Панко Анчев

1.

Единството на нацията се основава върху единно национално съзнание, което от своя страна се формира чрез единния общ национален книжовен език. Той е единен и общ, защото на него говорят всички, които принадлежат към нацията и изповядват нейното национално съзнание. Без общия език (все едно дали той е уникален за нацията или „взет” от друга нация, напр. английски, френски, испански) не би могло да се формира нацията, защото няма как да се свържат в едно цяло отделните й членове и да заживеят заедно, като признаят и общите традиции и общата култура.

Книжовният език е еманация на различните говори на отделните племена, родове и съсловия. Тези говори се различават малко един от друг, тъй като всяка група живее различно в различни условия, формира свой свят и свой начин на мислене - поне на битово равнище. Но тъй като сходствата са много и надделяват над различията, необходимостта от общ живот, който да надрасне бита и се пренесе в културата, политиката и общественото устройство, се засилва все повече и през Възраждането придобива изключително широк мащаб, за да се осъществи реалното единение на народностите и племената в нация и национална държава. Това е обективен процес, който трябва да постави етническите общности на ново равнище и да им даде сила и условия за оцеляване и развитие чрез нов начин на живот и нов тип производство и разпределение на материалните блага. За това е необходимо да се постигне еднакъв начин на живот, заличаване на границите, свободно движение, установяване на власт и организация върху населяваната територия, свободна и лесна вербална комуникация, общи правила и закони на общественото устройство.

Важното е да се намери общата „повърхност”, върху която да се построи нацията и да й се даде възможност да действа като жив организъм. Тази „повърхност” не може да е материална, а само духовна, всеобемаща за всичко в живота на народа. Но най-важното: даваща наименования и възможност за пълноценно общуване. Това може да е единствено езикът.

Националният език е продукт на модерната епоха, когато се поражда нуждата от единение. Чрез езика се осъществява единството; той изравнява хората, сближава ги и ги прави кръвно и духовно близки. Това става на равнище понятия, но и духовно общуване. Еднаквото говорене с едни и същи думи по един и същ начин на подреждането им отключва мисълта и я прави достъпна за тези, които приемат този начин и тези правила.

Езикът не просто сближава, но и отграничава. Той събира хората с еднакво съзнание, но и ги обособява от другите, които живеят по различен начин и притежават свое собствено съзнание. Тези граници са строги, дори по-отчетливи от земните.

Нацията не може да се формира и обособи окончателно без свой собствен език. Той може и да не е собственост само на нея, но във всеки случай трябва да е разпространен върху цялото население и усвоен от него, приет доброволно като роден и свят. Чрез езика нацията се отделя от своите съседи, от близки и далечни народи извън нея.

Виждаме как в модерната епоха протичат едновременно два процеса: на вътрешно сближение и отграничение; на събиране и отделяне; отваряне и затваряне. Това се осъществява най-вече чрез езика, който е национален, а не просто език, присъщ на малки групи и общности.

Българското възраждане осъзнава този процес и напълно разбира необходимостта от един общ за всички българи книжовен език, на който да говорят и пишат. ХІХ век преминава под знака на изясняване основните принципи, върху които да се организира този език. Водят се остри теоретични спорове - може би по-страстни отколкото за начина, по който да се извърши българската национално-освободителна революция. Но формирането на българския национален книжовен език е по същество нейният най-важен подготвителен етап. Тя е невъзможна без езика, тъй като езикът изразява националното съзнание и потребностите от свобода, независимост и национална държава. 

2. 

Найден Геров е определян като представител на романтизма в българската литература. Причината за това определение е силната фолклорна струя и баладичният елемент в поемата му  ”Стоян и Рада”. Фолклорните интонации звучат в хармония с идеята на творбата и й придават прелест и очарование. Баладичният сюжет също е взет от народните песни. И понеже поемата е лично творчество, създавано в Одеса, се приема, че е вдъхновена и от засиления романтичен интерес в Русия, а и на Запад, към  славянския фолклор. Това пък дава основание да се отнася Найден Геров и творбата към романтизма. Т.е. става дума за конкретен пример как българската литература изживява “ускорено и закъсняло” етапите на европейския литературен процес.

Влиянието на фолклора и чисто фолклорните сюжетните елементи и народно-песенни интонации са очевидни, но те не произлизат от романтизма и влиянието му върху тогавашната българска литература. Впрочем, романтизмът доминира в нея почти през цялото Възраждане. В случая с Найден Геров обаче става дума за друго.

