Анита Коларова

„Светлина, повече светлина!”
Й. В. Гьоте

Има ли нещо по-красиво от вярата в чудесата? Тази способност, която ни прави по - добри, закодирана само у някои от нас, в мечтателите, не може да не подлежи на възпитание, тъй както на възпитание подлежат и чувствата / „Възпитание на чувствата” - Г. Флобер/, без които вярата в чудесата би била невъзможна. С тази вяра човек се чувства пълноценен от най-ранно детство, когато навън бушува зимната стихия, а малкото дете заспива с красивата приказка за чудесата. С вярата в чудесата човек не само се различава от животинския свят, но и укрепва своите емоции, надежди, стремления и съпротивителни сили за срещата с реалния живот, която често е дълбоко драматичен и дори трагичен сблъсък .
Книгата „Поеми на светлината” - избрани стихове на Лучиан Блага, отпечатана с помощта на Румънския културен институт в превод на известния преводач Огнян Стамболиев в поредицата “Поетичен атлас” на издателство „Авангард принт”, се открива със стегнат предговор от преводача. Лучиан Блага /1895 - 1961/, наричан „бащата на модерната румънска лирика”, поет, драматург, публицист, преводач и философ, един от най-ярките европейски писатели на 20 век, е роден в красиво трансилванско село с име на сълза, Ланкрам - от „лакрима”. Той завършва институт по теология и педагогика в Сибиу, получава докторска степен във Виена, чете курс по философия на културата като университетски преподавател и член на Румънската академия, стъпва и на дипломатическото поприще.
Внимателният читател ще открие една важна особеност в заглавието. Това не са поеми ЗА светлината като космическа субстанция, а поеми НА светлината - директно превъплъщение на прекрасното от естетическа гледна точка, което я прави част от чудесата на света.
Подбирайки най-доброто от сборници като „Поеми на светлината /1919/ - „дебютен връх в световната пантеистична и символистична лирика” , „Стъпките на пророка” /1921/, „Великият преход” /1924/, „Възхвала на съня” /1929/, „На водораздела” /1933/, „Дворецът на копненията” /1938/  и „Неподозирани стъпала” /1943/, общо 103 стихотворения, преводачът изгражда едно монолитно цяло, композиция, звучаща като могъщата симфония на самия живот, акцентирайки върху естетическото кредо на Блага: опазване на чудесата - задача трудна, дори непосилна за нашето съвремие. Защото не става дума за множащите се чудеса на съвременната научно - техническа мисъл. На първо място в книгата се откроява емблематичното стихотворение „Венеца с чудесата на света не мога да прекърша”. Става дума за крехките и раними чудеса, чието опазване /дори с дъх!/ е нравствен императив на човека. Опозиционно разположени , двете части на това великолепно стихотворение са илюстрация на схващанията на поета за двата вида светлина. Едната той нарича „светлината людска”, което означава, че тя е чужда, студена, отблъскваща. Другата е „светлината своя” тоест близка, скъпа, разбираема, благородна. Първата убива, отнема, зачерква, руши:
„Тъй лесно светлината людска/ убива непроницаемата тайна”
Втората е, която „умножава тайните на света”: „Венеца с чудесата на света аз не прекършвам / и не убивам никога с дъха си тайните, които пътьом срещам”. А кои са чудесата, тайните, срещите с възвишеното по пътя на човека? Нима не са цветята, очите, устните, любовта, дори „гробниците хладни”? Нима не е целият пъстър свят от Сътворението насам? Читателят трябва да разкодира съдържанието на „гробниците хладни”, да стане като преводача съавтор. И ето, фантазията вижда запалена с нечисти намерения свещ в храм, потънал в „непроницаемата тайна на глъбините мрачни”. „Такава свещ е недостойна и оскверняваща, тя е „светлината людска”, чужда на поетовата душа. А душата е често срещащ се персонаж в поетиката на Бала. Тя е много важна за тялото. „Докато душата стои изправена, държи тялото си високо и не позволява на годините да го засегнат” - пише Никос Казандзакис в „Последното изкушение” .
Влюбеността е чудото, което пришива криле на влюбения поет. При вида на любимата цялото му същество се преизпълва „със светлината своя”, умножава „тайните на света”, украсява „зората мрачна” с „тръпки силни”.
„Светлината” е второто стихотворение в композицията, което ни подава златното ключе, за да открием, благодарение на безкрайната му виталност, пълнокръвието на мирозданието:

Небитието се мятало в агония,
когато сам от мрака се появил
Създателят и възвестил:
„Нека да бъде светлина!

