Геополитическа концепция, Глобален ред, Демокрация, Тероризъм

Александър Гочев

 Вместо кратка информация за Ноам Чомски, най-цитираният жив автор,  привеждаме статията «Абракадабра» на Едуардо Галеано (Montevideo, Uruguay, April 2003):

Абракадабра

Ето го доказателството, че всемогъщите медии на САЩ не са чак толкова всемогъщи колкото си мислят. Според тях Ноам Чомски не съществува. Но и така да е, неговият фантом оказва невероятно влияние по целия свят и неговият глас  - неговият противоглас - успява да достигне до младите хора в собствената му страна, въпреки цензорите, които биха искали да го заглушат.

Той е обявен за еретик поради това, че се е ангажирал с греха да вярва в правото на човека на свободен израз (freedom of expression). Свобода на изразяване? Големите медии я редуцират до свобода за репресии (freedom of repression): лично тяхна собствена територия. Отказвайки на Чомски правото да говори, те му правят голяма услуга. Той не е опитомен интелектуалец, не е един от  тяхното огромно стадо. С цялата жизненост на мощния си интелект тази опасна черна овца атакува преобладаващото безмислие и демаскира  лицемерието на силата практикуваща глобално разбойничество в името на Демокрацията.

Аз подозирам, че Чомски добре познава ключа, който отваря забранени врати. За един прославен учен лингвист това и би трябвало да е така. Абракадабра, магическата дума използувана от всички хора по света,  произлиза от староеврейския израз abreq ad habra и означава «Продължавай да разнасяш своя огън до самия край.»

За да се разбере какво става по света като цяло трябва да сме наясно с т.нар. геополическа концепция в нейните два аспекта: официален и реален. Това не е нов проблем и, например, следната максима на древногръцкия  Тукидит  може да хвърли известна светлина върху него: «Силните правят каквото си искат, а слабите страдат както се полага.» Едно естествено следствие от тази максима е, че всяка мощна държава има остра нужда от специалисти и апологети, чиято задача е да показва, че каквото и да правят силните, то то е благородно и справедливо и, че ако слабите страдат, то те сами са си виновни за това. Понастоящем на запад тези специалисти се наричат «интелектуалци» и, с много малко изключения, изпълняват тази си задача с умение и с чувство за лична праведност, даже когато става дума за най-странни твърдения, практика, която може да се проследи документално до най-древни времена. Смисълът на думата «интелектуалец» не е, че тези специалисти са по-умни от всички останали - те са просто привилигировани, имат да изпълняват гореспомената задача и, съответно,  са влиятелни.

Като пример Чомски разглежда интервенцията на САЩ във Виетнам. Официалната или, малко по-директно, «партийната» линия, започва с твърденията, че става дума за «нескопосани усилия да се прави добро», които накрая завършват с «провал» - това според Антони Люис от Ню Йорк Таймс (напомняйки Черномирдин с неговата сентенция «Хотели как лучше, а получилось как всегда.»). Стенли Карноу в телевизионен сериал за войната (PBS TV) говори за «защита на Южен Виетнам», за «провален кръстоносен поход», «благороден», но «илюзорен», предизвикан от «най-високи подбуди»; той е аплодиран за критичната си  откровеност и, същевременно, атакуван от десните за това, че не е бил достатъчно сервилен, а само послушен. Трябва де се има предвид, че и Антони Люис и Стенли  Карноу са «гълъби», а не «ястреби» и е трудно да се намерят по безмилостни критици на войната  от тях както сред доминиращите учени, така и сред журналисти  от доминиращите медии. Спектърът на главните дебати по този въпрос се простира от гореспоменатата позиция на Люис и Карноу до тази на Рейгън, като различията не са никак драматични. Ако този спектър е неприемлив за някои, то тези някои  практически се изключват от «цивилизованата компания», която, по правило, не ги забелязва.

Интересно е да се противопостави горното официално мнение на картината на реалния свят. В реалния свят глобалното планиране от страна на САЩ е било винаги префинено и внимателно, както се и очаква от страна на една мощна държава, държава на високо централизирана и доминираща, класово осъзната социална група. Мощта на групата се корени във владението и управлението на икономиката, стандартна ситуация за повечето общества.

Още при започването на Втората световна война Вашингтон е наясно, че тя ще завърши с  резултата, че САЩ ще бъде в позицията на доминираща свърхдържава и, съответно,  се очертава т.нар. «Главна сфера» на неоспорвано военно и икономическо влияние, която включва Западна Европа, Далечния Изток и бившата Британска империя с нейните близкоизточни енергийни ресурси. Тази област се предполага да бъде подчинена на нуждите на американската икономика като се ограничава всеки опит за суверенитет на страните от областта пречещ на глобалния дизайн. Разбира се, когато става дума за икономиката на САЩ, се има предвид  не американския народ, а тези, които доминират, контролират, владеят и управляват американската икономика.

Президентът Айзенхауер разбира много добре, че Близкият изток е «изумителен източник на стратегическа мощ» (по думите на Държавния департамент през 1940-те години), който САЩ има намерение да задържи за себе си и за своите съюзници. Тази позиция е реализация на мнението на А. А. Бърл, влиятелен съветник на президента Рузвелт, че несравнимите енергетични резерви на Близкия изток позволяват да се установи «фактически контрол над целия свят».

Що се отнася до Латинска Америка , то американската позиция е изразена много ясно през 1945 от военния министър Хенри Симпсън: «Аз мисля, че никак не е много да имаме за себе си този малък съседски район, който никога не е безпокоил никого.»

