Филип Марински

Гладът на душата за ласка не е по-малък от глада на гърлото за хляб. Затова Елатука се свъртя край къщата на Иполовина като безсловесно, свикнало да открива на едно и също място къшей хляб.
По документи тя беше Елена. Елена Якимова Кратукова. Всички, обаче, я знаеха като Елатука и това й прозвище беше се наложило до такава степен, че мнозина вече и не се сещаха за кръщелното й име.
Баща си Елатука почти не помнеше.
Той беше дошъл някога от някакво далечно село Мъглево, оставил там жена с дете и като новодошъл в селото, започнаха да му казват Нов Киму. Киму, защото беше Яким - име, което Елена не можа да произнесе през целия си живот. Когато я питаха как се казва баща й, казваше „Аким”, а собствените си три имена комбинираше в едно и то звучеше като Елатука. Тъй и остана.
Та както в Мъглево беше оставил жена с дете Нов Киму мина и през тука, за да остави в това село майката на Елатука с две - момче и момиче и да се запилее на трето място. Къде - никой не знаеше.
Останала с две деца без мъжка помощ, майката трудно поминуваше. Живееше в една съборетина, подпряна откъм лицевата страна с три наклонени греди, подпъхнати в кушаците й като патерици в мишница. Караше главно на подаяния, във вечен недоимък и този й хал беше оставил траен отпечатък върху лицето й. Това лице никога не се засмиваше, защото не намираше основание за това. Може би по тази причина и Елатука не се научи да се смее. Освен обстановката в къщата с патериците Елатука търпеше пренебрежение и в училището. Колкото и да се стараеше детето успя да се научи горе-долу да чете, да брои и да си смята стотинките. И учителите, пък и всички в селото бяха разбрали, че възможностите на Елатука стигат до там, че толкова му е дал Господ на това дете. С това се приключи обучението му. От всичко това Елатука придоби поведение на уплашена животинка, която току-що е притисната в безизходица.
За разлика от нея на две години по-малкия й брат ученето спореше, той беше окато дете, та продължи по-късно в гимназия, задоми се и хвана работа в областния град.
Когато майката се спомина Елатука остана сам-самичка. Брат й я навестяваше отвреме-навреме, но с какво и колко я подпомагаше, не беше ясно. Елатука предпочиташе да не общува с хората, странеше от всички и живееше в един свой свят, белязан от самота и отчуждение. Дори когато ходеше с другите жени на работа в кооперативните блокове, защото с нещо все пак трябваше да преживява, все гледаше да застане в края на ливадата или картофената нива, в разговори и закачки не се включваше, предпочиташе безизразно да слуша и на обяд разгръщаше торбичката си с яденето встрани от групата. На настойчивите покани на останалите от звеното, отвръщаше кратко с поглед в земята: “И тука съм добре.”
И все мълчеше.
Никой и никога не беше я виждал да се засмее. Да се засмее истински, с глас. Радост или удовлетворение Елатука изразяваше с една плаха усмивка, толкова плаха и стеснителна, сякаш с нея искаше да се извини за прегрешенията на целия свят. И тази усмивка винаги беше тъй мимолетна и кратка, като меланхоличен блясък на светулка - явяваше се за миг и гаснеше.
Свикнала като малка покрай майка си да се облича както и с каквото намери, продължи по същия начин и когато вече беше голяма и когато превали хребета на годините. Оскъдната помощ, която държавата й даваше, едва стигаше за хляба и облеклото на Елатука беше все подадено от някого. Затова роклите й бяха не по мярка, раменните плънки на горните й дрехи висяха все свлечени низ раменете й. На тези подробности Елатука не обръщаше никакво внимание. Беше й все едно как ще изглежда и какво ще кажат другите. Макар и в селото, тя живееше далече от хората в него.