                                 „Светлината”

А как стои темата за светлината у Пенчо Славейков, основоположник на модерната българска лирика? Загубил слуха си, Бетховен ридае пред пианото: “За мене всичко свършено е вече./ Слепецът няма слънцето да види” /”Cis mol”/.
При Пенчо Славейков копнежът, превърнат в светлина, помръква заедно с трагичното разкъсване на бляна. С това се обяснява огромният песимизъм на персонажите му във философско-нравствените му творби. Шели, Микеланджело са жадуващи за светлина. В „Симфония на безнадеждността” Прометей стоически понася непосилни мъки с гордото съзнание, че е осветил „човешкий тъмен дух”. Единствено катарзисът укротява страстите им и дава смисъл на по-нататъшната борба, както е и у Лучиан Блага. Общото между двата колоса е влиянието на немската идеалистическа философия, на Кант и Ницше, както и на българския и румънския фолклор. При Блага - на тъжните народни песни, наричани „дойни”. Разбира се има и различия. Струва ми се, че Пенчо Славейков е по-мрачен, Блага, който също не е чужд на тъгата, на мислите за смъртта в по-зряла възраст, остава някак си по-витален. Понякога дори е еретичен:
„Подобно еретик умувам и се питам: отгде ли Раят получава светлина?
И се досещам: адът с пламъци го осветява”.
Невероятни метафори, обагрени с цветовете на земните чудеса, внушават пантеизма на поета и силата на светлината да прогонва мрака:

Червени лози,
зелени лози задушават къщите с ластарите си, мощни
и жилави като пипала на октоподи,
сграбчили здраво плячката.

Току-що изгряло ,
слънцето измива в морето кръвта от стрелите си,
с които е проболо нощта ,
тъй както се пробожда звяр.

                                       “Край морето”

Светлината присъства навсякъде в поемите на Блага, дори когато самата дума не се споменава. Тя е в „След бурята”, „Сребърни криле”, „Епитафия”, „Градове, архипелази, океани” и мн. др. Стамболиев майсторски напипва ритъма, мелодиката, отдава му се да преведе ярко афористичния стил.
Част от сливането със света, с Вселената, е любовта. Косите на любимата, надвесени над лирическия аз, са воал, който превръща в „чаровна тайна цялата земя” /”Косите ти”/. Самата тя е „млада магьосница”, чието тяло „пламти като клада в ръцете ми” /„Ние и земята”/, очите на любимата са „сянка не видели/ ни веднъж” /”Пролет”/, тя е способна да подпали кръвта : „Замайващата ти усмивка/ разбуди в мен мравуняци от страсти” /”Нощ”/. „Ръцете ти”, „Ева” , „Израстват спомените”, „Вечност” и др.са шедьоври.
Запомнящ се образ в поезията на Лучиан Блага е играещият човек -”homo ludres”. В „Как искам да играя” виталността го довежда до истинско прозрение: Човек трябва да е свободен и разкрепостен. Едва тогава сам Бог в човешката му сърцевина би могъл също да се почувства свободен:

„Как искам да играя,/ тъй както никога не съм играл”
И сред талази от ярка светлина,
пронизан от незнаен порив,
да затанцувам страстно, лудо!
Тогава дъх да си поеме Господ в мен
и вече да не казва,
че е „роб в тъмница” !

Играещият човек трябва да намери своето заслужено място до мислещия човек и до произвеждащия човек /homo sapiens, homo faber/, защото играта има съществена функция в човешкото развитие. Немалка роля имат и мечтите.
В афористичното стихотворение „Мечтателят” паячето се мята неспокойно, лъчите на луната са смутили неговия сън: “Защо се мята?/ Сънува, че лъчите/ са нишки от неговата мрежа./ Опитва се сега/ по тези нишки/ да стигне до небето./ Засилва се храбрецът,/ нагоре устремен.” Но поетът, спомняйки си навярно бедния идалго Дон Кихот, въздъхва: „Как се страхувам /да не падне/ малкият мечтател…”

Много размисли са посветени на творческия процес: „Кое ще се превърне в стих - отдавна зная!/ това, което в паметта ти / след горенето би оцеляло” /”Алхимия”/.
Раждането на поезията е едно от чудесата на света, които се нуждаят от грижи, а трябва и да имаш нужните сетива: „Аз всекидневно правя преводи./ На родния език превеждам песните,/ които моето сърце ми шепне/ на собствения си език.” /„Стихотворец”/
Това са, казано на най-прост език, чудесата, за които се говори в тези размисли. Искам да посоча накрая, че книгата е обогатена от четири есета и избрани мисли. Пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота. То ни дава повод да вярваме във Вечността на вселенския разум и красотата.

Лучиан Блага- “Поеми на светлината”. Огнян Стамболиев, предговор, подбор, превод. Изд. ” Авангард принт”.