(Славчо Красински и „Когато слиза вечерта…”)

Никола Иванов

Беше през лятото на 1985 година. В апартамента на големия поет Иван Динков в София в ж.к.”Младост-1″ бе сватбата на големия му син Стоян Динков. Едни гости си отиваха, други идваха да поднесат поздравленията си. За момент е малко по-спокойно и Иван Динков сяда на масата. Налива чашите.
Обръщам се към Иван:
- Хайде бащата и синът да кажат по едно стихотворение.
- А, не, не искам, ако Стоян реши, нека каже.
- Не, и аз не искам - присъединява се Стоян.
Аз продължавам да настоявам, присъединяват се и други от гостите.
- Добре, едно стихотворение, което не е мое.
Всички се умълчаваме, а Иван Динков подема стиховете. Завършва, а ние сме като омагьосани. Стихотворението не ми е познато, не се досещам за автора, в Университета не е ставало дума за това стихотворение или автора му.
Не запомних, разбира се, стиховете, но чувството ми за среща с наистина прекрасна поезия не ме напусна повече. Така че Иван Динков провокира професионалния ми интерес към лириката на неизвестния ми до този момент поет.
Може да е професионална деформация, но опитът ме е научил, че често едно хубаво изпълнение на литературна творба, особено на поезия, може да те подведе и после при прочита да се разочароваш. Изработил съм си принцип да определям оценките си за творба след като я прочета съсредоточено сам на спокойствие.
Иван Динков не каза името на автора, но през следващата 1986 година излезе книгата му „Навътре в камъка”, където блестящото стихотворение на Славчо Красински бе публикувано. Ето лиричната творба „Когато слиза вечерта…” както е публикувана в „Навътре в камъка” и която Иван Динков рецитира на сватбата на големия си син:

Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
за нашта отшумяла младост.

Покоят котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.

И в тоя стихнал сенокос
едно е ясно - неотменно
ще мине всеки като гост
през нашата земя нетленна.

Едва по росните поля
на нашта младост сме поели
зората с розова метла
за други пътя е помела.

И да скърбим и не скърбим,
остава все едно и също.
Спокойно да благословим
това, което се не връща:

което идва с песента
и си отива с нашта младост -
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.

