Историята и светът в представите на Ф. И. Тютчев

Панко Анчев

1.

Умом - Россию не понять”, казва Ф.И.Тютчев, но това не е съвсем вярно. И не бива да се осланяме на тази парадоксална мисъл на великия поет, която е ефектна, но всява напразен страх у желаещия да разбере какво представлява Русия, да анализира нейното поведение в историята и да я види като реален фактор в днешната геополитика. Самият Фьодор Тютчев със своето велико творчество прави много, за да бъде Русия по-понятна и предвидима. И за да докаже нейната специална мисия в историята за спасение на славянството и православието.

У нас Ф. И. Тютчев е познат единствено като поет, възпял природата, показал нейната красота и прелест и пресъздал богатството и сложността на руската душа. Никак не са известни неговите идеи и размишления, историософските му тези, концепциите му за развитието на Русия и Европа, за православието. Ние изобщо слабо познаваме „рационалната” страна на руските писатели, техните философски или литературоведски съчинения, може би защото българските творци рядко проявяват подобни наклонности и ние не сме свикнали да гледаме на писателя или художника като равностоен, а в редица случаи дори стоящ над тях, на философите и мислителите.

В статиите, стихотворенията и писмата му обаче се съдържа цяла теория за развитието на Русия, за бъдещето на Европа - в това число и за нашето собствено бъдеще. Ф. И. Тютчев постоянно разсъждава над тези неща и формулира интересни тези, които обясняват едно или друго действие на Русия не само през ХІХ век, но и изобщо в нейното историческо битие. Той разглежда мястото на Русия в историята като потвърждение на Божия промисъл за нея в историята и показва как независимо кой е нейният император и какви вътрешни борби в управляващато тяло се водят Русия се двии по определения път и изпълнява зададената й роля. Изводите на Ф. И. Тютчев, както и на другите руски мислители от ХІХ век формулират една цялостна политика, чието анализиране и дешифриране на модерен език прави Русия наистина познаваема и предвидима.

Приживе Ф. И. Тютчев е слабо познат като поет и мислител. Дълги години е работил като дипломат и е живял в чужбина и едва след петдесетатат си година се завръща в Русия. Самият А. С. Пушкин пръв публикува през 1836 г. неговите стихотворения в сп. „Съвременник”. Те са му предоставени от княз И. С. Гагарин, служил по това време в руската мисия в Мюнхен, който събрал Тютчевите стихотворения и ги изпратил на великия поет. В „Съэвременник” творбите са подписани с инициалите Ф.Т. и никой не подозирал кой стои зад тях, макар стихотворенията да предизвикали жив интерес с изяществото на формата и с проникновеността на съдържанието си. Много ласкаво за тях се изказал Николай Некрасов.

Руските изследователи на живота и творчеството на Ф. Тютчев отбелязват неговата особена позиция в анализите и оценките му за Русия, породена от това, че той живее дълги години в чужбина и гледа на родината си отстрани, дори леко отчуждено. Някои дори смятат, че това го прави в известна степен привърженик на т. нар. „западници”, които виждат Русия като неразделима част от Запада. И в това има известна истина. Но от друга страна, той постоянно подчертава особеностите в битието на Русия, които я правят уникална, напълно различна от Европа и дори я поставят в положение на неин противовес и противник. Тук те виждат близостта му със славянофилите, с които той поддържа тесни връзки (И. С. Аксаков е съпруг на дъщеря му). Ала както и да го определяме, Ф. И. Тютчев действително е голямо име в руската литература и философия, велик руски ум. Много важно за нас българите е да го изучаваме, за да проникваме по-дълбоко в същността на Русия и за да определяме точно своето отношение към нея, за да знаем както можем и какво не можем да очакваме от нея.

2.

„Какво е Русия? Какъв е смисълът на съществуването й  в света, в какво се проявява нейният исторически закон? Откъде е дошла? Накъде върви? Какво представлява?” Това са въпросите, на които Ф. И. Тютчев търси през целия си живот отговорите. В тяхното разгадаване е смисълът на цялата руска философия, литература, история, на руския ум и на руската мисъл. Но и основанието Русия да се самоосъзнава като натоварена с мисията да спаси православието и даде отпор на Запада. Може да се каже, че войната срещу Наполеон през 1812 г. е повратен момент в това осъзнаване. Тази война не е просто израз на завоевателните и маниакални амбиции на френския император, а проявление на волята на Европа за доминация и пълно отстрнаняване на Русия от геополитическата сцена. Тя е сблъсък между две цивилизации за господството над Европа и света през Модерната епоха. Но от друга страна, войната срещу Наполеон показва, че Европа не познава Русия, не оценява нейните реални възможности, съди за нея повърхностно и единствено от данните, които има за състоянието на икономиката и войската й, а не отчита мобилизационните способности на нейния дух, дадени й заедно с отредената й мисия на спасител на православието и като реален Трети Рим.