Американското общество е много отворено и ако някой иска да научи какво става, има пълната възможност; изисква се малко работа, но документите са налице. Много ясна равносметка относно планирането по тези въпроси е направена от Джордж Кенън, разумен, хуманен, един либерал след плановиците, елиминиран от Държавния департамент главно по тази причина. Той е оглавявал отдела за планиране към Държавния департамент в края не 1940-те години. В документ PPS23 от февруари 1948 може да се прочете следното:

«Ние притежаваме около 50% от световното богатство, а имаме само 6.3% от общото население… При това положение не можем да направим грешката да не видим, че сме обект на завист и възмущение. Нашата реална задача е в настъпващия период да разработим такава програма, която ще ни позволи  да запазим тази позиция на неравенство… Не трябва да се самозалъгваме, че можем да си позволим лукса да бъдем алтруисти и световни бенефактори… Ще трябва да престанем да говорим  за някакви си смътни и… илюзорни цели  от рода на човешки права, повишаване на жизненото равнище и демократизация. Не е далеч деня, когато ще трябва да работим с директни силови концепции. Колкото по-малко сме спъвани от идеалистични лозунги, толкова по-добре.»

Сега, трябва да се има предид, че това е документ от най-висока секретност. Идеалистичните лозунги, разбира се, трябва да се разтръбяват постоянно от академичните среди, от училищата, медиите и останалата част от идеологичната машина  за да се усмирява населението, оформяйки т. нар. «официално  мнение», за което стана дума по-горе. Подчертаваме отново, че мнението на Кенън е мнение от спектъра на «гълъбите», либералите и хуманистите, но е прозрачно ясно.

Разбира се, по формулировката на Кенън възникват въпроси, но ние можем да се спрем само на един: прав ли е той да  твърди, че «правата на човека, повишаването на жизнения стандард и демократизацията» трябва да се отхвърлят като фактори, които нямат връзка с външната политика на САЩ. В действителност, един преглед на исторически документи рисува друга картина, а именно, че САЩ  често се опълчват с невероятна  свирепост и насилие срещу трите споменати елемента: човешки права, демократизация и повишаване на жизнения стандарт.

Горният топ секретен документ се отнася до Далечния Изток, но Кенън прилага същите идеи и по отношение на Латинска Америка по време на брифинг на посланиците,  обяснявайки, че главната грижа на американската политика е «защитата на нашите сурови материали».  От кого трябва да защитаваме  нашите сурови материали?  Разбира се, от местното население на първо място, което може да има някакви свои собствени идеи по въпроса, да кажем, свързани с повишаване на жизнения стандарт, с демократизиране на държавата си и с човешките права, което противоречи на идеята да се поддържа неравенство. Въпросът е как ще защитаваме нашите суровини от местното население?

Отговор можем да получим, например, от Джон Кенеди, който заява, че «правителства от цивилно-военен тип, като това реализирано в Ел Салвадор, са най-ефективни в обуздаването на комунистическото проникване в Латинска Америка.» Кенеди  прави това заявление по време на създаването, под негово ръководство, на основната структура на отрядите на смъртта (death squads), които избиват десетки хиляди граждани (всичко това в рамките на т. нар. Алианс за Прогрес и, в действителност, единствения резултат от тази програма).

Остава да се отговори на въпроса кои са тези комунисти. «Комунисти» е термин, редовно използван в американската  политическа теология,  отнасящ се за хора, които вярват безпрекословно в идеята, че  «правителството носи непосредствената отговорност за добруването на народа». Цитатът е от доклад на  разузнаването към Държавния департамент на САЩ, който предупреждава за разпространението на тази жестока и нечестива доктрина, която, разбира се, поставя под заплаха «нашите суровини».

Ако дадено правителство е от този тип или има неблагоразумието да води дейност от този тип, то веднага се превръща във враждебно правителство. То става част от «монолитна и безкрупулна конспирация» за завладяване на света, според думите на президента Джон Кенеди. Основен постулат тук е, че такова едно правителство е поставено изцяло под контрола на руснаците.

На такава една основа е възможно успешно да се предскаже американската външна политика. Например, политиката на САЩ по отношение на Никарагуа след революцията през 1979 би могла лесно да се предвиди като просто се забележи, че бюджетът на страната за здравеопазване и образование бързо нараства, че започва да се осъществява ефективна поземлена реформа, че детската смъртност намалява драматично до степен, че Никарагуа печели награда от Световната здравна организация за постигнатите успехи (всичко това въпреки ужасяващите последици от диктатурата на Сомоса, установена и подкрепяна от САЩ  до самия й край, независимо от безмислиците за противното, които могат да се чуят). Ако дадена държава се е посветила на подобна на описаната по-горе политика, тя, съвсем очевидно, е наш враг. Тя е част от «монолитна и безкрупулна конспирация» ръководена от руснаците. И, в действителност, даденото правителство е участник в конспирация, конспирацията да вземе от нас, което си е наше, именно «нашите суровини» и конспирацията да предотврати нашите усилия да «поддържаме неравенството», което, разбира се, е фундаментално положение на американската външна политика. Пределно ясно е, че наличието на такъв един враг изисква драстични мерки, за да се предотврати «разнасянето на комунистическата зараза», според терминологията на планировчиците.

Разбира се, Чомски не е единственият, който вижда какво се крие зад официалната терминология. В публикацията   «На Фронтовата линия» от май 1986 за списанието «The Progressive», журналистката Моли Айвинс пише следното по отношение на комунистическата заплаха от страна на Никарагуа по времето на президента Роналд (Рони) Рейгън:

 «Всички ние можем вече да престанем да се тревожим. Откакто президентът ни каза, че те идват и са вече до Харлинген, всички в Тексас се подготвят. «Червената вълна», каза Рони, «се плиска вече на самата ни граница.»  Той има предвид тексаската граница, разбира се. След като единственият президент, който си имаме, добави, че гнездото на терористите и саботьорите в Манагуа е само на два дни път с кола от Харлинген, ние всички разбрахме какво следва. Фалфуриас, естествено, а след като комитата завземат  тази маслена столица на Тексас, техният рояк ще се спусне към Комерс стрийт в центъра на Далас.