Стихотворението на Славчо Красински се родее с лиричните шедьоври. Наблюдаваме един чист рисунък, чрез който поетът става част от единството на света, като се опитва да го пресъздаде. Това се постига с неподправен артистизъм, който се осъществява с краткостта на израза и простотата на формата. Сякаш живите сокове на Вселената се вливат в сърцето на поета. Неговият поетичен глас идва със своята магия, лирическият герой ти разказва за себе си, за гледките и пейзажите на собствената си душа, но теб нито за миг не те напуска усещането, че това е и твоят свят, защото си вътре в картината, виждаш дори със затворени очи окосените ливади и слизащата вечер, предстоящото тайнство на нощта, своята младост, която неусетно е отшумяла, превърнала се е в съзерцание на зрелостта, във вечната екзистенция на кръговрата на живота. Макар и тъжно, всичко е прекрасно, защото е изразено с вълшебни стихове.
В тези стихове не става дума само за пейзажна лирика. Чрез тях Славчо Красински очертава етапите на човешкия живот в интелектуален, емоционален и философски смисъл, границите на личността. Този художествен свят е естествен като дишането. Тук езикът се явява онази универсална същност, която отваря вратата към неизвестното и необозримото. В тези стихове думите сякаш неуловимо се докосват до онази сакралност, която граничи със съвършенството. Стиховете възхищават с изяществото на словесния си израз - белег за тънък усет за силата и красотата на словото. Картините са пресъздадени с първичност и простота, които покоряват. С вътрешната си симетрия словото в „Когато слиза вечерта…” пулсира, темпото му следва градацията на кулминации и спадове. Сред тъканта на поезията, сред нейния пейзаж, усещаме една деликатно римувана песен на природата. Зрелостта в тази творба се стреми към изчистеност, към ясен смислов контур, който никъде не потъва в мъглява опоетизираност. Думите в мисълта не се нуждаят от никакво пренареждане. Стиховете са пропити с онази автентична печал, която идва само с познанието, натрупано чрез личен опит.
Тази лирична творба има светлите и животворни качества на копнежа. Удивителна е словесната й живопис, която покорява с аурата си, с онова словесно художествено превъплъщение на материята в духовност, което прави стиховете мигове от нечия духовност. В „Когато слиза вечерта…” светлината обладава словесния пейзаж по толкова различни начини, колкото са настроенията на една душа между изгрева и залеза. Магнетична сила, неповторимо излъчване, виталност и богатство на духа - това усеща читателят, когато общува с емоционалните състояния в тази творба. Стихотворението задължава към мълчание и вслушване. Поетът черпи вдъхновение от движението и променливите състояния на природата в различните й изразявания и превъплъщения - вечерта, слънцето, тревата, брезите, росата и т.н. В природата Славчо Красински намира онази хармония и съвършенство, която трудно можем да открием в урбанизирания ни свят. За него природата е духовен център, който поражда сила, както и противопоставящи се сили на реда и хаоса - дихотомията между спокойното съзерцание и силното чувство. Преживяното и първообразът се сливат и се движат върху нишката материя-пространство-време. Стихотворението притежава свой блясък, но създава впечатление, че този блясък идва от много далече, сякаш носи отпечатъка на отблясъците от едно забулено от предраждането време. Творбата оставя своя неизличим отпечатък върху сетивата, трогва със своята искреност и изящество, разтърсва с простичките си и вечни истини и носи нескрито обаяние. Стиховете внушават усещане за тишина, за спокойствие и мир, в тях прозира едно неподправено и първично разбиране за света, човешките отношения, смъртта и самотата. Поетът е уловил мига, в който природата сякаш е застинала и времето е спряло.
Името на Славчо Красински влезе в паметта ми и реших в себе си рано или късно да се опитам да го извадя от незаслужената забрава, защото само това стихотворение да бе написал, то му осигурява място в първата редица на българската поезия.
Покрай Националната литературна награда за поезия „Никола Фурнаджиев”, която присъжда община Пазарджик бях в журитата, когато присъдихме Наградата на поетите Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов и Христо Фотев - все първокласни поети. У мен възникна идеята да се опитам да откроя най-добрите, според мен, български автори от втората половина на ХХ век - поети, писатели, литератори. Реших да започна книга със заглавие „Подреждане на балната зала”, в която да направя своя прочит и оценка на най-стойностните автори от периода. Заглавието, разбира се, е заимствано от мисълта на моя земляк и първи български професионален литературен критик Нешо Бончев. И макар че става дума преди всичко за т.нар. „априлско” поколение и след това, струва ми се справедливо да възкресим и някои позабравени и подценени автори като Славчо Красински от предишното поколение. Защото съм убеден, че те заслужават това и то е справедливо.
Реших да включа в книгата си и студия за лириката на Славчо Красински. От разговори с писателя Никола Радев знаех, че са били близки и той притежава „Избрана лирика” на Славчо Красински от 1963 година с много топъл приятелски автограф. Взех от Никола Радев стихосбирката и, разбира се, веднага потърсих „Когато слиза вечерта…”. Не бе малка изненадата ми, когато го прочетох и открих сериозни различия от варианта при Иван Динков от „Навътре в камъка”. Ето стихотворението на Славчо Красински от „Избрана лирика” /1963г./:

Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
на нашта отшумяла младост.

Покоя котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.

В такава нощ на сенокос
разбирам вече неотменно,
че всеки идва като гост
на нашата земя нетленна.

И да скърбим и не скърбим,
остава все едно и също -
спокойно да благословим
това, което се не връща.

Което идва с пролетта
и си отива с нашта младост,
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.

От пръв поглед се виждат сериозни разлики. Във варианта на Иван Динков в първия стих на последната строфа „пролетта” е заменена с „песента”, което веднага „отваря” и прави много по-широко пространството на стиха.
Съществени са промените в третата строфа. При Славчо Красински:

В такава нощ на сенокос
разбирам вече неотменно,
че всеки идва като гост
на нашата земя нетленна.

В „Навътре в камъка” при Иван Динков:

И в тоя стихнал сенокос
едно е ясно - неотменно
ще мине всеки като гост
през нашата земя нетленна.

Очевидно много по-съвършен е вариантът при Иван Динков.
И най-сериозната разлика: във варианта от „Навътре в камъка” при Иван Динков има добавена цяла съвсем нова строфа като четвърта, така че творбата вече се състои от пет строфи. Ето я:

Едва по росните поля
на нашта младост сме поели,
зората с розова метла
за други пътя е помела.