Така Тютчев обяснява историческите успехи на Русия, нейното безпрепятствено разширяване. Това разширяване не е проявление на завоевателни стремежи, на колонизаторски страсти (както е със страните от Западна Европа), а приобщаване на територии и народи, които доброволно и по родство стават част от нея, за да придобие тя повече сила и мощ и за да върви по-уверено по предначертания й път. Русия постига според Тютчев своето величие по законен начин, като по този начин „тя иска завинаги да утвърди тържеството на правото, историческата законност над революционния начин на действие”. („Русия и Германия. Писмо до доктор Густав  Колб, редактор на „Всеобщ вестник”) „Защо искаше тя това, пита той? Защото правото, историческата законност са нейното собствено основание, нейното особено призвание, главното дело на бъдещето й, именно право изисква тя за себе си и за своите приятели.”

Русия трябва да бъде силна, за да поддържа равновесие в Европа и за да даде възможност на Германия да заеме също своето място в европейската геополитика и осъществи обединението си. За Тютчев Германия е политическият субект, когото Русия трябва да подкрепя и подпомага, да му съдейства за хармонично развитие. Франция е източник на революции; т.е. тя е деструктивна страна, самата тя застрашаваща и Русия. Европа с Германия начело ще има друга политика и по друг начин ще балансира равновесието с Русия. Това твърдение като че ли е опровергано от ХХ век, но подобен извод е прибързан. Противоречията между Германия и Русия идват, така поне показва анализа на Ф. И. Тютчев във въпросното съчинение, от неразбирането на германските водачи на смисъла на отношенията „Русия-Германия” и от непознаване същността на Русия и на нейното истинско отношение към Германия.

Дълго време в Европа се води борба за надмощие между Франция и Германия, в която Франция доминира и налага своята воля. Това са двата фактора, които определят разположението на силите и хода на развитието. Франция стои над всички и все повече желае да бъде и първа световна сила, да преодолее съпротивата на останалите държави. От това страда преди всичко Германия, която трудно успява да се обедини и покаже истинските си възможности. Според Ф. И. Тютчев това състояние е неблагоприятно за всички; то противоречи на духа на Европа и на историческото право и справедливост, защото неравновесието се изражда в революционен порив и разрушение. Русия слага край на несъответствието и отваря пред Германия в полза на Европа нова перспектива. Така според него се притъпява остротата на революцията, защото Германия има друго устройство и нагласа. Но Германия не е признателна и благодарна на Русия и храни враждебно отношение към нея. Тютчев си го обяснява с непознаването на особеностите на руския начин на живот и на нейната история и съвременна политика. Тази враждебност пречи на самата Германия да се види сама в цял ръст и да осъзнае собственото си положение и ролята, която й е дадена от историята да играе заедно с Русия.

Тук вероятно е уместно да вметна две думи за политическия инстинкт на България, чиито приятелства след нейното Освобождение се движат между Русия и Германия. Не е ли това усещане, двете велики държави имат общи цели и задачи и че интересите им трябва по някакъв начин някъде да се срещнат и съчетаят? Понякога в историята и такива парадоксални тези могат да се окажат ключ към разшифроването на неясни и тъмни тенденции…

3.

Руската мисъл на ХІХ век поддържа една основна своя мисъл, формулирана от Ф. И. Тютчев просто и ясно: „борбата между Запада и нас никога не е преставала”. От тук тръгват всички, когато размишляват за Русия и за нейното положение в историята и перспективите й в бъдещето. Тя е участник в една грандиозна битка между два свята, между две цивилизации и за трезво мислещите не може да има някаква илюзия, че целта на тази борба е унищожаването на Русия. Русия се олицетворява с Изтока, с Източната империя и Източната Църква. „Но какво представлява Източната Империя? Това е законният и пряк приемник на властта на Цезаря. Това е пълната и всецяла върховна власт, която в отличие от властта на западните държави не принадлежи на някакъв външен авторитет и не произлиза от него, а носи в себе си своя собствен принцип на властта        но узаконен, сдържан и осветен от християнството.