За тази работа значение имаше и фактът, че домът, в който живееше Елатука беше встрани от другите къщи. Съборетината с подпирачките отдавна беше вече купчина камъни и кал, обрасли в коприва. Добре, че братът си беше надвил на масрафа и една бивша колиба в горния край на махалата се беше превърнала в кокетна виличка. В нея собственикът идваше от дъжд на вятър, главно през лятото, заедно с цялото си семейство, а постоянният обитател на вилата беше Елатука.
Онези от малкото, които са имали повод да влезнат или да надникнат в този дом, оставаха изумени от чистотата и реда, които царят в него. Подума се между хората как една жена тъй невзискателна към собствената си външност е способна да подрежда и поддържа такъв дом.
Поддържаше го лесно, защото, както вече стана дума, в него не влизаше почти никой. Самата обитателка не ходеше при никого. С едно единствено изключение и то от онзи отдавна вече отминал ден, когато…
…Както всеки понеделник Елатука беше тръгнала към магазина за хляб. Първата къща, край която минаваше пътят й преди да влезне в махалата, беше на Иполовина. И тъкмо от тая къща се чу:
- Еленко!
Елатука трепна от изненадващия повик и погледна по посока на гласа. На пейката пред къщата, вдясно от трендафила, седеше Иполовина. Той беше подпрял длани върху изправения пред коленете му бастун и кимаше с глава към Елатука.
Иполовина гонеше деветдесетте, но беше държелив старец. На младини бил щура глава, от много работи разбирал, ала най-много от вино и жени. И когато тези неща са били с качество, за него са били „вино и половина”, “жена и половина”, за да стане накрая и той самият Горчо Иполовина.
Иполовина беше взел от живота много, но и животът не беше му останал длъжен. Беше го газил като валяк, да се чуди човек как не беше го премазал. Отсреща, в гробищата, белее мраморът над баща и майка, две съпруги, дъщеря и син. Другите му четири деца изхвърчаха като пилци из гнездо и се разпиляха по градищата. Те порекоха по някое време да вземат баща си под грижа, като се редуват в гледането, но Иполовина отсече, че си има дом и не желае да го разкарват от място на място като ненужен багаж. Пък и умирачката като тръгне да го взема, да знае къде да го търси, а не да се лута от град на град и да изпитва затруднение.
Остана си старецът на дома, но годините неумолимо вършеха своето. Онова,което беше вършил цял живот започна да му идва в повече. Малко по малко ликвидира стоката в обора и в двора му се заразхождаха петел с три кокошки и котарак…
…Елатука спря изненадано.
Тя беше минавала безброй пъти покрай този двор, беше виждала стареца от дете, че шава около къщата по своите си работи, но никога не беше се случвало да я повика. Затова сега начумерено погледна към Иполовина и почти троснато попита:
- Ти ли ме повика ?
- Че като гледам как наоколо няма никой, трябва да съм аз. - опита се да се пошегува Иполовина, махна подканящо с ръка и добави:
- Отбий се до мене да те питам нещо.
Когато тя спря пред него, старецът вдигна от земята погасналия си поглед и почти на пресекулки рече:
- Видях те, че си тръгнала към магазина. Чаках те да минеш… От вчера насам ми е нещо намисано по главата, гади ми се и съм останал без хич хал. Ха да те помоля да ми вземеш и на мене два хляба, че не се наемам да отида до там. Бива ли?
- Оти да не бива… - с въпрос изрази съгласието си Елатука.
Старецът с пъшкане се изправи и тръгна към портата. Когато след дълго бавене вътре в къщата отново се върна, в ръката си държеше обшита с лента от бял мешин кожена кесия. С треперещи ръце Иполовина извади непрегъвана петолевка и я подаде на Елатука:
- Два хляба, Еленко, и кутия локум.
С това се започна.