Но ние сме готови. Ти не можеш да си представиш по-жилава и по-корава група на фронтовата линия. Тексасците винаги са си били бойци. Синхронизирахме веднага нашите ролекси. Няма да започнем стрелба, докато не видим бялото на очите им. Ако се наложи да отстъпим, за да се прегрупираме, ще се срещнем при «Млечната кралица» в шопинг мола «Галерия». Победа или смърт!

Тук на бойното поле ние разбираме, че това, което те довършва, е чакането - цели два дни от Манагуа до Харлинген с кола. Руснаците могат да ни ударят с някоя ракета точно за 17 минути, но ние няма да седнем  да се тревожим за това. С руснаците, докато кажеш «No shit?» и си свършен. Обаче тези коварни негодяи от Никарагуа - има 3 милиона от тях там долу и само 16 милиона тексасци тука - са ни набутали в кюшето между Рио Гранде и Северния полюс.

Тази напаст от Манагуа е без съмнение най-забавното събитие от нашата външна политика  от времето, когато решихме, че Конго е заплаха за нашата национална сигурност.  Всеки, който се е отказал да чуе каквото и да е за позицията на администрацията с основанието, че става дума за куп лъжи, може да счита, че  е изтървал  развлечение от първа категория - извор на наистина великолепни глупости. Аз, най-малкото, особено оценявам обяснението на президента как сандинистите се преобличали в униформи на Контрата и обикаляли наоколо да вършат зверства, убивайки  собствените си хора, за да поставят Контрата в лоша светлина. Знаете ли кои са сандинистите? Те са също никарагуанци. Те са инфилтрирали собствената си страна!

Ако вие всички слушате повече какво приказва Рони, ще научите много нещо. Става дума за сандинистите, не само за съветско-кубински тип комунисти. Става дума още за българи, полковник Кадафи, Аятолата на Иран, целия  трафик на наркотици, оскверняване на синагоги, преследвания на евангелисти и подривна дейност на два континета. Да не споменаваме за инвазията в Тексас. Единственото нещо, което аз искам да знам е, какво точно пушат тези, които пишат речите на Рейгън.”

Хората посветили се на такива опасни ереси, от рода на  тази, според която собствените им ресурси трябва да бъдат използуване за техни собствени цели, или вярващи, че правителството трябва да посвети усилията си за добруването на собствения си народ, може и да не са са били съветски клиенти и, в действителност, най-често не са били. В Латинска Америка, по начало, те са били групи за изучаване на Библията, които се превръщат във взаимоспомагателни групи, в църковни организации, селски такива и др. Но докато американците привършат с тях, те вече са се превърнали в съветски клиенти. Причината, поради която те са станали съветски клиенти по време на този процес е,  че те нямат към кого друг да се обърнат даже за минимална защита от терора и насилието, които регулярно се стоварват върху тях поради разработването на такива едни «антиамерикански» програми, за които стана дума.

И това е чистата печалба от американската политика. Гледайки назад може да се забележи, че САЩ много последователно полагат усилия да си създават врагове (без сърказъм тука) в лицето на някои страни, успели да се изтръгнат от американската  хватка. Стремежът е да се превърне страната в база на руснаците, защото това оправдава провеждането на насилствени операции, които непременно трябва да се провеждат в съгласие с геополитическата концепция за контрол на голяма част от света. Ето какво се прави най-напред, а после автоматично става неизбежно да се защитаваме от Великия Сатана или от Империята на злото или от «монолитната и безкрупулна конспирация».

Най-общо казано Съветският Съюз е провеждал същата игра в неговата си по-тясна област, което и хвърля светлина върху голяма част от структурата на Студената война.

Една рационална версия на теорията на доминото, която никога не е поставяна под въпрос в плановете е, че успешно социално и икономическо развитие в дадена област може да има демонстрационен ефект навсякъде т.е. инфекцията започва да се разпространява. Между другото, точно по тази причина САЩ типично демонстрират фанатична опозиция към конструктивни развития в страни с маргинално значение.  И това не е случайно - колкото по-малка и несъществена е страната толокова по-опасен е примерът в горния смисъл: «След като такава малка и беззащитна страна може да си позволи безнаказано такива волни действия…»

Нека се върнем отново към формулата на Кенън за «човешките права, повишаването на жизнения стандард и демократизацията».

Водещият американски специалист по въпроса за човешките права в Латинска Америка, Ларс Шулц, има изследване публикувано в Comparative politics (January 1981), в което си задава въпроса дали има корелация между американската помощ и човешките права като избира един по-специален случай на човешки права, именно, правото човек да не бъде подлаган на мъчения. Той установява, че колкото повече това специфично човешко право се нарушава, толкова повече американската помощ се увеличава. Няма корелация между американската помощ и нуждата от такава. Тези нужди включват и военните такива като корелацията покрива времето до края на администрацията на Джими Картър. По думите на Ларс Шулц, «тенденцията е помощта да тече диспропорционално към латиноамерикански правителства, които измъчват подопечните си граждани.» 

Корелацията, обаче, не е теория, не е и обяснение. Възможно обяснение е свързано с друго изследване, това на Едуард Хермън, подобно на това на Шулц, но отнасящо се до целия свят. Той намира същата корелация: колкото повече са потъпквани човешките права, толкова по-голяма е американската помощ. Друг резултат от неговото изследване е сравняването на американската помощ със създаването на благоприятен климат за инвестиране и бизнес (измерван, например, с възможността за износ на печалба и други от този сорт) - резултатът е много добра корелация. Това вече може да бъде основа за една теория: американската външна политика се базира на принципа, че човешките права са без значение, но подобряването на климата за чуждестранни бизнес операции е с много голямо значение.