Какво представлява Източната Църква? Това е вселенската Църква.” Това е според Ф. И. Тютчев основата, върху който се води спорът между Изтока и Запада. Той подчертава това, оспорвайки твърденията и на руски западно настроени учени, писатели и политици, че Русия е изостанала и със своята изостаналост пречи на духовния и материалния прогрес на целия свят; че нея цари мракобесие, диктатура, насилие, азиатщина. Русия е трън в очите на Запада съвсем не поради тези причини. Още повече че там нещата никак не са по-различни от това, което й приписват като недъзи. Би било твърде елементарно да се води цивилизационна битка единствено заради изоставане от принципите на „демокрацията” и въвеждането на капиталистически обществено-икономически отношения. Западът не признава цивилизационната борба или поне не я обявява открито, макар да я води. За Русия обаче е важно да знае коя е и кой и за какво стои срещу нея, да осъзнае предназначението си и изгради стратегията на поведението си.

Западната Църква е тази, която разрушава хармонията и равновесието в Европа. Откъснала се от цялото, тя сее ерес и унищожава вярата и единството. Из нейните недра тръгва протестанството, което нанася тежки поражения на християнството и разрушава морала и въвежда Европа в безверие. Западът произвежда революции, които са пагубни за хората и общественото устройство. Особено вредна е ролята на Римската църква в живота на славяните. Но за тази вреда по-късно.

Изменила на истинното християнство, Римската църква ненавижда православието, защото то е истинският хранител на вярата, на светото предание, светото писание и вселенските събори. Рим превръща царквата в завоевателна държава, като по този начин опорочава самата Църква, създадена от Христос. Ф. И. Тютчев, подобно на всички славянофили, често размишлява за т. нар. „папизъм” и анализира погубната му роля в световното християнство. Сега те не се чуват, защото аргументът, че западните държави живеят добре именно заради принадлежността си към Западната църква надделява на доводите за истинността на вярата и необходимостта от нейното запазване такава, каквато ни е завещал Самият Господ Иисус Христос.

Рим приземи Църквата, направи я „от този свят” и й придаде етатистски функции. Но Църквата е една. Тя не може да бъде различна в различните точки на земята, нито да принадлежи на двата свята едновременно. Тютчев уточнява, че Римската църква в продължение на много векове „престана да бъде общество на верните, свободно съединили се в духа на истината под Христовия закон. Тя стана учреждение, политическа сила - Държава в Държавата. Правилно е да се каже, че през Средновековието Църквата на Запад остана просто римска колония, установена в покорена страна”. Църквата-държава опорочава самата държава, насочва я към действия, които не са в интерес на нейните поданици. Така Държавата става участник в „материалната”  война срещу Изтока, а това означава и срещу истинското християнство и по този начин я секуларизира, за да отвори пътя на революциите и безнравствеността. Рим според Ф. И. Тютчев изменя същността на държавата, лишава я от святост и я превръща в машина за потисничество. Реформацията е реакция срещу деспотизма на Рим и установената от него държава на война срещу християнството. „Но тъй като отдавна Рим се бе вклинил между вселенската Църква и Запада, то вождовете на Реформацията вместо да отправят своите жалби в законния съд и компетентните власти, предпочетоха да отнесат исканията си в съда на личната съвест и така направиха сами себе си съдии на собственото си дело.”

Историята на Римската църква според Ф. И. Тютчев е история на движението към отричане на християнството, налагане на личното аз като критерий за истината, към материализъм и рационализъм, пълно господство на егоизма, интереса и задоволявене единствено материалните потребности. В резултат на това Първата френска революция възцари антихристиянската идея „на престола на правителственото управление на политическото общество”. Държавата престава да бъде религиозно учреждение, въплъщаващо Божията идея за организация на човешкото общество. От там насетне световните проблеми се решават с други средства и се определят други средства за постигане от човека.

Ф. И. Тютчев показва колко проблемите на Вселенската църква са в пряко отношение към човешките дела и как отпадането от нея се заплаща с висока цена - но тази цена заплащат всички, а не единствено отпадналите. Затова и Православната църква храни надежда за бъдещото възстановяване на единството по пътя на покаянието на сгрешилите. Християнското начало, смята Ф. Тютчев, е по-силно от всички негови врагове.

