Марко Марков

ВЕЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Износени думи, износени вещи,
износени друми, износени свещи,
износени ласки, износени клетви,
износени маски, износени жертви.

Но как и защо да си купя нови,
щом оковите нови са също окови,
даже по-яки, даже по-тежки
от всички износени мои грешки?

Нима ще отида и аз на битака,
който отдавна стръвно ме чака,
да викна страшно, да викна върло,
за да напълня празното гърло:

Продава се гордост, продава се знаме,
продава се горест, продава се памет,
продава се радост, продава се рана,
продава се младост - неизживяна.

Продава се жажда, която ни ражда,
която изгражда, която преражда,
която поражда по-друга жажда -
и тя ни разгражда, и тя ни изражда.

Все някой ще купи, все някой ще вземе
моето топло, износено време,
а аз без сърце ще потъна в здрача
и ще заплача за купувача.

***

Под небесното дневно петно
аз съм вече купчинка мрак.
И ми се живее, но
не зная как.

Няма нито един светъл миг,
който тук да ме спре -
дръзне да плъзне из гърлото вик,
в него умре.

Даже сърцето в мене разбра
и повтаря със скърцащ звук:
- Всичко било е само игра
тук!

Но не ми се играе вече, не.
И си нямам нищо, освен
една смърт, достойна поне
и един гроб - в мен.

ДЗИ

Благодаря ти, че ми напомни
за малката подробност, наречена смърт
и за това, че вноските скромни
ще направят спокоен оставащия ми път.

Зная, ти ще трепериш за мене
пресметливо, хладно и делово -
като стон, който никога не ще простене,
като сянка на зимно, голо дърво.

Бих ти отвърнал съвсем горещо,
но те питам сега: - Кажи
как мога да се погрижа за нещо,
което не ми принадлежи?

21 ЯНУАРИ

На Румяна

На двора ябълка се гъне
под мразовити ветрове.
Но тя очаква и насъне
земята да я призове.

В снагата й да запулсира
опиянена светлина -
и да пристъпи пред всемира,
напъпила като жена.

А после в бяло да потрепне,
по-щедра даже от живот
и омагьосана да шепне:
- О, боже, дай ми, боже, плод!

И в клиниката на земята
да екне предродилен вик…
Но днес с небе се тя замята
и тръпно чака своя миг.

***

Възможно е да си била -
душите ни са вече сложни.
Изгубих те между дела
и други чувства неотложни.

Но днес за нещо слязъл бях
в сърцето си - бездънна бездна,
и без да искам те видях:
за миг се мярна и изчезна.

И чух как лявата ми гръд
изрече с болка странно синя:
осъден на любов до смърт
и амнистиран без причина.

***

Видях те, сняг, когато пишеш песен.
Бе някакво усещане могъщо.
Доказваше ти, плавен и отвесен,
че падането е летене също.

О, щъркел чернобял! Потрепнали криле
над жадното за рождества поле.

Към себе си притискаше земята
и любеше я сред порой от вопли,
превързваше й раните, когато
студът опитваше се да я топли.

Какво изящество - летяща красота!
А в стъпките й шумолят жита…

***

Почтителни и бегли, леки,
сменили обичта с уют,
вървим в утъпкани пътеки
и скърца в стъпките ни студ.

Отлагаме с усмивка шапки,
превиваме в поклон гръбнак,
и думите ни с меки лапки
ласкаят свой, ласкаят враг.

И болка няма - няма рана.
Не се и питаме дори
след всяка мъничка измяна
дали сърце в гръдта гори.

Но нейде тресне изстрел, някой
засели се в пръстта без звук -
и ние като пред атака
заставаме един до друг.

БРАТЧЕТО НА ГАВРОШ’99

Щом слънцето щърбаво, жълта стотинка,
подхвърлена сякаш за жребий, дрънчи
съдбовно, сурово, сподавено в цинка
на свода, а сводът нехайно мълчи,

то идва с премръзнала, бегла походка,
разклаща небрежно унилия мрак,
пропъжда набърже бездомната котка
и кучето куцо - скъперник трикрак.