Сега, как се подобрява такъв един бизнес климат. Това вече е известно: избиват се свещеници, подлагат се на мъчения селски активисти, разтурват се популярни организации, провеждат се масови убийства и се репресират опити за организиране на населението. Тази дейност наистина подобрява инвестиционния климат, защото се осуетява всякаква възможност за повлияване на политическата система от страна на населението за избиране на правителство, чиято цел би била добруване на хората. В замяна, в такъв един подобрен бизнес климат, се установява политическа система с периодична смяна на правителства, които се различават толкова, колкото Кока Кола от Пепси Кола. Няма и цензура, защото няма какво да се цензурира - в Ел Салвадор, например, по времето на президента Джими Картър, офиси на независимата преса се взривяват, редактори се отвличат и убиват след небивали изтезания.

След като популярните организации са успешно разбити, вече може и да се организират демократични избори - сега вече ги няма тревогите, че те могат да значат нещо. Избори от този род се провеждат в «атмосфера на терор и безнадждност, на ужасни слухове и зловеща реалност», според оценката на  изборите в Ел Салвадор през 1984 година  от лорд Читнис, оглавяващ британската парламентарна група за човешки права.

Проблемът на Рейгън в Ел Салвадор е много подобен на този на Кенеди в Южен Виетнам. И двата случая става най-безмилостно разрушаване на популярни организации, убийства на много хора  и т.н., които стават причина за появата на съпротива, която не може да бъде контролирана от подставените проамерикански правителства. Тогава Кенеди започва масови бомбардировки и дефолиацията на горите в мащаб, в който Рейгън не може и да мечтае поради нарастналата опозицията в самите Съдинени щати. Причината за опозицията е, че САЩ се променят в  периода Кенеди-Рейгън. Нямало е никакви протести не само при  започване на бомбардировките на Южен Виетнам в началото на 1960-те години - такива е нямало и в по-късния период, този на Линдън Джонсън, когато няколко стотин хилядна американска армия започва мащабна война срещу Южен Виетнам. Ситуацията е друга при управлението на Рейгън - той среща  съществената вътрешна опозиция при опита си да ескалира войната в Ел Салвадор. И това е много съществен факт, един от най-съществените в  съвременната история на САЩ.

През 1982 година допитване до общественото мнение показва, че 70% от населението на САЩ преценява войната във Виетнам не като «грешка», а като «фундаментално неправилна и  неморална». Практически нулева част от действително образованите класи заемат подобна позиция, което, между другото, се счита много типично.  Типично е за образованите класи да бъдат по-ефективно контролирани от системите за индокриниране, на които те са директно изложени, в които те самите играят социалната роля на преводен механизъм на «партийната линия» от «горе» надолу към масите. Важното тук е наличието на силно разцепление между болшинството от населението и неговите национални водачи, получило техническото наименовани «Виетнамски синдром». За отбелязване е използуването на термина «синдром» точно както се употребява при заболяване. Заболяването се състои в това, че много хора се противопоставяат на кланетата, агресията и изтезанията, изпитвайки солидарност с жертвите. Оттук и опитите да се копира синдромът. В началото на 1980-те години е обявено, че заболяването е излекувано, в което може наистина да се повярва ако се четат произведенияата на образованите класи със очевидното заключение, че просто е нямало какво да се лекува. Обаче, най-широки слоеве от населението си остават заразени - опозиция, възпираща директна агресия или интервенция.

Създаването на НАТО е имало за цел да компенсира до известна степен очаквания курс на независимо развитие на Европа. След разрушаването на СССР официалният претекст за съветска заплаха изчезва, но не и НАТО. Започва неговата експанзия на изток в нарушение на устното обещание, дадено на Горбачов. Така, вече 20 години НАТО е контролирана от САЩ сила за интервенция в най-широк мащаб със задача оповестена от Генралния секретар на НАТО Jaap de Hoop Scheffer: «Войските на НАТО трябва да охраняват нефтопроводи и газопроводи, водещи към Запада» и по-общо да защитават морските пътища на танкерите и други «критически важни инфраструктури»  на енергийната система.

Клинтън ясно артикулира доктрината на военна интервенция по желание декларирайки, че САЩ имат правото да използуват военна сила, за да осигурят «неинхибиран достъп  до ключови пазари, енергетични източници и стратегически суровини», да поддържат огромна военна «настъпателна» сила в Европа и Азия, «за да оформя мнението на хората за нас» и да «контролира събития, които биха повлияли нашето добруване и нашата сигурност».

След впечатляващите победи на народните въстания в Тунис и Египет, Carnegie Endowment докладва, че независимо от промяната на имената режимите остават: «Смяната на управляващия елит и на системата на управление е все още далечна цел.» Последното още веднъж потвърждава, че САЩ и неговите западни съюзници правят всичко възможно да предотвратят установяването на истински демократични държави в арабския свят. Резултатите от американските допитвания до общественото мнение показват, че арабите считат САЩ и Израел за главни действуващи сили насочени срещу тях: 90% от египтяните мислят така относно САЩ при минимум 75% показател за цялата област. Някои считат Иран за заплаха: 10%. Опозицията срещу САЩ е толкова силна, че болшинството подкрепя идеята за компенсация от страна на Иран ако стане ядрена държава - 80% в Египет. Това означава, че ако мнението на народа би влияло на политиката, то САЩ не само няма да контролират региона, но ще бъдат изтласкани от там заедно със съюзниците си.

Така, поддръжката на демокрацията попада само в сферата на действие на идеолозите и пропагандистите. В реалния свят омразата към демокрацията от страна на елита е норма. Доказателствата са съкрушителни в полза на заключението, че демокрацията е поддържана дотолкова, доколкото  допринся за реализирането на социални и икономически цели, заключение признато за вярно от по-сериозните учени.

