МАМА
МАМА
На прага тя седи. Със зърно храни
звездичките жълтеникави. Обрасло е
на двора ни със треволяк. Харманът
притъпква сянката й. Ранобудно
тя шета пак забързано из двора.
С ръжена вади топлата погача.
Наведена плеви сред чесъна и боба.
А във очите й топи се здрачът.
Ръцете си отпуща омалели
върху земята сива, пепелява.
А сетне кърпата пребражда. Гледа
отвъд полята. Как ли се надява!
А майка ми да оплете пуловер
не може вече. Остаря. Разбирам.
Ний няма към влачанката с умора
да крачим през главанските баири…
Довечера ще седне до чекръка
и ще тъче конопените сълзи.
Ще вплита моите години скъпи -
на топ ще ги увива. Ще ги свързва.
***
на Йон Болдума
Непохватни, но добри,
в нас селцето блика.
Но сърцето ни искри -
птица чурулика.
Всеки пази свойта кръв,
свойте камънаци.
Но бъди ти вечно твърд -
ние сме селяци.
Таласъми и бразди
нас в града ни следват.
Крачим сякаш през межди
с едра крачка селска.
И усмихваме се ний
дълго през мустаци.
Черни вежди - две ками -
ние сме селяци.
Щом обичаме - докрай.
Цял живот сме верни.
Спомниш своя роден край -
тайна обич трепва.
Вдълбочени в тая пръст -
враснали букаци.
Селска хитрост, поглед твърд -
ние сме селяци.
Непохватно ний вървим -
люшкат се ръцете,
сякаш ний сено косим
по ливади цветни.
И дано край нас в захлас
да шумят върбаци.
И докрай, до сетен час -
ние сме селяци!