И не защото кутията локум се оказа поръчана за нея Елатука при всяко тръгване за магазина започна да се обажда на Иполовина и да му носи каквото й поръча. Като го видя тъй - сам болнав и безпомощен - изпита жал към човека. Отвреме-навреме идва някой от неговите. От Някъде. Елатука никога не се поинтересува как е истинското име на това Някъде, защото за нея това беше без значение. За нея беше важно и имаше значение това, колата, спряла пред къщата му вече да не е там, кога ще изчезне. А тя изчезваше неотменно на следващия ден след като се беше появила. Тогава старецът пак ще усети нуждата от нейната помощ, а тя - че е нужна някому. Самотникът ще поръча нещо от магазина и ще добави: “И кутия локум.”
Поврага, поврага кутията локум, кучета я яли! Другото, другото беше важно и то стана тъй:
Денят беше четвъртък, когато Елатука не завари стареца на пейката пред трендафила. След като огледа целия двор и не го откри, тя на два пъти повика: “Стрико Горчо, стрико Горчо, аз тръгвам към магазина, ще поръчаш ли нещо?”
Отговор не последва.
Тогава жената влезна да го потърси в стаята му.
Там беше.
Полегнал на кревата, беше подпрял глава на висока възглавница. Края на постланото одеяло беше заметнал върху себе си, а ръцете си държеше подпъхнати в мишниците. Беше лято, а на него явно му беше студено.
- Ха, Еленко, ти си тръгнала… Дай ми кесията от буфета.
Когато Елатука застана на педя от него…
Отдавна беше прехвърлил Иполовина хребета на годините, нещо повече - той беше почти в края на слизането по стръмнината на живота и от мъжкото в него беше останала само бледа сянка, но колкото и малко да беше останалото от онова, някогашното, то сякаш се събра в ръцете му и от близостта на жена внезапно се събуди. Някакво огънче се опита да пламне в угасналите му като изоставени огнища очи, преди треперливите му пръсти да тръгнат да търсят копчетата на овехтялата женска жилетка. В последната секунда, обаче, една мисъл като блескавица рязна мозъка му: “Срамота! Срамота!”…
Ръката се вдигна нагоре, погали бузата на жената и се задържа върху нея.
Не върху бузата на жената задържа ръката си Иполовина. Тази ръка сякаш беше взела в дланта си сърцето й да го подържи. Божичко мили! Колко хубаво било да те погалят!… Сърцето й трепна, усетило ласката на чужда длан и доверчиво се отпусна в нея. От лицето й изчезна, скри се някъде онова подплашено животинче и отстъпи място на блажена одухотвореност. Изведнъж наоколо сякаш всичко засия. Някаква неподозирана светлина заля цялата стая. Несретницата се усети безплътна, толкова хубаво беше на душата й, че всеки миг очакваше да се откъсне от мястото си и да се понесе като пиле в небето.
Елатука запомни тази ласка. Тъй я запомни, че да не я забрави до края на дните си.
Иполовина приключи милувката си с леко потупване по бузата на жената, както се потупва послушно дете и като пъхна отново пръсти в мишниците си, добави с горчива усмивка:
- Поразкиснах се, прощавай!… Какво щях да правя без тебе?!…
…Дните капеха един след друг като зърна от връвта на скъсана броеница. От невидимо място закапа и ръжда по листата на овошките, а гласовете на свраките зазвучаха някак рязко и дразнещо в застуделия въздух.
Тъй рязко и дразнещо прозвуча и камбанният звън в една ясна осланена сутрин. Пред къщата на Иполовина заспираха коли, засуетиха се забързани хора. Те приготвяха Горчо Иполовина за последното му пътуване. До Там, до Отвъдното, до тополите с шлифования мрамор.
Когато Елатука отиде да му запали свещица, заедно със стръкчетата цъфнало мушкато остави до ръцете му нещо увито във вестник. Тя вече беше излезнала от стаята, когато от топлото на свещите краят на вестника се открехна и под него се показаха чифт нови, плетени на ръка вълнени ръкавици.