Презрението към демокрацията беше най-открито демонстрирано в реакцията на разобличенията от страна Уикилийкс. Най-голямо внимание бе отделено на еуфорични коментари за арабска подкрепа на САЩ срещу Иран - подкрепа от страна на управляващите диктатори. За настроението на обществото не бе давана информация. Водещият принцип бе формулиран от Марван Муашер, бивш висш чиновник в правителството на Йордания, понастоящем специалист по Близкия Изток към Carnegie Endowment : «Няма нищо лошо, всичко е под контрол.» Накратко, ако диктаторите подкрепят САЩ, какво друго може да има значение?

Нищо ново тук. През 1958 президентът Айзенхауер изказва безпокойство относно «кампанията на омраза» в арабския свят срещу САЩ, не от страна на правителствата, а от страна на хората. Националният съвет за сигурност (НСС) дава обяснението, че е  създадено мнение сред арабския свят, че САЩ подкрепят диктатурите и блокират както установяването на демокрация, така и развитието с цел установяване на американски контрол върху ресурсите на района. Заключението на НСС е, че няма нищо неочаквано - създаденото мнение в основни линии е правилно и че от страна на САЩ се прави това, което трябва да се прави, осланяйки се на споменатата доктрина на Муашер. Изследвания проведени от Пентагона след терористките нападения на 9/11 подтвърждават, че същото е валидно и понастоящем.

Войната на САЩ срещу тероризма започва от 1981 година, обявена от президента Рейгън, с външна политика, фокусирана срещу държавно подкрепян международен тероризъм. Двадесет години по-късно Джордж Буш старши просто обявява наново същата война. 

Войната на Рейгън започва на широк фронт и резултатът е стотици хиляди изтезавани и оскатени хора в Латинска Америка, десетки хиляди в Близкия Изток (подкрепа на войната на Израел срещу Ливан с 15-20,000 убити и разрушени Бейрут и Южен Ливан), подкрепа на апартейда в Южна Африка, място на действие на всеизвестната терористична организация на Нелсън Мандела «Африкански Национален Конгрес».

Никарагуа, обявена от САЩ за държава-терорист, отнася въпроса до Международния съд, който осъжда САЩ за незаконно използване на сила (което на обикновен език означава международен тероризъм), за атаките срещу Никарагуа от бази в Хондурас и нарежда на САЩ да спре нападенията и да заплати значителни репарации. Последствията от тази присъда са много поучителни.

Американският конгрес, в отговор на присъдата, увеличава помощта за наемниците в Хондурас, а американската преса заклеймява Международния съд като «враждебен форум» и, следователно, го обявява за ирелевантен. Няколко години преди това същият този съд е обявен за крайно релевантен, когато отсъжда в полза на САЩ срещу Иран. Отхвърляйки присъдата на Международния съд Вашингтон се присъединява  към компанията на Муамар Кадафи и Енвер Ходжа.

В отговор Никарагуа отнася въпроса до Съвета за сигурност към ООН, който одобрява две резолюции, приканващи всички държави да спазват международните закони. САЩ налагат вето, подкрепени от въздържалите се Англия и Франция. Всичко минава без внимание от страна на пресата и може да се счита за изхвърлено от историята. Също забравено от историята или по-скоро незбелязано от нея, е фактът, че този «враждебен форум» извършва невероятни пируети, за да услужи на Вашингтон. Съдът отхвърля почти всичко от позицията на Никарагуа, представена от бележит харвардски международен адвокат, на основанието, че САЩ, приемайки юрисдикцията на Международния съд през 1946 година, добавят  уговорка, че се освобождават от всякакви обвинения в рамките на международни договори и по-специално от обвинения, свързани с  хартата на ООН и тази на Организацията на американските държави. Съдът признава и отсъжда, че САЩ се освобождават от обвиненията.

Съответно, на практика се оказва, че САЩ имат правото на агресия и други престъпления, много по-сериозни от т. нар. международен тероризъм.

Годините на управлението на Рейгън влизат в аналите на тероризма с изключителния си екстремизъм, но не представляват някакво отклонение от нормата. Същото може да се види в другия край на американския политически спектър, този на демократа Кенеди с илюстративен пример - Куба, считана за крайно опасен случай за разпространяване на комунистическа зараза. Ето и мнението на Артър Шлезингер, съветник на Кенеди за Латинска Америка, историк и либерал: «Сянката на Кастро става застрашително голяма, защото социалните и икономически условия в цяла Латинска Америка предизвикват опозиционни настроения срещу управляващите с агитация за радикални промени» и с Куба като модел.

Безочието, с което се провежда  Рейгановия тероризъм  е не по-малко впечатляващо от мащабите му. През април 1986 американските въздушни сили бомбардират Триполи и Бенгази, нападение следено от американската публика  за първи път на живо по всички телевизионни канали - специално вечерно предаване от 19 часа с превключване към Вашингтон, за да се покаже как  САЩ се защитават от либийски терор в рамките на новоизлюпената доктрина «самозащита срещу бъдеща атака».

Управляващите информират народа, че имат сигурни доказателства, че преди няколко дни Либия е взривила диско клуб в Берлин, при което е убит един американски войник. Сигурните доказателства започват да се топят и изчезват много скоро - интензивно разследване в Германия не подкрепя американската версия. От политическа гледна точка, обаче, бомбардирането на Либия се оказва планирано много прецизно. На следващия ден след атаката Рейгън заявява пред Конгреса, че архитерористът Кадафи е изпратил 400 милиона долара, цял арсенал оръжия и съветници в Никарагуа, за да «докара войната в нашия дом», с други думи, нашия дом в Никарагуа. Пресата веднага отбелязва, че бомбардирането на Либия «ще заздрави позицията на президента Рейгън пред Конгреса по въпросите за военния бюджет и финансирането на никарагуанската контра.»

