епоха предложи на цялото човечество. Мисля, че Б. Н. Тарасов, анализирайки идеите на Чаадаев, Тютчев и Достоевски, отваря точно тази врата, зад която трябва да се търси истината.
Книгата на Борис Тарасов е изследователска и търси решения на научни проблеми от сферата на литературознанието, историята и философията, но не е предназначена за затворен кръг учени. Тя е човечен разговор със съвременниците, опит да им се покаже един плодотворен начин на мислене, да им се даде ключ към нещата, които ги измъчват и на които кой знае защо не намират отговор. А отговорът е в самата руска литература и философия, в творчеството на П. Я. Чаадаев, Ф. И. Тютчев и Ф. М. Достоевски (а също на проф. Б. Н. Тарасов). Той е отлично и достъпно формулиран от големите им майстори. Но човек трябва да знае как да го види и осъзнае. Б. Н. Тарасов е вещ помощник и съветник в този толкова труден, но необходим за всички ни процес на осъзнаване на тревожните истини за нашето време.

Б. Н. Тарасов „Тайна человека” и тайна истории. Непрочитанный Чаадаев, неопознанный Тютчев, неуслышанный Достоевский”, СПб, Алтея, 2012