Иван Карановски

НА СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА МАЙКА МИ

1.

В бащин дом се аз завърнах,
минах пътната врата, -
тебе, майко, тук не зърнах:
сетих лъх от пустота.

Пръв път ти ме не посрещна,
в стаята ти празна спрях:
сълзи и горест безутешна
за теб в бащин дом пролях.

2.

Лозите рано лист подават:
ще бъде дивна таз година.
Цъфтят и чуден дъх издават
цветята в нашата градина, -
     но ти не виждаш, мамо!

Гугутките се пак върнаха:
гугукат в китната калина
и радостни са, че познаха
отново старата градина, -
     но ти не чуваш, мамо!

Стоя сам, в спомени отдаден.
Как всичко като сън измина!
Защо човекът е създаден? -
се питам в цветната градина.
    Почивай кротко, мамо!

3.

Ти стон бе от прискръбна лира,
печал и молещи ръце.
До гроба не видя ти мира,
злочесто майчино сърце!

Ти завеща ми да живея
сам сред световната лъжа:
за твойта обич да копнея,
за твойта святост да тъжа.

СМЪРТ ЗА РОДИНАТА

           На светлата памет на брат ми Петра

1.

Защо печал ме нова трови?
Защо е глъхнал бащин дом?
Цветята ранни са готови
да плачат с мен - на скръб фантом.

Той мъртъв ли е? - питах скръбен,
щом в цветните лехи се спрях.
Под старий тамарис прегърбен
любимий образ не видях.

Тъжи, злощастна песен моя!
Плачете, ранни цветове,
в пресветъл спомен за героя.
Той земний дял свой отживе.

2.

Пристъпвам сам и скръбноморен у дома:
посмъртна тишина владее тук -
на миналото сянка и отзвук -
над всяка вещ, от тебе горестно сама.

Тъй, както си оставил, всичко в ред стои:
на масата „Законникът” разкрит,
на Хайне песните, с бръшлян увит
портретът твой, гравюри с матови бои.

Картини гледат от високите стени,
а книги, все отворени така.
При канапето. Ничия ръка
не смела спомена свещен да накърни.

Заключен в тишината свята таен вик
трепти молитвено неуловим.
Ти дух си вече, ти си чар незрим, -
при теб зове ме властно на смърт ледний миг.