Димитър Горсов

Уважаеми г-н Иванов,

Четох с удоволствие статията Ви „РЕДАКТОРСКА НАМЕСА ПРЕВРЪЩА ЕДНО ВЕЛИКОПЕЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ В ШЕДЬОВЪР”. Направили сте задълбочен анализ на стихотворението на Славчо Красински „Когато слиза вечерта…”. И понеже сте поместили целият текст на стихотворението така, както Ви го е изрецитирал Иван Динков, истинският ценител на поезията ще може да се наслади на двете - и на цялостния текст на стихотворението, което в новите издания е било осакатявано, и на великолепния Ви анализ. До тук - добре! Само че Вие правите една основна грешка и тя е заложена още в заглавието на статията Ви. В пълния текст на стихотворението никой няма никаква намеса, освен някои препинателни знаци. Вие предполагате, че куплетът:

Едва по росните поля
на свойта младост сме поели
зората с розова метла
за други пътя и помела.

е дописан от Иван Динков и с това единият поет е помогнал на другия, като му е превърнал стихотворението в шедьовър. Това не е вярно и е обида за такъв могъщ поет като Славчо Красински. На него не само, че никой нищо не му е дал, ами винаги са го ограбвали и ощетявали, че даже и в концлагер го бяха натикали и са го подлагали на жестоки изтезания. Не го репресирайте и сега! Стига му това, че всички критици упорито го премълчават, а въздават слава на обикновени драскачи. Но защо да им се сърдим? Явно е, че толкова могат.

Вашата статия ще остане за поколенията като унизително петно за поета. Бъдещите хора ще си кажат: „Да, писал, но Иван Динков му е държал ръката. Без него едва щеше да стигне някаква висота…”. А след като са прочели статията Ви, дори и да са чували нещо хубаво за Красински, едва ли ще посегнат към книгите му. Моля да направите всичко възможно, за да изтриете петното от паметта на прекрасния поет Славчо Красински. Представям Ви целия текст на стихотворението, публикувано в книгата му „Зелени облаци” , издадена в София през 1938 г., когато Иван Динков, който уж му е държал ръката при писане на стиховете, още е ходел прав под масата. И за да бъде всичко точно, помествам стихотворението с тогавашния правопис:

*

Когато слиза вечерьта
над окосените ливади -
тревите пеятъ песеньта
за нашта отшумяла младостъ.

Покоятъ котешки пълзи
и слуша, как водите речни
говорятъ съ тънките брези
за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокосъ
едно е ясно, неотменно -
ще мине всеки като гостъ
презъ нашата земя нетленна.

Едва по росните поля
на свойта младость сме поели -
зората съ розова метла
за други пътя е помела.

И да скърбимъ и не скърбимъ,
остава пакъ едно и също -
спокойно да благословимъ
това, което не се връща.

Което идва с песеньта
и си отива с нашта младость -
тъй както слиза вечерьта
надъ окосените ливади.