Най-впечатляващият принос на Рейгън, що се отнася до международен тероризъм, е организирането на джихадисткото движение в Афганистан. Основанията за това са обяснени от шефа на ЦРУ в Исламабад, отговарящ за проекта. Според него целта е била «да се убиват съветски войници», една «благородна цел», в която той бил направо «влюбен», както и шефът му във Вашингтон. Той подчертава, че «мисията не е била да се освободи Афганистан»; в действителност мисията забавя изтеглянето на войските на СССР, както се смята от някои специалисти. С непогрешимия си инстинкт да фаворизира най-бруталните престъпници, Рейгън избира да помага най-щедро на Гулбудин Хекматяр, прославен с това да залива лицата на млади жени с киселина в столицата Кабул, лидер на на бунтовниците в Афганистан (понастоящем един от главните талибански лидери и поддръжник на Ал Кайда). Рейгън оказва най-силна подкрепа и на Зия Ул Хак, най-злостния от всички пакистански диктатори, помагайки му да разработи програма за ядрено въоръжаване и да провежда радикална исламизация на Пакистан, финансирана от Саудитска Арабия.  Последствия от тази далновидна американска политика могат да се видят и днес в Пакистан, едно от огнищата на най-войнствения ислямизъм и, понастоящем, най-опасното място в света - според Франсис Фукуяма в интервю за Financial Times от 27.V.2011, именит политически икономист, автор на книгата «Начала на политическия ред»  (първо издание 2011) за историческото развитието на политическите институции.

Сега едно малко отклонение за един от главните рейгънови герои от войната в Афганистан, Чарли Уилсън. В публикацията си «Ангелчетата на Чарли» от февруари 1988 журналистката Моли Айвинс  пише следното:

„Преди около година така, както си седя  в офиса и си гледам работата, телефонът започна зверски да звъни. Хората гневно се възмущаваха във връзка с вестникарска история, според която «Тексаски конгресмен там, на афганистанската граница, правил опити да убива руснаци! Искал да им реже ушите! И бил с ковбойски ботуши! И водел със себе си Мис Свят!» Единственото нещо, което си в състояние да кажеш този случай е: «Това трябва да е Чарли Уилсън.»… През последните няколко години той ходеше с бившата Мис САЩ, която  неизменно представяше като Мис Свят. Тя си има име, казва се Анелизе Илченко. Казвали са ми, че е перфектно мила жена, която, обаче, сигурно е изглеждала прекалено забавно в калта на лагера за афганистански бежанци с коженото си палто и белите си най-модни ботуши.»..

Това е същият този Чарли Уилсън, увековечен от Том Ханкс, заедно с Джулия Робъртс и Филип Сеймур Хофман, във филма «Войната на Чарли Уилсън». Повече за Чарли може да се научи от Уикипедия (http://en.wikipedia.org/wiki/Charlie_Wilson_(Texas_politician)), например как  подкрепял никарагуанския диктатор Сомоса, обещавайки хиляден контингент от бивши агенти на ЦРУ, как увеличил двойно бюджета на ЦРУ в Афганистан (като член на подкомитета за отбраната към Конгреса), осигурил 40 милиона долара през 1983 (от които 17 милиона за противосамолетни ракети «Стингър», все още активни днес, сваляйки не руски, а американски хеликоптери ), как по-късно успял да прехвърли пак там 300 милиона долара неизползувани пари от Пентагона за годината или как бил пледирал за американско участие в Босненската война с думите «Това е Доброто срещу Злото, ако не искаме да американизираме това, тогава какво искаме да американизираме? Трябва да отстояваме нещо.»

Държавният терор в западното полукълбо започва с преврата в Бразилия през 1964, поставяйки на власт първото от серията неонацистки  правителства на националната сигурност, отличаващи се с изключителна жестокост и винаги безрезервно подкрепяни от Вашингтон. Кампанията е до голяма степен война срещу църквата. Повече от символично е, че кулминационната й точка става убийството на шестима видни латиноамерикански интелектуалци, йезуитски свещеници, през ноември 1989, само няколко дни след падането на Берлинската стена. Те биват убити от елитен салвадорски батальон, току-що завършил обучението си в школата за специални мисии «Джон Кенеди»  в Северна Каролина, събитие завършващо десетилетието на 1980-те, оставило кървавите си следи в Ел Салвадор и започнало с убийството на Архиепископ Ромеро, «Гласът на безгласните».

Убийството на йезуитските свещеници нанася съкрушаващ удар на теологията на освобождението (Liberation theology; http://en.wikipedia.org/wiki/Liberation_theology), християнско направление в политическата теология, интерпретиращо учението на Исус Христос в термините на освобождение от несправедливо икономическо, политическо и социално подтисничество. Това по идея на Папа Йоан XXIII (1958-1963; http://en.wikipedia.org/wiki/Pope_John_XXIII), «откриваща нова ера в историята на Католическата църква» по думите на изтъкнатия теолог и историк на християнството, Hans Kyng . Въодушевени от Ватикана, латиноамериканските епископи приемат идеята за тази «предпочитана възможност за бедните», възстановявайки радикалния пацифизъм на Евангелията, отхвърлен от император Константин, установил християнството  като религия на Римската империя - революция, която превръща «преследваната църква» в «преследваща църква» (Hans Kyng).  Това възраждане в Латинска Америка на християнството от периода преди Константин води до създаване на «базови общности», обединяващи бедните и преследваните, окуражавайки ги да вземат съдбата в собствените си ръце, да работят заедно за преодоляване на мизерията и подтисничеството.

Реакцията срещу тази застрашителна ерес не закъснява. Първият залп е военният преврат на Кенеди в Бразилия през 1964. Вашингтонската школа за Америките, известна с подготовката на латиноамерикански убийци, гордо съобщава, че теологията на освобождението е била «разбита с помощта на американската армия».