Над кофата кръгла надвесва се - цинка
повтаря го в своя зацапан седеф.
Виновно е слънцето, жълта стотинка -
сто негови изгрева струват ли лев?…

И почва да рови усърдно в боклука,
да търси следи от изчезнал живот:
как радва го всяка случайна сполука -
и хляба наяден, и гнилия плод.

А после си тръгва, невинно и клето,
тъй малък и жалък, и храбър човек,
и бавно потъва в небето, което
прилича, о боже, на цинков ковчег.

ОТГОВОР

Веднъж един съсед ме запита
с усмивка гузна - и дяволита:

- Аз дърводелец съм, лекар - жена ти,
честно изкарваме свойте заплати,

всеки от нас се труди и блъска
хляб за да има сняг щом забръска.

Пък ти насам-натам се мотаеш,
четеш и пишеш, изобщо нехаеш,

а имаш къща, деца и съпруга -
нима за тебе земята е друга?

Та все пак кажи ми, тъй или инак,
какъв е твоя основен поминък?

Повдигнах смутено своето рамо
и казах сякаш на себе си само:

- Виждаш ли, друже, онази чертица,
тънко вдълбана от полет на птица

в рохкия въздух, където се слива
земята с небето в прегръдка красива.

Денем и нощем към нея крача,
тъй както над листа пея и плача

и я отмествам с мъка и порив
все по-нататък и все по-нагоре.

Дали успявам, друг ще го каже,
дали ще го каже, съмнявам се даже.

Но зная твърдо аз, че човека
е много беден без нова пътека,

а да е вкусен и сладък хляба
солчица от моя сълзица му трябва.

БЪЛГАРСКА БАЛАДА

Грейнало е над Балкана
ясно слънце - като в песен.
Не е слънце то, а рана,
кръв, венчана с връх отвесен.

А народът горко стене
и челото си не вдига,
и отеква глухо в мене
звек на сърп и на верига.

Ех, защо ли се повтаря
тази наша страшна орис -
залез над поля догаря,
а в сърцата лумва горест.

Че го няма вече Христо,
тръгнал под перо орлово
да допише зло и чисто
словото си със олово.

И се питаме - какво ли
още, майко ни остава,
щом с тегоби и неволи
бъдното ни обдарява?

И защо сме, щом търпиме
над огнището ни родно
никаквец без род и име
да беснее най-свободно?

Но Васил го няма вече -
като порта към небето
е бесилката, човече,
и народът плаче клето.

А пък трябва да се свъси
и над кръст, над нож и книга
пак да пламнат думи къси
и „Амин” да значи „Стига!”

А пък трябва като в песен
да поеме към Балкана,
гдето върху връх отвесен
свети слънце - стара рана.

***

Нито извора, нито ручея, нито реката -
гордо възпявам малката капка крилата.

Тихо извряла от пръст корава и строга
или отронена от окото на бога,

тя се хвърля стремглаво, наивно и смело,
бляскаво върши своето мъничко дело -

устни разквасва и бясно пулсира в стеблата
на дървесата унили и на житата.

Тъй тя се труди, без за минута да спира,
дава живот - и анонимно умира.

После в небето в капчица пак се преражда:,
може би знае, че вечна е нашата жажда?

МОЛИТВА

Спаси ме, боже, от любов,
която себе си обича,
от ласката на враг суров,
от изстрел в песен птича,

от огън, който не гори,
от по-изгодна клетва,
от дълг, измерващ се с пари,
от хляб, добит без жетва,

от „да”, което казва „не”,
от леки, лесни друми,
от кръв по двете колене

и от излишни думи.

***

Не бях от изгрева пореден
ни лъч, ни слънчево петно.
Ще си отида сам и беден,
но с преимущество едно:

под грохота на химни празни,
под шепота на златен дъжд
не се поддадох на съблазни,
не се продадох ни веднъж.

***

Сред купчини мечти и страхове,
сред тонове от планове и книги,
забравих аз децата си. Те бяха две
невръстни птици. Господи, пази ги!

И ми прости, протегнал длан добра,
когато стихна под простора южен,
че късах от крилата им пера,
за да запиша някой стих ненужен.

