Филип Марински

Ще речеш такава задушница в календара православен няма. И ще е право - тъй е. Аз пък ще ти кажа, че я имаше в един дълъг-предълъг живот, в живота на моята майка.
И аз не знаех за ореховата задушница. Гледала съм я кажи-речи през целия си живот без да я зная и научих за нея чак когато самата аз остарях. Към осемдесетте гледам вече, а да съм била шейсетина и пет, когато майка ми каза. Ама хайде всичко по ред.
Рече ли се „задушница” все тъй ще помня моята майчица, до края на денете ми върху тая земя: една подребняла вече купчинка в черно, седнала на колене направо на пода, а до нея дървения кутел с толчника и съдчето с вода. Стиснала здраво в бледите си измършавели пръсти вързаното о пояса й ножче, вади ядките, а после чегърта грижливо отвътре разполовените орехови черупки, остъргва отвън острите им ръбове и ги пуска да се люлеят като малки лодчици в съдчето с вода.
Корав човек беше майка, държелив човек. Както желязото кога го нагряваш, нагряваш, докато побелее, че го фъжнеш изведнъж в студена вода. Не ще да му е лесно, ала след това стане чилик. Та и моята майка тъй. Кой знае колко пъти живота я е нажежавал до бяло и след това я е хвърлял в леденото.
На осем години без баща останала. След нея още трима братя, тя - най-голямата. И като тръгнала баба, майка й, по чужда работа хляб за децата си да печели, на ония тримата майка ми им станала подпирачката. Тя - и за майка, и за баща. А когато пък поотраснали мъжките, майка станала артък, излишна един вид. Та нали баба само нея можела да отдели, за да остане едно гърло по-малко на софрата й. И я задомила. На шестнайсет години! А на новото място уважение се лесно не печели, хеле ако си сирак и сиромашко чедо. Мълчи и слушай и каквото ти рекат - прави го. Дрешките ти един кат и те - на гърба. Гиздилото ти - едно за цял живот и то от вдовишко гърло откъсвано. Кой откъдето се зададе, кусури в тебе намира, виновно си и за това, че си се родило. Отгоре на всичкото майка ми четири години и деца не е имала. Още едно непростимо нещо, което може да изкриви око на лели и на свекърва. Че какви деца, бе Боже, то самото още дете несъзряло! Хеле на четвъртата година се родила сестра ми, че сетне сме се навързали едно след друго, та цели шест.
И тъй, милата ми майчица, в лайнян ярем, да прощаваш, запрегната. Таман едното се поотърси да стъпи на краката си, друго се намери. И аз съм майка, знам какво е. Мене от две ми е побеляла косата, а нейните сме били триж по две. Пък и чернилото я припържи, ама за това - по-сетне.
Когато се отворила Първата световна баща ми бил по фронтовете - Дедеагач, Булаир, Гара Бук… Тогава майка какво е прежила! По-хубаво да го не ровя, че и сега ми се отвъртат от влага очите, като си спомня какво ми е казвала. Дърва за горене с дядо са сурнели, пък и по-късно сурнеха, през зимата. Да е сняг, че да може дървото да се влачи по-лесно. Като добичета са се впрягали във въжетата, че без топло на нашето място не върви. Когато е било лято, дядо е бил на воденичката да дочака някой мливар, уем да вземе. Пък то на ометени хамбари откъде мливар. Есенно време е друго. Като се занадпреварват людете от три села, кой по-напред брашно за зимата да приготви, камъкът е въртял и деня и нощя. По такова усилно време нашият старец ще поръча по някого: „Кажете на моята бабица да проводи невестата да ми донесе вечеря, че няма да се връщам в махалата!” Като махнем на дядо суровия чешитлък и на него не му е било лесно: баща ми и чичо - двамата му сина - на война, бабата хрома, с куц крак, кой да отиде до воденицата?! То на бабицата било лесно да проводи невястата, ама нея пита ли я някой как се върви в черен мрак, като са минали три-четири часа откак слънцето се е обрало от барчините, а воденицата е през два дола и три баира. И майка, какво - ще върви, къде ще иде. Никой не прави сметка, че това е женско, че е младо, че го е страх. И какво сърце е имала тая моя майчица, Божичко! Без дума да каже напреки, събира торбата, мята я на гърба и тръгва. В ръката, вместо тояга за подпирачка, взема чифтето на баща ми. Къде Дълбок дол чува, че отсреща в гората се говори - мъжки гласове. Майка се спира, ослушва се и с престорен глас като на мъжко вика: „Чистите се от пътя, да не ви чистя аз?” и издумтява един фишек във върховете на елите… И аз остарях, и на мене какви ли не работи са минали през главата, но и до днес си се чудя на майчиния кураж. Затова ти казвам - корав човек беше майка, държелив човек. Тъй изглеждаше отстрани де, а какво е било в душата й, сама си е знаела. Тъй си отнесе горчилките и обидите, без да ги изкарва на показ. Изглежда, че людете са били разбрали как в нейното сърце прави място и за своята и за чуждата мъка, та я имаха за изповедник. А тя беше човек с „дълбок корем”, демек чуто и видяно от нея не излизаше.
