Борислав Гърдев

1. Размишлявайки върху съдбата на Александър Томов, стигнах до няколко интересни извода.
Томов е феномен. Той е роден талант, изкусен разказвач, умело дозиран романтик, придържащ се към проверените жанрови форми-класически песенен стих, сказова проза, авантюрен роман, в който вплита иронично-пародийни критични нотки. Предпочита динамично атрактивната сюжетна линия, изпъстрена с внезапни промени в повествователния темп.
Творецът работи упорито и последователно на писателската нива повече от три десетилетия. За него това е дълг и тежък, но необходим труд на добър и опитен занаятчия. Ал. Томов знае прекрасно какво означава доверието и любовта на публиката и се стреми да ги оправдава постоянно, година след година, със стихове (изпълнените с горчива носталгия и скръбни размисли “Квартал “Надежда”, 1978 и “Луминисцентни балади”, 1984), сценарии (14 за периода 1982-2010), статии, есета, разкази, новели и романи.
Той демонстрира наистина изумителна продуктивност, но тя е естествена за него, неизменна част от натюрела му.
2. Александър Томов е от тия щастливци в прозата (а и в киното ни), който намери и успешно разработи своята уникална ниша.
Той откри предградието на мегаполиса, напълни го с чешити, авантюристи и правдотърсачи, борци за своята правда и за щастието си под слънцето.
Литературата ни имаше нужда от такива книги и образи и писателят ги създаде. За това и днес “Елегия за птици” (1983), “Здрач и печал” (1992) и “Сянката на един сън” (1994) се четат като откровение. В тях предградието оживява в своя романтично-легендарен облик, като един обособен и автономен свят на страсти и противоборства, претворена с любов, замах и чудно вдъхновение.
Благодарение на шумния си успех Томов проби и в киното. Тук постиженията му бяха по-скромни, а и екранизациите на новелите му не винаги попадаха в подходящите режисьорски ръце. Може би и затова най-добрите му интерпретации създаде Едуард Захариев с “Елегия” (1982) и “Скъпа моя, скъпи мой” (1986), отдалечавайки се максимално от литературния първоизточник, но страстно следвайки неговите идейно-смислови внушения.
И още нещо - оказа се, че тези истории са значими и интересни за едно отминало време, приключило на 10 ноември 1989 г.
Томов, подобно на Георги Мишев, осъзна края на своите герои и конфликти и се опита да се приспособи към променената конюнктура.
В киното усилията му не дадоха резултат. Затуй след полууспеха на ретромелодрамата “Пантуди” (1993) и на комично-плутовския кинороман “А ла булгаро” (1994 - 2009), той му обърна гръб. Особено след като не можа да реализира екранизацията на живота на Стамболов, превръщайки я неохотно в романа „Ангел и демон” (2010).
3. Александър Томов е от писателите, знаещи къде е силата на техния талант. Логично насочи усилията си именно към прозата и есеистиката - особено след демократичните промени. Любопитно е, че социализмът създаде поета и разказвача Томов (независимо, че първият му роман “Мелница на ветровете” излезе самотно през 1986, оказвайки се от една страна новелистичен роман, а от друга - едновременно ницшеанско-декадентски - чрез образа на Стрезов и в лоното на соцантифашистката сага, възвеличавайки момчето, сражаващо се срещу фашисткия капитан Бенчев), докато демократичните промени родиха романиста Томов.
В последните 20 години той изживя странна метаморфоза.
С Балзакова упоритост пише роман след роман, обединявайки ги в дилогии и трилогии. Стига дотам дори да не довърши започнатата сага (”Фалит”, 1999), а когато тенденциозният роман не му върши работа прибягва до жилещата тесногръда политическа есеистика (”Новите варвари”, 2001).
Томов беше сред малкото ни утвърдени белетристи, веднага приели промените и вписали се в техните нови изисквания и рамки. Той разбра мигновено какво иска да чете българинът от 1990 година насам и прилежно се старае да му поднася точно такива четива-атрактивни, динамични, злободневни, с много кръв и секс, с разрушени човешки съдби и тъжна раздяла с минали илюзии.
По щастлива случайност първата част на романа “Корупция” излезе през 1989 година и именно двете му продължения от 1990 и 1991 година ознаменуваха раждането на демократичния реализъм, чиито рицар бе разтърсващият образ на следователя Марков, самоубил се след краха на борбата си с отрицателните явления у нас в зората на демокрацията. Успехът й го стимулира да й вдъхне нов живот през 2007 г. под заглавие „Милион от лукавия”, съобразявайки я с новите пазарни изисквания.
Следващият удар дойде със седемте части на “Новобогаташи” (1997-2008), проследяваща възхода и падението на енигматичния бизнесмен Емил Дъбов, олицетворение на Беровото безвремие и на гешефтарското натрупване на капиталите през първото десетилетие на прехода ни.