Рационалното обяснение на историята има редица предимства, но то е безсилно да достигне до същността на явлението, да проумее истинската причина за проявлението му и може само да се доближи до истината, но не и да я постигне изцяло. Знаците, които Бог ни дава, не се разчитат с търсенето на причинно-следствените връзки; необходимо е да мислим с категориите на християнството и  да познаваме историята на Църквата. Погледнем ли на историята от Ренесанса до наши дни, непременно ще видим истинската роля на Рим в оформяне начина на живот и мислене, на морала и отношението към неговите ценности. Секуларизацията е резултатът от тази промяна. Но най-важното: отваря се тежка и продължителна война между Изток и да Запад, която не е просто война за военно и политическо надмощие, но преди всичко за налагане ценностите на секуларизираното общество, отмяна на християнските правила и норми, пълно пренебрежине към Божите заповеди.

Тогава, в крайна сметка, се вижда отклонението от Божия промисъл и тръгването в посока на човешките амбиции и жажда за печалби и налагане на човешки воли в устройството на света. Разривът на човешката мисъл с Църквата води до революции, кръв, насилие. Зависещ единствено от себе си, модерният човек изпада в пълна безизходица, като заменя нравствените пориви със страстта за печалба. И така създава голямата илюзия за себе си, за възможностите си и за своето бъдеще…

4.

Срещу безизходицата на Запада Ф. Тютчев противопоставя  християнска Русия, която върви по друг път и не споделя секуларния ентусиазъм на Запада и греховете на Рим. Каква е алтернативата за света според великия поет?

В мащабно замислената, но не осъществена книга „Русия и Запад”, открита посмъртно в архива на Ф. И. Тютчев, се очертава реалната картина, в която Русия заема особено важно място. Той прави анализ на ситуацията през 1849 г., когато започва да пише тази книга. Изминала е една година от Френската революция, която свали Юлската монархия и установи Втората република. Тя започва с въстание на работницит, но после буржоазията го смазва и установява окончателно своята политическа власт. Но това означава, че е узаконен нов тип власт - власт, която може да бъде сваляна и утвърждавана по силата на човешкия разум и воля. Тя не е от Бога, не е свещена. Западът живее в условията, които революцията му е поставила, подчинил се е напълно на тях, поради което е станал още по-враждебен към Изтока, т.е. към Православието, славянството и Русия. Те именно пазят изконното християнство и отхвърлят западната парадигма на общественото и нравственото устройство.

„Революцията, пише Ф. И. Тютчев, не е само враг от кръв и плът. Тя е повече от Принцип. Това е Дух, Разум, и за да бъде победен, трябва да се придобие умение за справяне с него.” Такова умение обаче според великия поет и мислител не се придобива лесно. Ситуацията е неразрешима за съвременния разум, но е ясна за Божественото Провидение. И в Божественото Провидение трябва да се търси това решение.

За Тютчев е странно, че при наличието на толкова много идеи, които са в пълно противоречие една с друга, и при очевидното им разногласие със ставащото в западното общество, ситуацията не прави никакво впечатление на  умовете там, не се търсят начини за излизане от ситуацията; нещо повече, самата ситуация не се осъзнава като опасна. „Революцията е болест, разяждаща Запада, а не душа, която да му показва  движение и развитие.” Революцията няма никаква жизнена сила за съзидание; тя може единствено да руши и унищожава вече създаденото, да разпилява събраното от други преди нея. Но тя е полезна и неизбежна за общество, което й се подчинява, защото се е отказало от пълнотата на християнството, отделило се е от Бога и се осланя на човешкия разум.

Впрочем, не обществото мисли и решава, а отбрана негова господстваща част, която използва принципа за представителност във властта в своя изгода. Всеобщото избирателно право е само един мит, понеже се крепи върху въоръжената сила, върху забрани и насилия над човешките съвести, за да се запази господството на малката част от управляващи. Разумът и човешкото Аз не могат сами да се защищават, ако не са подкрепени от натиска на властта. А това означава, че самите принципи на Революцията, върху които се изгражда западната цивилизация след Ренесанса, са просто една демагогия и лъжа.