СТИХОВЕ ЗА ТИКВАТА

В това неясно, променливо, ничие време,
един в него падне, друг се възземе,

смутният вятър взе да подтиква
към върховете една тиква.
И додето усетим, че яд ще береме,
най-високия връх тя успя да превземе.

И вече видът й не предизвиква,
смях подир среща с нея не бликва -

днес чужди гости тя ще приеме,
утре пред свои дълг ще поеме,

тъй, че народът взе да привиква
и да я тачи като реликва.

Че тя на върха е, не ми дреме,
но в нея, хора, има толкова семе!

1996 г.

ПОЕЗИЯТА

Тя за мен е летене, но летене с балон.
Старомодно, печално, с усмивка и стон
ти се вдигаш, поете, в небето, което
е с космически кораби вече заето
и е жадно - приема сигнал след сигнал
от блестящия, светъл безстрастен метал.

Пренебрегнал си пътя с паричните знаци
и ехтежа пристрастен, наречен овации,
топъл дом с неизбежните нежни удобства,
много бързо за тебе превърнати в робства,
вещи, ласкателства, вещи приятелства
и поклони пред днешни измамни сиятелства.

И летиш. И това е, което ти трябва
по-насъщно от обич, по-свято от хляба.
Ведър дъжд те пронизва, щедър сняг те вали,
светлина те разпъва, тъмнина те боли,
вятър в разни посоки жестоко те мята,
ала ти си над всичко, дори над земята.

А когато балонът започне да пада,
това също, помни, е небесна награда,
ти започваш да хвърляш, от ужас обзет,
от летящото чудо предмет след предмет:
най-напред пясъкът, който се рони
между пръстите твои под звездните клони,

после всичко, което пътникът взема,
за да няма, простете, грижи с корема,
после - алчен часовник, обуща и дрехи,
тези толкова смешни, ненужни доспехи,
после - всички успехи-утехи, с които
ти бе там, на земята, човече честито…

Най-накрая посягаш отляво, където
в теб наивно и гордо тиктака сърцето,
пълно с болка и гняв, пълно с песен и тътен,
който прави живота ти мрачен и смътен -
това чисто сърце, тази адска машина,
на мечти и илюзии празни родина!

Като в някаква българска, страшна балада,
това също, помни, е небесна награда,
ти го хвърляш - и чакаш то да избухне,
този свят, зле измислен, под тебе да рухне,
за да можеш сурово и честно, отново
да го измислиш - със своето слово.

***

Аз мразех цял живот един мръсник.
Той някога улучи с тежка дума
душата ми в най-светлия й миг:,
по-страшна думата е от куршума.

Но днес, когато съм и ням, и сляп,
аз изповядах себе си - и се оказа,
че ставал съм с годините по-слаб,
а той - по-силен с моята омраза.

***

Нас лъжеха ни твърде вещо
и участта ни беше тежка:
грешахме в името на нещо,
което се оказа грешка.

Да, вече истината знаем
и пред лицето й немеем.
Но кой ще ни даде назаем
живот, за да се изживеем?

ПОЕТ

Не, не мога да сея хляб,
нито да жъна в полето златно.
Аз съм силен, когато съм слаб.
И обратно.

Притежавам целия свят
и пилея го невероятно.
Щом съм беден, аз съм богат.
И обратно.

Утре ще светне в петит и курсив
моето слово, днес непонятно.
Мъртъв, аз съм от всеки по-жив.
И обратно.

ХРИЗАНТЕМА

Искам да те любя зиме… Зиме
даже стаята е странно бяла,
минала през всичко, оцеляла,
за да шъпне в нея сняг:
Люби ме…

Щъркел весел броди из реката
на кръвта ми шеметна и луда,
ледена корица като слюда
чупи с клюн, наивна е кората.

Ти си хубава, добра, прозрачна
зиме,
искам да те любя зиме.
Хвърлям като дреха свойто име
и в безкрая слагам тиха крачка.

Празнична молитва в мене стене,
неизречена, безкрайно къса,
хризантема от стъклата къса
и пред теб се свлича на колене.

НОЩ В СТАРИЯ ГРАД

И защото нощта е студена,
а снегът прави мрака по-чер,
аз те каня, любов ненадейна,
в оня стъпил на камък фенер.