Стиховете са изумителни, вписват се абсолютно органично в творбата и без съмнение повишават значително художествената й сила и стойност, придават й завършеност, уплътняват внушенията и обогатяват посланията й. По никакъв начин не нарушават органиката на стихотворението, не откриваме какъвто и да е дисонанс, не нарушават хармонията, няма и нюанс на дисхармония, целостта на творбата е запазена на по-високо художествено ниво. Всички поправки и допълнения са уместни, защото правят стихотворението абсолютно универсално, откъсват го от земното и го ситуират в абсолютната екзистенция, в безкрайността.
Нормално бе да помисля, че тези промени са направени в по-късните издания от самия Славчо Красински. Воден от професионално любопитство се заех да проверя като прегледам следващите издания на сборниците с лириката на Славчо Красински. Изненадата ми бе пълна, когато установих, че в следващите издания с лириката на Славчо Красински от 1970 под заглавие „Лирика”, „Лирика. Пиеси”, избрани произведения /1979/, „Лирика” /1981/, стихотворението „Когато слиза вечерта…” е във варианта от 1963 година… Даже в „Лирика” на Славчо Красински от 1981 година стихотворението е публикувано само с три строфи - първа, четвърта и пета!!! Редактор на изданието е Иван Тренев. Това безобразие граничи с кощунство и показва липса на естетически усет и художествени критерии у редактора.
Мистерията продължаваше да ме занимава и исках да си изясня нещата. Славчо Красински умира през 1984 година. Известно е, че основните му лирични книги са „Вистрел”/1929/, „Пролетен гост”/1933/ и „Зелени облаци”/1939/. По-късно в известен смисъл той почти замлъква като поет, изключвайки, разбира се, детската му лирика и главно драмата в стихове „Чутна Яна” и някои други неща. Но до 1984 година Славчо Красински е жив и ако промените са негови, то те би трябвало да са отразени в изданията приживе, няма причина да не е така. Но не са…
Тогава?!
За мен е почти сигурно, че редакторските промени в „Когато слиза вечерта…” са направени от Иван Динков. Нямам стопроцентови доказателства, но индиректни такива има. Едно от убедителните доказателства, според мен, е стихосбирката на Иван Динков „Признания пред Белла Цонева”, която излезе през 1988 година и която ме прави по-уверен в предположенията си. Сходството между стиховете и поетиката и стилистиката на „Признания пред Белла Цонева” и „Когато слиза вечерта…” на Славчо Красински и неговата лирика са видими, колкото и различни на пръв поглед да са двамата поети. Разбира се, става дума в най-общ смисъл. В случая убедено можем да говорим за духовно литературно братство и родство между Славчо Красински и Иван Динков, за висшето му проявление. С редакторството си Иван Динков превръща едно великолепно стихотворение в шедьовър.
Не зная категорично дали Славчо Красински е бил запознат с редакторските предложения и варианта на Иван Динков. Знам обаче, че двамата поети са общували и са били близки. Познавайки коректността и морала на Иван Динков съм сигурен, че той е споделил редакторските си предложения пред Славчо Красински и Красински е дал съгласието си, иначе Иван Динков не би си позволил публикуване на редактирания вариант на творбата. Вероятно това е било в последните години от живота на Славчо Красински. По спомени на Белла Цонева-Динкова знам, че в края на 70-те или в самото начало на 80-те години на миналия век са прекарали една зима в почивната станция на СБП в Хисаря заедно със Славчо Красински и двамата топло са общували ежедневно. По това време в станцията са се мяркали Веселин Андреев и Радой Ралин. Също по спомени на Белла знам за среща с Иван Динков в Перущица в началото на 90-те години, където тя е рецитирала стихове на Иван Динков, но когато са го помолили сам той да рецитира нещо, Иван Динков е изпълнил стихотворението „Когато слиза вечерта…” на Славчо Красински, а не нещо свое.
Не съм разговарял по въпроса с Иван Динков, защото той не обичаше да споделя за подобни неща, предпочиташе да премълчава. Пък и аз открих случая след кончината на Иван Динков, когато писах студията за лириката на Славчо Красински. По-важно е, че в българската литературна класика можем без колебание да прибавим и стихотворението на великолепния лирик Славчо Красински. Творбата следва да заеме своето място в учебниците по българска литература и христоматиите.