Върху демагогията и лъжата на Запада разсъждава постоянно Ф. И. Тютчев, защото те именно подменят реалния човек с религиозно съзнание, принизяват го и го отричат, за да му противопоставят свят, в който едно се говори, а друго се върши, в който страхът от другия човек и неговия закон премахва истинската свобода.

Както отбелязва един от най-големите изследователи днес на идеите и литературното творчество на Ф. И. Тютчев Б.Н. Тарасов, „средоточието на християнската метафизика, антропология и историософия е понятието „християнска империя”. Християнската империя е отрицанието на западната парадигма на общественото устройство, противодействието на секуларизацията и апологията на човешкия разум и способностите  на „царството от този свят”.

5.

Русия не е просто славянска православна империя, огромна държава с особено значение в света, а цял един различен от Запада свят, устроен по други закони и поради това нему принадлежи бъдещето. Решението на проблемите на Запада е в Русия, смята Ф. И. Тютчев.

„Русия е много повече православна, отколкото славянска. Именно като православна тя съдържа в себе си и пази Империята.” Това уточнение е необходимо на Тютчев във връзка с неговата и на славянофилите теза, че истинските славяни са православните. Славяните, които попадат под диктата на Рим, губят от своята славянска същност и се включват в друга цивилизация. Важното за поета е преди всичко чистотата на вярата и принадлежността към цивилизацията, а не толкова кръвното родство. Още повече че Русия е многонационална държава, в която славяните са най-многобройни и обединяват всички останали народи под управлението на православния император.

Ф. И. Тютчев не случайно изтъква православния характер на Русия пред славянския. Православието й придава правото да осъществи идеята за свещената империя. Но понеже е и славянска, тя ще направи това чрез славянството - и то чрез православното славянство, защото то е натоварено с тази мисия. Тютчев не споделя крайностите на руските славянофили, според които по принцип извън Русия за славяните „е невъзможна никаква друга народност”, поради което те не са в състояние да предложат не само трайно и сполучливо решение на т. нар. „полски въпрос”, но и да обяснят причините за неговата поява и задълбочаване. В православието народността има само спомагателен характер; тя внася специфика, но не определя същността. Народността според Тютчев е тялото, което се оживява от душата, т.е. християнството. Славянството начело с Русия е носител на истинското християнство, то е запазило чистотата на Преданието  и Писанието; то единствено може да възстанови в истинския й и чист вид Християнската империя на Константин Велики и така да спаси света от разкола на Рим и да примири окончателно Изтока и Запада. По този начин ще се осъществи Божия промисъл, а не агресивната човешка политика за надмощие и насилие.

Подходът на Ф. И. Тютчев към историята е есхатологичен, поради което той разглежда проблема с Империята като проблем за „края на историята”. Тази, за която той говори, според него ще бъде последната. Тя ще бъде Царството Божие на земята. Империята е била винаги душата на историята. Но какво представлява тя според великия поет? „Това е предаване на пълномощията, подарени й права. Тези права се губят, щом пълномощията се отменят - те се губят заедно с Империята. Точно така е станало с Рим. Но понеже в Италия вече няма имперски престол, в нея няма място и за изкуственото единство. /…/  Отделянето на Империята от Рим и пренасянето й на Изток - това е християнската мисъл, която езическата мисъл е мъчи да отрече.” В Русия съществува императорски престол, там правата и пълномощията са съхранени и поради това на нея й се полага да осъществи великото дело.

Историята се движи по Божи промисъл и Империята е една от нейните най-важни политически точки, защото тя осигурява симфонията между човешката власт, дадена от Бога, и Църквата. В такава симфония човек живее с Истината, познава я и постига Бога. Това е възможно поради особеностите на властта, дадена от Бога, която съществено се отличава от секуларната. Императорът е самовластен господар, стоящ на върха, но той не е безконтролен, не е узурпатор и диктатор, управляващ от името и заради интересите на малка група хора, а изпълнител на Божията и народната воля. Той е служител на Бога и олицетворява Неговата воля и власт на земята. В Империята няма боричкания за властта, защото тя не е облага, а служение.