Ще разтворим кованите двери
и ще влеземе в него, нали?
Плахо пламъче ще потрепери,
светлина ще ни навали.

И ще сваляме дреха след дреха,
ще се любиме подир това.
Ти прости, ала не за утеха
ще шептя старомодни слова:

- Аз обичам те, както обичам град един, и река, и поле.
И небето, в което надничам - свобода, синева и криле.
Аз обичам те, както обичам този свят, който в мене расте,
и със всяко движение сричам аз усмивката на дете.
Че е бъдеще то, а пък ние сме сега и в добрия фенер -
някак бързо ще ни покрие този сняг и от мрака по-чер…

Ще ти бъда аз верен, ще бъда
като сипещия се сняг -
мимолетна, но точна присъда
над стаения в него мрак.

А фенерът полека ще гасне
от телата ни две удивен -
ще се плиска магьосно, ще расне
светлина между тебе и мен.

А когато си тръгнем накрая,
двата спомена, техния ек,
безпогрешно и ясно го зная:
от снега ще направим човек.

СБОГУВАНЕ С КЛИСУРА

На Христо Енчев

Колко дни, колко седмици, в празник и делник
в твоя стая заключен като отшелник
аз изписвах живота си пръв и последен,
и сега той е празен, и сега той е беден.

Слагам точка на всичко - и бързам за влака,
с дом, жена и деца равнината ме чака.
Тук обаче ме сепва внезапната мисъл:
пак си тръгвам от тебе, стих за теб ненаписал.

Ето, сядам отново зад машинката стара,
слагам лист върху нея, паля дълга цигара
и сърцето смутено - и несръчно почуква,
и повтаря машинката всяка негова буква.

Това малко градче, приютено в клисура,
из която син вятър без умора се щура,
а пък чудно, вали през минута, така че
всеки лист, като този, не престава да плаче,

а на всичко отгоре изгрява и слънце
над човек и над птица, над зверче и над зрънце,
тъю, че тръгва юнака мечка -булка да вземе.
Но за мечката - после. Има толкова време.

Това малко градче с тихи, писани къщи,
наизлезли на припек като старчета същи
да попушват лулици, вест да чуят за нещо,
да побъбрят унило, да поспорят горещо.

А зад тях из дворовете цвете поглежда,
уж срамливо, а кърши над погледа вежда,
а черешите трудни са, носят огнено бреме.
За черешите - после. Има толкова време.

Това малко градче е неземно богато
не на ширни имоти, не дори и на злато,
а на пепел… Защото когато камбани
разлюляха в небето езици пияни

и пропука на бунта най-първата пушка,
то прие без остатък свойта орис хайдушка,
без да мисли за къщи, за ниви, за семе.
Но за семето - после. Има толкова време.

Това малко… Но трябва да стягам багажа,
а пък имам аз толкова много да кажа.
Може би ще успея, ако бързам нататък,
ако бъда по-точен, ако бъда по-кратък.
Ето, даже накъсвам сърдечния ритъм,
за да се питам - за да ви питам:

Има ли участ, подобна на нашта,
в която водата с глава се плаща,

в която черешата може да стреля,
настъпи ли нявга Страстна неделя,

в която април със смъртта се венчава,
и чака дете една робска държава,

в която един кладенец плаче
с глас на майка и глас на сираче,

в която, посечена от ятагана,
извира реката от кървава рана,

в която изгрява над всякое дело
слънце високо - Даново чело,

в която, простете грубата проза,
оръжие носи и нежната роза,

в която дори овъгленото семе
кълни и връзва… Но няма време.

Но влака не чака… Ей го, свири и трака
и след малко ще влезе на тунелчето в мрака,
после мене ще вземе и ще ме люшка
в купето празно, под мътната крушка.

И вече далече от хора и къщи,
над които небето отново се мръщи,
някой в мен ще прошушне една дума щура:
Ти си малко градче, приютено в клисура.

ПЕРПЕТУУМ МОБИЛЕ

Портретът му свалихме от стените,
но рекохме си:
- А бе, кой е луд
за рамки утре да сече горите:
хем зян ще станат, хем това е труд.

И рамките за бъдните портрети
запазихме, защото ясно бе:
ще се повтори и ще се потрети
историята
под това небе.