Поезията до Найден Геров, когато Георгий Гачев нарича “поет по призвание”, е по-скоро одическа и повтаря стила на черковнославянското пение и проповед, а не е жив изблик на вдъхновение. Тя е писана съзнателно сложно, за да бъде различна от “елементарния” (според духа на неосвободеното все още от Средновековието литературно-художествено съзнание) стил на народната песен и говоримия български език. В нея се търси “красивост”, чрез която да се придаде сериозност и величие на сюжета и темата. Поетите все още смятат, че литературата е някаква конструкция, която трябва да се организира и подреди механично, а не е вдъхновено сътворение. Затова и пишат на език, който е различено от говоримия. Говоримият език за тях е “прост”, “груб”, “вулгарен”. Та нима старобългарските книжовници от епохата на Борис и Симеон са си позволявали подобен грях. А именно Средновековието на Борис и Симеон е идеалът на Възраждането. Възраждането има своя идеал в историята, но то е не връщане назад, а движение напред, модерна епоха с нови нрави и представи за живота. Изкуството започва да става израз на националните потребности и поради това трябва да бъде създавано на единен за всички език, за да бъде разбрано. “Всички” са самостоятелни и равноправни личности, а не някакво безлико множество, което повтаря казаното му от авторитета или свещеника. Личността иска сама да вникне в изкуството, да й достави удоволствие, да го разбере и да му повярва. Но преходът винаги е плавен. За да навлезе говоримият език в литературата, трябва да е книжовно устроен. По времето на Н. Геров и неговите съвременници (а още повече - при предходниците му) той е в процес на самоизграждане. Търсят се убедителни образци, върху които да се построи и граматиката, и лексиката и стила на литературния език. Народната песен става модел на литературен изказ - преди всичко със стихосложението си и със сюжетите. Народната песен е форма и средство за общуване на хората; тя е самият живот - реалният и пресътвореният. През Възраждането и особено по времето на Найден Геров той е и „матрицата”, която формира модерната литература и българския език.   

С Найден Геров започва навлизането  на фолклора в българската литература. Този процес протича, както вече бе отбелязано, в условията на засилен интерес в Русия към българското народно творчество. Романтиците бяха първите, които обърнаха внимание на богатството във фолклора, като това богатство се противопоставя на сухотата и патетиката на класицизма. Руският романтизъм, от своя страна, е реакция на западането на руската аристокрация, на нейното пълно откъсване от реалностите на живота, но и на бруталното присъствие в обществено-политическия, икономическия и дори културния живот на новата класа от търговци и еснафи. Тази класа е необразована, тъпа и арогантна. Тя иска само да печели и обича единствено парите. В народа, казват романтиците, са истинските добродетели и там трябва да се върне изкуството, за да възкръсне за нов живот, а не в тези нови необразовани богаташи и не в западащата аристокрация, неспособна да роди нищо ново и значимо. Примерът на „народа” заразява младите български интелектуалци, които се учат в Русия и следят новостите в руския литературен живот. И те тръгват по този път. За щастие, той се оказва верен и плодотворен.

Появата на Найден Геров в литературата разколебава напълно отрича средновековната “установка” на новата българска литература. Той е нов тип писател с напълно модерно съзнание, един от най-заслужилите строители на българската нация и българския език. 

3.

Найден Геров започва да издава своя речник през 1895 г. Последният том излиза през 1904 г. Но той започва работата си върху него още през 1842 г., когато учи в Ришельовския лицей в Одеса. През 1855-56 г. публикува в „Известия на Императорската Академия на науките в Санкт-Петербург” първите резултати от своя мащабен труд. След  издаването на петте тома на този речник можем да приемем, че е приключил окончателно процесът на създаването на българския книжовен език. Защото речникът на Найден Геров побира не само словното богатство на езика, но е и успешен опит да се осмислят неговите граматични особености, както и възможностите му да създава стил, чрез който се изразява цялата сложност и дълбочина на българската мисъл.

Самото създаване на българския национален книжовен език върви заедно с неговото теоретично описание и научно изследване. Възраждането поощрява парадоксите: то иска да опише и анализира нещото, преди то да се е установило, та чрез научния текст да ускори създаването му. Затова и преди още да имаме истинска национална художествена литература, ще четем теории на литературата, а преди езикът да се утвърди по общи правила, тези правила ще бъдат формулирани в многобройните граматики на българския език. Интелигенцията осъзнава важността на единните правила и че практиката се затруднява без теория и бърза да обобщава и извежда норми от малкото примери, с които разполага. От друга страна, върви идейна борба между различни направления и разбирания, които проверяват себе си чрез опитите за теоретично описание на нормите и практиките.