Когато говори за Империята, Ф. И. Тютчев няма предвид състоянието на държавата и властта в Русия, а поставя принципен проблем. Русия също е поразена от бацила на разложението на революцията, покварена е от Модерната епоха и страда заедно с останалите народи от една и съща болест. Но тя не е окончателно разядена като Запада, защото е запазила все още духа на православието и има сили и възможности да излезе от тежкото си състояние. Русия сега не може да е това, което би трябвало да бъде, защото не се е осъществила Православната славянска Империя. „Източната Империя: това е Русия в пълен и окончателен вид”, казва Ф. И. Тютчев. Това е ключът в тезата, която той развива в цялото си философско-публицистично и поетично творчество. „Русия в пълен и окончателен вид” означава не просто възстановяване на Източната Римска Империя, преобразена с ръководната роля на Русия, но идеален тип организация на обществото по законите на православието. Тази Империя е напълно изчистена от пороците и греховете, които е носила в предишните векове, а също и от модерните им варианти.

Православната Империя обаче е грандиозен проект, който изисква окончателното решение на Източния въпрос и обединението на двете Църкви. Ф. И. Тютчев дава кратката му формулировка по следния начин: „Православният император в Константинопол, повелител и покровител на Италия и Рим. Православният папа в Рим, поданик на Императора.”  Тезата на Тютчев поставя в нова светлина Източния въпрос, като му придава вселенски и есхатологичен  характер, превръща го от проблем на международната политика и междудържавните интереси в основен християнски проблем. От неговото разрешаване зависи целостта на Църквата, а това означава и пълнотата на света и човека.

Тютчев разглежда Източния въпрос като въпрос на Русия предвид ролята й в православието и славянството на спасител и обединител на човечеството чрез Църквата. Русия трябва да преодолее разкола, като отрече узурпацията на властта от Рим и преодолее пагубните последици от Революцията. Това, разбира се, не е някаква моментна политическа цел, чрез постигането на която да се укрепи влиянието на държавата в еропейската политика, а дело на бъдещето. Чрез решаването му ще се осъществи Божия промисъл. Изобщо, Ф. И. Тютчев не се занимава с конюнктурни въпроси, не анализира моментни ситуации, а изучава трайното, мащабното, вечното. Мащабът на неговата мисъл изисква и мащаб на темите и проблемите, понеже не е вестникарски публицист, а философ от висок ранг.

За нас българите подходът на Тютчев към Източния въпрос е особено важен, защото това е наш въпрос и решаването му засяга съдбата на България и българите в бъдещата история. За съжаление обаче той у нас никога не е разглеждан по този начин - може би защото е пряко отнасян винаги до националното ни освобождение. Но освобождението на  България от османска власт, колкото и да е съдбовно, е все пак проблем на определен момент. Този момент обаче е част от историята и затварянето в него намалява възможностите за формулиране истините за нашето развитие и поставянето му в големия контекст на европейската и световна история и геополитика. В книгата „Разумът в българската история”, а след това и в „Малкият народ” аз определих българската национална идея като идея на оцеляването. Оцеляването обаче не означава съобразяване с мига и конюнктурата единствено, а пребиваване в историята чрез осъзнаване на мисията, която Бог ни е възложил. Ние обикновено свеждаме историческите си цели и откриваме мисията си предимно в икономическата конюнктура, която смесваме с цивилизационния избор и принадлежността ни изобщо към определена цивилизация.

Самият Тютчев не говори за нас и за нашето място в неговата концепция за Православната Империя и Източния въпрос, но принадлежността ни към православието и славянството вече е основание да насочим размишленията си към неговата мащабна идея. Става дума наистина за „цивилизационен проект”, както днес се казва, поради което трябва да отчетем мястото си в него. И този проект се изпълнява спонтанно, макар да не се осъзнава и да не се пише и говори за него. За него не бива да съдим по политическите позиции на отделните държави, съпричастни към него, защото не всички (в това число и България) следват инстинкта и осъзнават смисъла му. Правят се, разбира се, опити за осуетяването му и това подчертава самият Тютчев. Тези опити се засилват и дори ожесточават днес.

Добре е да се освободим от буржоазното си мислене и да оценим формулата на Тютчев „Русия в пълен и окончателен вид”, отнасяща се до Православната Империя не като формула на имперското господство на Русия над Европа, а именно като материализирана представа за тържеството на Божия промисъл за Царството Божие на земята. Това не е гобалната държава на капитала, а симфония, осигуряваща пъллноценното съществуване на човека.

Големият въпрос обаче е как тя ще се осъществи.

Този въпрос възлага на мислителите да търсят отговора…