Контрастът между празнуването на разрушаването на Берлинската стена, събитие-символ на «любов, толерантност, ненасилие, човешкия дух и опрощение», по думите ва Вацлав Хавел, и отминаването, по същото това време, на  бруталното убийство на йезуитските свещеници, хвърля отрезвяваща светлина върху нашата морална и интелектуална култура.

Същото е в сила по отношение на оценката на ерата на Рейгън, със съпътствуващата митология, която би могла да впечатли даже Ким Ир Сен. Президентът Обама  величае Рейгън като «трансформираща фигура». Престижният Хувър институт при Станфордския университет го представя като колос «чийто дух обикаля страната, наблюдавайки ни като отзивчив и приятелски призрак». Ако пристигаме със самолет във Вашингтон можем да кацнем на международното летище «Рейгън» или, ако предпочитаме, на международното летище «Джон Фостър Дълес» , наречено в чест на друг един знаменит командир на терористи, чиято дейност включва свалянето от власт на демократични правителства в Иран и Гватемала, поставяйки начело шах Мохамед Реза Пахлави и най-жестокото правителство в Централна Америка.

Чомски пише за тероризма започвайки от момента, в който Рейгън обявява война на терора през 1981, придържайки се към официалните американски и английски юридически дефиниции за «тероризъм» както и към тези срещани в различните армейски наръчници, всички приблизително еднакви: «Пресметнато използване на насилие или заплаха за насилие за постигане на цели, които имат политически, религиозен или идеологически характер…чрез заплаха, принуда или насаждане на страх.»

Всичко описано по-горе, а и много повече от този вид, попада в рамките на определението за тероризъм и по-точно в рамките на държавно провеждан интернационален тероризъм в техническия смисъл на закона в САЩ и Великобритания.  Точно поради тази причина официалните дефиниции са неизползваеми тъй, като не позволяват да се направи едно критически важно различие: концепцията за «тероризъм» трябва някак си така да бъде изработена, че да включва техния тероризъм срещу САЩ, изключвайки в същото време тероризма на САЩ срещу тях, често много по-ектремален. Съответно, започвайки от 1980-те години, се провеждат редовно научни конференции, публикуват се академични статии, организират се международни симпозиуми посветени на целта да се намери подходяща дефиниция на «тероризъм». В публичното пространство проблемът не възниква, а достатъчно образованите кръгове придават специален смисъл на думата «тероризъм»  необходим както за оправдаване на действията на държавата, така и за установяване на контрол над населението - отклоненията от приетия канон по правило се игнорират, а ако им се обърне внимание, то е за да се изрази гневно порицание.

По тази причина нека за момент да се придържаме към конвенцията, според която терористичен акт се извършва срещу САЩ. Най-забележителният такъв в наше време е разрушаването на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001, взело почти 3000 жертви, «престъпление срещу човечеството», проведено с «отвратителна и грандиозна жестокост» според репортажа на Роберт Фиск. Широко е разпространено мнението, че това събитие, наречено «9/11», е променило света.

Колкото и  за ужасно да се счита това престъпление можем да си представим и нещо по-лошо. Нека да си представим, че Ал Кайда е подкрепяна от една от най-великите държави, имайки намерението да свали правителството на САЩ. Да предположим, че атаката е успяла: Ал Кайда бомбардира Белия дом, убива президента, установява жестока военна диктатура, избивайки 50, 000 -100, 000 души, брутално измъчва 700, 000, установява главен център за терор и диверсии, извършвайки убийства из целия свят и помагайки да се създадат «държави на националната сигурност». Да предположим още, че диктаторът привлича икономически съветници, които само за няколко години довеждат икономиката на САЩ до пълна катастрофа като в същото време нейните горделиви ментори обират Нобелови награди и получават най-височайши отличия.

Както е известно, не е необходимо да си представяме горното, защото то е осъществено на практика в Чили в деня, който понякога  в Латинска Америка се нарича «първият 9/11», 11 септември 1973. Единствените промени са в цифрите, преизчислени да бъдат еквивалентни «на глава от населението», една подходяща мярка. Обаче, «първият 9/11» не променя историята и за това си има причина: събитията са считани за съвсем нормални. Те са били само едно отделно звено във поредицата, започнала от Бразилия през 1964 и разпростряла се до Централна Америка през 1980-те години при Рейгън, чийто южноамерикански фаворит е бил режимът на аржентинските генерали, най-свирепият от всички.

Днес, макар доктрината за «Главната сфера на влияние» да е все още доминираща, възможностите  да бъде осъществявана намаляват. Върхът на мощта си САЩ достигат след Втората световна война, когато се оказва, че притежават половината от цялото световното богатство. Ситуацията започва да се променя, когато другите индустриални държави започват да се възстановяват от опустошителната война и когато деколонизацията набира скорост. В началото на 1970-те години САЩ владеят вече само 25% от световното богатство и индустриалният свят става триполюсен: Северна Америка, Европа и Източна Азия с база Япония. Друга съществена промяна през 1970-те е ориентирането на икономиката към финансови операции и експорт на продукция. Комбинация от различни фактори допринасят до установяването на порочния цикъл на радикална концентрация на богатство, предимно  в ръцете на по-малко от 1% от населението на САЩ -  изпълнителни директори (CEOs, Corporate Executive Officers), мениджери на фондове и други от този сорт. Това води до концентрация на политическа власт, която, обратно, води до държавна политика на увеличаване на икономическата концентрация: чрез фискална политика, дерегулиране, специални правила за корпорациите и много други.

Още Адам Смит изразява становището, че «главните архитекти» на политиката на Англия са «търговците и манифактуристите», осигурявайки политическа защита на собствените си интереси без значение колко «печални» са последствията за останалите.  Неговото мнение се отличава радикално от обикновената практика Англия да бъде представяна като ангелска сила, уникална в световната история, безкористно посветила се  на добруването на варварите.