Езикът се развива и утвърждава в живата говорима практика и в литературното творчество. Той иска време, за да придобие някакъв завършен вид, практикуван от всички. Такова време обаче в българската история на Възраждането Бог не е отпуснал. И тук е добре да сравним как се създава книжовният ни език през Средновековието и през Възраждането, за да видим разликата в употребата му и функциите, които изпълнява в двете епохи.

Средновековният книжовен език се използва в храма на богослужението. Той е необходим на християнина, за да говори с Господа, отправяйки Му молитви за спасението и опрощение на греховете. Славянобългарският език е молитвено-богослужебен език и език на държавната администрация, разбираем за всички, които влизат в храма и боравят с документи. Той се създава с първия превод на Светото писание, който правят светите славянски равноапостоли братята Кирил и Методий. Знаем от Пространното житие на св. Кирил как той е превел Свещеното Писание и заедно със своите ученици и останалите богослужебни книги, за да ги отнесе в Моравия и да проповядват християнската вяра. Свещената необходимост от такъв език прави неговото раждане истинско чудо от гледна точка на материалистичните теории за създаването на езиците. Чудото става, защото светите братя-равноапостоли са го измолили от Бога, за да разпространяват апостолски  Неговото свето учение.

През Средновековието книжовният език е истинска „държава на духа”, за която говори Д. С. Лихачов. Тази „държава на духа” стои над политическата и я ръководи и направлява. Когато ролите им се разменят, политическата държава погива. Възможно е да се възстанови след време, ако държавата на духа продължи да функционира в своята възвишена и свещена роля.

Модерният книжовен български език е необходим за друго и обслужва не само официалния живот, но културата и ежедневието на българите. През Възраждането от него има нужда буржоазията и обуржоазената вече нация, за да се постигне пълно единство и между отделните й членове, семейства, родове, диалектни единици, етнически общности. Езикът е формиралият се център, който идентифицира и  ръководи националния обществен  живот - дори и в условията, в които самостоятелната държава е далечен проект. В този център се съсредоточава културата и цивилизационният живот; от тук тръгват обединителните послания. Без език няма общуване, а това означава, че няма нация. Без общуване не е възможно нито производството, нито разпределението, нито съучастието в историята. Практиката се нуждае от него и го създава. Създава го търпеливо, а не изведнъж и като чудо, както е през Средновековието. Защото той вече не е „държава на духа”, а средство за функциониране на политическата държава.

Българската нация се формира едновременно със своята нова култура, а новата национална култура е неотделима от книжовния език. Без него тя наистина е мъртва - още повече българската, която по своята същност е вербална. В основата й е литературата. Затова и през Възраждането всичко, което се публикува в книга, вестник или списание, е литература. Дори и да се отнася до науката, политиката, църквата; дори да е учебник, ръководство за нещо или речник. Писател е този, който пише - все едно какво. Аз не бих нарекъл тази особеност на българската литература „синкретизъм”. Някои култури са просто вербални, литературни и се изграждат върху и около писаното слово и определят като литература написаното и публикуваното.

И никак не е случайно, че с огромната задача да се състави пълен речник на словното богатство на българския език и тези думи в него да бъдат обяснение във всичките им значения и показани в различни стилистични пластове и варианти, се заема писател. Найден Геров не писател, просто защото пише речник, а по Божи промисъл. Неговата дарба е и в това да усеща словото, да го чувства като живо същество, а не само да го използва в личното си творчество.

Самият език е литература. Той е нейният творец, инструмент и обект на изображението. Думите влизат във взаимодействие помежду си и придобиват значения съобразно мястото си в изречението и в условията, при които тези изречения се конструират и произнасят, които се отличават или по същество, или в нюансите на мисълта. Едната дума означава едно, а в съчетанието с друга, тя вече участва в друг знак и казва нещо съвсем друго. Или го допълва и доуточнява.   

Затова и този речник е дело не на учен, а на писател.

Но езикът е и система, конструирана и действаща по определени закони, саморазвиваща се и съдържаща в себе си елементи, които притежават свой самостоятелен живот и правила на съществуване. Връзките между тях са и механични, и органични. Като във всяка система се води борба между елементите; центробежните сили се изравнява с центростремителните и благодарение на това се запазва самият език. Бихме могли да кажем дори, че езикът е някакъв вид механика, сглобена от различни части, направени специално за нея и сглобени по модел, извън който те не означават нищо.