Само веднъж видях майка да се остави балното да я надвие. То стана покрай четвъртото й дете и стана ето как:
Беше братче. Ние, родените преди него, на десет, седем и четири години. Радвахме му се като на кукличка. Расте детенцето здравичко и хубавко до към втората година. Беше захванало вече да джоголи думички.
Дойде веднъж у нас жена от друга махала и както си гледа детенцето, рече: „Мари,това дете е хубаво като га е за ангел родено, не за човек!” Пфу, да ти опустее и устата дано! Тъй ли се за дете дума, не сети ли се да го срещу уроки наплюеш, вещице стара!… Дали от това се нещо дума стресе, дали го с лоши очи погледна, някой не знае, ала един ден го отведнъж втресе, милкото, лявата му ножица заотича, наду се и посиня чак горе в кълчицата. Сега докторите на това може и да му знаят чалъма, ама тогава нямаше кой да го знае… И се помина детенцето. Тогава съм видяла майка да се остави балното да я надвие… Не седмици, а месеци след това се затвореше в задната стая на горния кат и се припяваше. Притъжно беше да я слуша човек! Баба, свекървата й, се качи при нея и вместо да я пораздума, вземе да и се кара: „Стига, мари, до кога ще се припяваш?! Забравяй онова, дето си го е Господ поискал, мисли за тия, дето са около тебе.Три ги имаш, не си без деца.”
Помина време, майка се позалиса с работа и грижи и по-рядко я чувах да се припява. А то сърцето й мълком е било в поплак. Отстрани може да е изглеждало, че го е прежалила. Ама сърцето й е било нагноено и тая рана майка отнесе в гроба. С очите си съм го видяла, не е друг да ми го е казвал.
То беше на последната задушница, преди мама да се пресели в Отвъдното. Отидох да я нагледам, нали сама беше останала. Предната година бяхме гробили баща ми, а ние - двама братя и три сестри отдавна си бяхме хванали всеки своя път. Заварих я пак тъй, седнала на колене, чисти орехите за коливото. И пред нея върху разстлан месал - пак познатите работи: вареното жито, кутела с толчника, тавата, малка чинийка до тавата и съд с марна водица. Тези работи съм ги гледала, гледала… Още като дете, после като голяма и възрастна самата аз ги правя. За другите неща зная за какво са, само за съдчето с водата не зная. Вареното жито е коливото. В него ще смеси счуканите орехи и настърганите бисковиди, после ще ги скупчи в тавата, ще поръси с пудра захар… Но онова съдче с хладката водица и ореховите черупки в нея, те за какво бяха на майка? И чудно ми беше, че прави ли коливото другаде - я у мен, я у сестра или брат - не търси съд с вода, не чисти черупките на орехите. А най-чудно ми беше това, че и у тях си да е, ако орехът е костелив и не може да се разполови, а се ройне, наситнените черупки майка изхвърляше, без да ги слага в съда с водата. Половинките черупки, обаче, тъй грижливо очистваше и остъргваше, като че ще й трябват за нещо.
Последния път когато я заварих тъй, попитах. Щото се сетих и тогава, че това съдче с орехови черупки майка оставяше след Задушница в задния ъгъл на средния долап. Там то престояваше дълго, но колко точно не знам, щото никога не случих да видя майка какво прави с него. След време виждах същото това съдче измито и нахлупено при другите съдове. Та както казах, когато я заварих последния път да прави коливо, попитах.
Майка вдигна очи и ме погледна. Погледа ме бая дълго. Очите й говореха с отдавна утаена мъка, която с годините не е затихнала.
В малката чинийка, майчин, правя отделно коливо за Тодко. Не че има какво да му се прощава, какъв грях може да има душица на две годинки. Ама такъв е редът. А от орехите му правя лодчици, да има с какво да си поиграе… Очиствам ги отвсякъде с ножа да го не одраскат… И водицата му наливам марничка, да не му е студено на ръчиците.