Днес главните архитекти не са «търговците и манифактуристите», а финансовите институции и мултинационалните корпорации. Изискана версия на максимата на Адам Смит е «Инвестиционната теория на политиката»,  разработена от икономиста Томас Фергюсън, който разглежда изборите като възможност за група инвеститори да се обединят, за да контролират държавата като по същество купуват изборите.

Оттук следва, че интересите на финансовата индустрия ще бъдат приоритетни за администрацията на президент Обама, главни дарители на неговата кампания, предпочитайки го пред Джон Маккейн. Главният бизнес седмичник  Business Week тържествено заявява, че застрахователната индустрия е спечелила войната за здравното осигуряване и че финансовите институции, станали причина за днешната криза, са изплували невредими и даже укрепнали след невероятните дотации от държавата за тяхното спасение, разбира се, за сметка на данъкоплатеца, полагайки стабилни основи за следващата криза. Редакторите продължават да развиват мисълта си, отбелязвайки, че другите корпорации са получили ценен урок и сега организират големи кампании за да подкопаят всяко усилие за дори най-слаби мерки за пестене на енергия и за опазване на околната среда. Не става дума, разбира се, за лоши или невежи хора. По-скоро тези решения са институционни императиви и тези, които си позволят да не ги следват, биват изключвани, понякога по най-удивителен начин.

В лекции по икономика учат, че пазарните отношения се базират на информирани консуматори, които правят рационален избор. Всеки, обаче, който внимателно гледа телевизионни реклами, знае, че бизнесът влага неимоверно големи ресурси, за да създаде неинформирани консуматори, които правят нерационален избор. Същият механизъм, използван да минира пазарните отношения, се използва за миниране на демокрацията в САЩ, създавайки неинформиран електорат, който прави нерационален избор от минимален брой възможности, отговарящи на интересите на две партии, демократи и републиканци, които могат спокойно да се разглеждат като две конкурентни фракции на една единствена бизнес партия. Както в света на бизнеса, така и в света на политиката, архитектите на тактиката и стратегията редовно са враждебно настроени както към пазарните отношения, така и към демокрацията, с изключение на моменти за временно извоюване на предимство. Разбира се, реториката е съвсем различна, но фактите правят всичко достатъчно прозрачно.

В статия под надслов «Великият провал на глобализацията» (Financial Times, August 18, 2011) Джефри Сакс, именит американски икономист, отбелязва, че глобализацията не само нанася жесток удар по неквалифицираната работна сила в Европа и САЩ, но се оказва истинска бонанза за глобалните супербогаташи, оказали се способни да инвестират в изключително печеливши проекти в развиващите се икономики и, същевременно, както отбелязва милиардерът Уорън Бъфет, успели да убедят собствените си правителства да намалят таксите им в името на т. нар. глобална данъчна конкуренция. В края на краищата бедните получават двоен удар, първо от глобалните пазарните сили (съкращения на работни места, фалити на работодатели, износ на предприятия) и второ, от способността на богатите да крият доходи в чужбина при ниски данъци. А ето и рецептата на Сакс за оздравяване на икономиките на САЩ и Европа: (1) Да се увеличат инвестициите в човешки капитал (образование, квалификация/преквалификация) и инфраструтурен капитал; (2) Да се прекрати бемисленото пилеене на пари, например, в безперспективни военни операции като тези на САЩ в Ирак и Афганистан (според списание Economist, 3-9. IX. 2011, стр.11, загубите са оценени най-консервативно на 4 трилиона долара, равни на акумулирания държавен дефицит на САЩ за периода 2005-2010); (3)  Средносрочното балансиране на бюджета зависи значително от увеличаване на данъците върху големите печалби, както лични, така и на международните корпорации, които сега са защитетни от вратички в закона и възможности за офшорни  вложения освободени от данъци..

Последното наистина е проблем, защото вратичките в закона ревниво се охраняват от избраниците в американския конгрес, които с шапка в ръка обикалят суперимащите за собствените си перманентни изборни кампании.

Каква е перспективата за промяна на тази доста печална картина? Ето и рецептата на Чомски за тривиално необходимото:

„Честна и всеотдайна работа за изясняване на проблемите, за образование, за организиране и действия, които биха повишили съществено цената, която трябва да заплатят извършителите на насилия от всякакъв вид и/или биха положили основите за съответни институционални промени. Необходимото е такова ангажиране, което с най-голяма настойчивост да се противопоставя на всякакви най-удобни случаи за обезверяване, което да упорства въпреки многото провали и само най-ограничени успехи, вдъхновявано практически само от надеждата за едно по-добро бъдеще.” (Chomski, Noam (1985), Turning the Tide: US Intervention in Central America and the Struggle for Peace, South End Press, Boston, Mass.).

ЛИТЕРАТУРА

Настоящата статия е практически изцяло компилация от няколко лекции на Ноам Чомски  (http://www.chomsky.info/ ):

1. Noam Chomsky, Contours of Global Order: Domination, Instability, and Xenophobia

in a Changing World; Text of lecture given at Westerkerk, Amsterdam, The Netherlands, March 13, 2011.

2. Noam Chomsky, American Foreign Policy; Delivered at Harvard University,

 March 19, 1985; 

3. Noam Chomsky,  The Unipolar Moment and the Obama Era; Text of lecture given at Nezahualcоyotl Hall, National Autonomous University of Mexico (UNAM), University City, Federal District, Mexico, September 21, 2009.

4. Noam Chomsky,  The evil scourge of terrorism”: Reality, construction, remedy (Erich Fromm Lecture, 2010).

5. Molly Ivins, “Molly Ivins Can’t Say That, can She?”, Vintage Books, A Division of Random Hause, Inc., New York, 1992, pp. 70-71, 86-7.