“СЪДБАТА…”
Мека теменужена светлина разстилаше лампата с благоуханието на пресните цветя от вазите.
Малката пианистка, с къси коси и нежни пръсти, шумно довършваше някакъв валс. Мъжете високо спореха по злободневните политически въпроси, а дамите, очевидно отегчени, понякога ги прекъсваха с лек упрек:
- Ех, стига с тази политика, разкажете нещо забавно…
- Вие искате - обърна се внезапно стария художник към дамите, събуден сякаш от някакъв далечен спомен, - да чуете нещо интересно? В такъв случай, позволете ми да ви разкажа мистериозната история около моята последна картина “Съдбата”.
Дамите изръкопляскаха шумно.
- Мистериозна! Това е възхитително! - каза една от тях, с хубави златисти коси и големи гълъбови очи.
Мъжете, заинтересувани, прекъснаха своите спорове и приближиха столовете и до художника.
- Преди няколко години - почна той, - бях в един курортен град, всред великолепна природа, под чара на която аз замислих да създам най-прекрасната и гениална картина на своето творчество.
Под повелението на някаква непозната и тайнствена сила, в мен се роди мисълта да олицетворя човешката съдба в жена, обвита в гъсти дипли от тъмен шарф, с превързани очи, която стои пред грамадна пропаст и към която се протягат хиляди ръце и чакат нейното благоволение. С лявата ръка тя раздава даровете на щастието, а с дясната - на прокобата и смъртта…
Обявих, че търся младо момиче за модел. След няколко дни аз получих писмо, в което една непозната искаше всичките подробности по сюжета на картината. Аз и ги съобщих. Писмото отнесе същият непознат, който беше донесъл нейното. После последва второ писмо, в което тя предлагаше едно странно условие: тя щеше да дойде с маска и аз не трябваше да и задам нито един въпрос. Това ми се стори малко подозрително, но същевременно интересно и аз приех.
На другия ден тя се яви в ателието с маска. Въведох я в малката стаичка с всичко необходимо за тоалета й и се отдалечих. След няколко минути тя стоеше готова, необикновено хубава и прозрачна под гънките на тъмния шарф; косите й излъчваха светлина и чар, а очите бяха неузнаваеми под тънката копринена тъкан, която ги скриваше…Като енигма стоеше тя под прозрачните дипли на тъмния шарф, сякаш пред мен беше не някакво фиктивно въплъщение на съдбата, а самата тя - горда, равнодушна и незнайна…
Заработих трескаво върху картината и съвсем забравих тайната около моята прекрасна непозната. Тя стана за мене само бездушен модел - изпълняваше всичките ми прищевки, позираше без да издаде нито един звук и после пак тъй тайнствена в маската, изчезваше, както и идваше.
Към края на сезона картината беше привършена. Аз бях във възторг от своето творение. Тя беше божествена! Никога красотата и съвършенството не са се сливали в по-пълна и завършена хармония от линии и нюанси. Тя беше толкова хубава и аз започнах да ставам суеверен, че я бях замисли и създал под силата на някакъв зъл демон!…
По цели часове съзерцавах одухотвореното платно, на което бях излял цялата си душа, всичката мощ на своя талант и най-прекрасните и възвишени помисли на своя ум. С нея аз щях да осъществя две върховни мечти - да стана известен и отново да видя ведрото и поетично италианско небе…
Обявена бе изложбата. Още в първия ден се отзоваха много любители. Чувствах, че всички бяха очаровани, а един чужденец даде баснословна цена за нея. Преди да я откупи, стоя дълго пред нея като изказваше шумно своето възхищение. Картината щеше да бъде получена от него в последния ден на изложбата.
Вечерта, мечтаейки, аз лежах в ателието безкрайно честит. Нови, светли чувства, неизпитани досега, вълнуваха душата ми. В светли перспективи се разкриваше бъдещето пред мене… Бях полузадрямал, когато изведнъж чух шум от леки стъпки из ателието. Стреснат отворих широко очи и видях нещо невероятно. Бледа светлина от догарящата свещ хвърляше матови сенки върху картините. Часовникът монотонно чукаше нейде на покритата с мрак стена, а платното на “Съдбата” стоеше съвсем чисто, като мъртвешки саван в полумрака. Зад паравана се движеше някаква сянка. Чух ясно стъпки и шум от гънките на дреха. И после тя блесна цялата пред последния пламък на свещта, която възпламна изведнъж преди да угасне и пак тайнственост и мрак обгърна ателието.
“Съдбата” беше слязла сякаш от платното, завита в безконечните гънки на своя тъмен шарф. Само златните и коси излъчваха светлина и разреждаха мрака около нея. Тя беше възкръснала и бродеше като призрак из мрачината на ателието, все тъй мълчалива, тайнствена и равнодушна…
Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Чувствах как сърцето ми застива, някаква необяснима сила ме вкопчи в себе си и аз не бях в състояние да помръдна. Изведнъж усетих лъх от парфюм и една кадифена гънка от дрехата погали лицето ми. Инстинктивно аз сграбчих револвера… Глух гръм се разнесе и пак тишина и мрак обвиха ателието…Призракът беше изчезнал…
Когато запалих лампата, аз видях ужасен картината разкъсана и няколко капки кръв по пода. Плаках като дете над разкъсаното платно на най-хубавото си творение, което никога вече, струваше ми се, нямаше да създам. Но най-важното от всичко беше, че чантата с парите, които бях получил срещу картината, липсваше от ателието. Само в един миг аз изгуби отново двете най-въжделени мечти, които мислех, че бях обсебил: славата и дверите към дивното италианско небе…
Съобщих на полицията, но всичко беше безрезултатно. Моята прелестна непозната също беше безследно изчезнала.
- Това е непременно отмъщение на някоя жена! - обади се един от гостите.
Дамите запротестираха.
- Не, тук не се касае за обикновено мошеничество, а за нещо тайнствено, невероятно, дело, може би, на самата съдба!…- добави една.
И всяка от тях изказа мнението си. Само дамата със златистите коси и гълъбовите очи мълчеше и побърза да скрие пребледнялото си лице в сянката на отворения прозорец.