Вариация на тази тема Томов разработи в незавършения си роман “Фалит”, където чрез образите на доц. Кендеров и Павел Везирев фиксира престъпните механизми на банковите фалити в България, а в дилогията “Арсения” (1998-2002) произнесе елегантно и непоколебимо горчивата си присъда, за ставащото в страната ни. Той експонира с много болка и пристрастие трагичната съдба на нестандартната си героиня (Арсения Влахова), опитала се да се измъкне с хитрост от българския ад и накрая намерила смъртта си в него. Логичен завършек на търсенията на Александър Томов в тази насока се явява трилогията “Четвъртата власт” (2003). В нея вече ясно личи резигнацията на автора от политическите авторитети на разлюбеното от него СДС, представени в отблъскващо-гротесков вид (Захманов, Недка Стаменова), отвращението му от криминалните приватизационни сделки, злоупотребата с власт и интригите и манипулациите на водещите издания, преследващи атаката и очернянето на поредния водещ политик.
Тази трилогия маркира граничния предел на Томовия демократичен реализъм. По-нататък той не можеше да отиде, ако искаше да бъде уважаван като писател,а не като създател на тенденциозни хитови скорозрелки.
Малко по - късно той все пак събра сили да напише качествени криминални трилъри като „Брутално” (2005), „Криминале” (2005), „Възмездието” (2008), „Малолетната проститутка” (2009), „Килър”(2010), надниквайки в примамливия и смрадлив свят на порнобизнеса в „Порно” (2009) и в плашещото бъдеще на политическото фентъзи в „2066″ (2011).
Още една погрешна стъпка щеше да повтори иронично-разголващото обговаряне на есеистичната му сбирка “Новите варвари” (2001), от която той днес сигурно се срамува.
За радост професионалистът Томов продължи в единствено вярната посока, която му оставаше - на историческия роман.
4. Насочването му към византийската трилогия “Пурпур” (2000), “Византийски лабиринт” (2001) и “Императрица Теофано” (2003), както и към света на орфизма, тракийската митология в “Оракулът на Дионис” (2004) и раждането на хриситиянството в „Йешуа” (2012) е логичен и необходим ход, който той трябваше да направи.
Томов е от тези писатели, които винаги са имали нужда от идейна опора и от вяра във властта.
Точно затова по времето на социализма той повярва на борбата за “голямата правда” (написвайки през 1984 година сборника с 4 новели “Светата Ана”, който сигурно днес иска да бъде забравен), изобличи с неподправен патос нравствената криза на обществото ни в сборника “Памет” (1985), прие мита за чистото идейно начало на Благоевото учение (пак той бе сценарист на прословутия филм “Мечтатели” от 1986), както и стана защитник на баснята за преустройството и новото мислене, създавайки изстраданата си драматична трилогия “Корупция”.
Веднага след 10 ноември 1989 година прегърна безрезервно синята кауза и й служи вярно 13 години. Написа безброй статии и есета (основно в “Демокрация”), създаде нови разкази и романови поредици, а накрая като истински нашенски Аристотел влезе във властта (председател на НСРТ), за да обслужи съвестно недомислията на тогавашното управление и най-накрая-употребен от него - напусна опустошен и омерзен.
Реакцията на импулсивния Томов не закъсня (пасквилът му срещу Костов в “Стандарт” - „За Командира, сто реда от сърце”, 2002, с който завръшват двутомните му спомени „Според мен” от 2007 г.), но това малко поправи накърнения му морален имидж. Оставаше му единственото убежище - литературата.
Първата стъпка той направи през 1994 година с обяснението си в любов към платонизма в “Сянката на един сън”.
Следващият ход бе описването на зловещите интриги и кървави преврати в покоите на византийския императорски двор,в който властват мрачните сенки на регентката Зоя, василевса Михаил Шести и императрицата-проститука Теофано, от които всички ни побиха тръпки, а след като и тази мистерия на властовата манипулация бе разгадана, намери опора в тракийските митове за Орфей (Орфеус) в “Оракулът на Дионис”, едно от най-проникновените и завладяващи достижения на днешната ни историческа проза и в новото тълкувание на феномена Христос в „Йешуа” (2012).
5. Тепърва създаваното от Александър Томов ще бъде подлагано на прецизна и безмилостна критическа дисекция.
Той не се нуждае от популярност и реклама, защото е сред най-рентабилните български автори.
Смятам, че Томов основно има нужда от разбиране и адекватно тълкуване на творчеството си, тъй като с най-значимите си книги, си е запазил място сред водещите имена на съвременната ни литература. Времето тепърва ще отсява златните житни зърна от плявата му и съм убеден, че и бъдещите поколения ще четат с интерес и увлечение “Елегия за птици”, “Здрач и печал”, “Корупция” и “Византийски лабиринт”.
А това е определено примамлива перспектива за неговото наследство.