Осъзнаването на езика като жив организъм и организирана система е знак за окончателно приключил етап в развитието на общественото съзнание и културата. Тогава е възможна появата на мащабна литературна и езиковедска творба от типа на петтомния „Речник на блъгърскый язык с тълкувание речите на българскы и на русскы” от Найден Геров. Аз смятам, че именно този Речник слага край на епохата на българското Възраждане и на формирането на книжовния български език.   

4. 

Всеки речник трябва да даде точна формулировка и тълкувание значението на съответната дума. Той я обяснява във всичките й значения и употреби. Умението на лексиколога е именно в това да определи прецизно значението и то непременно в кратка форма. Думата се обяснява с други думи, които също трябва да имат своето обяснение. Това прави определенията понякога неясни, ако обясняващите думи още не са били обяснени и читателят ще изпита известно затруднение с разгадаване смисъла.

Тълковният речник е предназначен преди всичко за тези, които говорят съответния език. На тях сякаш не им е нужно подобно обяснение - нали те и без това знаят значението на думите, които използват. Нима ще се обръщат час по час към него, за да уточняват думата и правят справки за нейното значение. Ако една дума се окаже неясна за събеседника, тя би могла да бъде заменена с друга или с други, чрез които да се уточни какво иска да каже говорещият. Речникът обаче не се съставя заради облекчаване на битовите разговори. Той има една голяма непрактична цел: да покаже богатството на езика откъм думи заедно с техните значения. Колкото повече думи съдържа един език и колкото те са едновременно конкретни и полисемантични, толкова повече езикът е богат и годен да изразява сложността на националното мислене с неговите нюанси и дълбочини. Речникът е най-точният „портрет” на нацията и на нейния разум и начин на мислене и изразяване.

Но многозначността непременно трябва да произтича от богатството и сложността на националното мислене, а не от неспособността на нацията да се обедини около това мислене и говорене, поради което дава право на всички нейни диалектни и етнически общности да се говорят и пишат както намерят за добре. Това не е богатство, а ниска степен на култура и обществено развитие, на обществено мислене и национално съзнание. Затова и Найден Геров, както сам пише в предговора си, се заема с трудната задача да състави речника. За него е важно да се съберат най-напред думите, които ще се произнасят и пишат съобразно една норма и ще означават едно и също за всички, които общуват чрез тях. Н. Геров постига целта си, като използва материал както от писмената литература, така и от говоримата реч на фолклора, а също и от руски образци. Той нормализира по този начин примерите и ги въвежда окончателно в книжовния език.

Липсата на достатъчно писмени източници, от които да се вземат примерите за нормализация, кара автора да употребява и форми, които очевидно са отпаднали от говоримата практика, но се съхраняват в старите книги, писани на старобългарски или черковнославянски език. Или пък да приспособява руски думи и изрази към българските норми. Това също е логично, тъй като книжовният език в никакъв случай не е еманация единствено на говоримата или писаната реч, а и конструиране на форми, които да примирят непримиримите диалектни различия и така създават норма или правило. Найден Геров е творец на такива норми. Трудно е да се изчисли колко от тях са се утвърдили в езика ни, но в никакъв случай не са само една или две, а много повече.

Найден Геров показа и доказа със своя речник колко богат на лексикални и стилови възможности е българският език, с какви средства разполага той и как по нищо не отстъпва на останалите езици. Но той не се ограничава само с лексиката и стила. Големият встъпителен очерк в първия том е превъзходно описание на българската граматика и фонетика. Това е истинска теория на българския език, до каквато малцина наши езиковеди са се домогвали. Найден Геров познава езика не просто като писател-творец, но и като учен. За него той е система, която трябва да се опише и разгадае, за да се разбере дълбокия му смисъл и значение за развитието на нацията. Ето как дори и на вид чисто научната дейност за възрожденеца е свързана с българския свят и с националните проблеми и тежнения; със самопознанието на нацията именно чрез езика с неговите думи, граматически форми и фонетични особености. Когато познаваш собствения си език, ти знаеш кой си, какво струваш, какво искаш и как да го изразиш и постигнеш.

Необходимо е да се връщаме към този речник и заради това, че в него се проявил в цялата му пълнота великият талант на Найден Геров - един от най-значимите български поети на ХІХ век.