С писателя Владимир Полянов разговаря Красимира Василева

- Вие сте роден в Русе. Как чувствате връзката си с нашия град?

- Съвсем конкретно. В русенския Пантеон на възрожденците е записано името на един от моите дядовци - Никола Красналията от четата на Хаджи Димитър. А баща ми, Георги Красналиев, е бил член на Революционния комитет. За него споменава Захари Стоянов в книгата си “Четите в България”. А учителката Стоянка Красналиева, за която пише Екатерина Каравелова, е моя леля.

- В детството си сте живял няколко години в Русе. Пазите ли спомени от този период?

- Въпреки че съм живял само до 5-годишна възраст в родния си град, все пак в паметта ми са останали някои видения от реката, от гемиите до брега в един тревожен час, когато насъбралите се на брега хора сочеха към Тутракан, накъде водите влачеха удавен. От носачите на чували, които минаваха по дъските към корабите. От детските игри по Митериза - останки от крепост в нашия квартал, с шахти и галерии, които ми се виждаха доста мистериозни. Имам спомени от един площад, осветен с карбидови лампи, в светлината на които се виждаха месарници с увиснали на куки заклани животни. Помня красивите постройки във виенски барок, сградата на театъра, къщата на семейство Симеонови, която ми приличаше на дворец.

През 1947 г., като режисьор в Русенския театър, съм обхождал всички тези места, връщайки се към детските си спомени. По-късно съм идвал по различни поводи и съм запазил хубавото чувство за гостоприемството на русенци.

- Тъй като се върнахте към миналото, бихте ли споделили кога почувствахте желание да станете писател?

- Не съм чувствал такова желание, писателската кариера и самото писане не са ме привличали. Към това поприще се насочих по-късно, когато вече неудържимо исках да кажа нещо на хората. Първите ми прояви в литературата бяха подбуждани от лични преживявания и от света, в който живеех. Това са диаболичните ми разкази, които са свързани с готиката на немските градове, в които студентствах, с експресионистичните филми, които гледах, с раждащата се нова живопис, какъвто беше сецесионът на виенските художници, с оперите на Вагнер и с целия нов тон в литературата, живописта и живота.

- Какво бихте казал за автобиографичното начало в творчеството Ви?

- Никога не съм писал неща, които не са ми били близки и преживени. Мнозина твърдят, че моите диаболични разкази са се родили по подражание. Подражание може да има, всеки момент от всички страни ни се поднасят неща, които ни влияят. Но това не е достатъчно за едно творчество. Аз мисля, че в центъра на моите разкази лежат сложните явления в нашия живот непосредствено след големите нещастно завършили за България войни, всички онези страшни обществени събития, а и чувствителността на собствената ми природа. Това, което казах за автобиографичното начало, се отнася за цялото ми творчество.

- А съгласен ли сте с оценката, направена в предговора на “Игра на сенки”, че “значението на Владимир Полянов за нашия литературен процес се определя преди всичко от диаболичните му разкази”?

- Категорично не. Ако началото беше като избухване на бомба, днес работя с трезвото, осъзнато желание за общественополезно творчество. Друг е въпросът, ако Сапарев смята, че първите ми разкази имат по-висока стойност от това, което пиша днес. Тук аз нямам думата.

- Интересува ли Ви историята?

- Аз съм разработил само няколко исторически теми. Всичко, което съм написал, се отнася за вчерашния и днешния ден. То е отчасти историческо, защото в някои моменти засяга буквално случилото се, характерното, явлението. В романа “Хроника на узряването” дори персонажът е действителен и със собствените си имена - цар Фердинанд, министър-председателят Гешев, Радославов и  други. Аз съм писател на историческа тема доколкото това, което е ставало вчера и става днес, вече е история. И всичко съм писал с чувството на човек, който преценява от дистанцията на времето с оглед на едно съвременно звучене.

- А доволен ли сте от професионалната си съдба?

- Колкото до доволството от съдбата ми на писател, до тези оценки дойдох късно. В началото бях радостен от увлечението на моите читатели по диаболичните ми разкази. Когато се появи първата ми реалистична творба - голямата повест “Детето”, ме зарадва сериозната оценка на читатели и критика. И при по-късните романи и разкази бях доволен, че давам на своите читатели нещо, което ги интересува и вълнува. Още по-късно обаче трябваше да разбера, че онова, което вълнува читателите, не вълнуваше моите критици. Но това време мина и днес всичко върви по своя нормален ход.

- А лесно ли е за един творец с 60-годишно присъствие в литературния живот да остане верен на себе си?

- Никак не е лесно. Боричканията за успехи и признание са много по-трудни за преодоляване от един писател, който общо взето стои  настрани и разчита само на своето творчество. Но какво значи да останеш верен на себе си? Разбира се, на всичко полезно, честно, творческо, което трябва да се защитава.И е нужно да надмогваме своите понякога егоистични интереси, за да му бъдем верни.

- А променя ли Ви възрастта?

-  Аз съм от щастливите хора, които времето не променя. И днес мога да се влюбя, както и вчера съм се влюбвал. И днес мога да бъда запален, вдъхновен от известна тема, както съм се палил в миналото…

- В книгата си “Срещи по дългия път” Вие споменавате, че слушател на първия Ви роман е бил Георги Стаматов, че коректор на една Ваша книга е бил Лилиев. До каква мъдрост Ви доведе контактът с тези творци?

- Накарал ме е да ги обичам още повече, защото те бяха не само талантливи писатели, но и обаятелни личности и същевременно трогателно скромни в своето житие. Вчера бедни и търсещи, днес те са в пантеона на нашата почит. Що се отнася до мъдрост, аз не съм автор, който се води от правила и мъдрости. Винаги съм бил експанзивен и съм слушал сърцето си. Към тези хора са ме водили повече почитание и обич.

- Над какво работите в момента?

- Току-що завърших последния си роман “В кипежа”, в който се върнах към моята младост, към младостта на родния ми град и към всичко онова, което ме доведе до днешния ден. Този роман е 500 страници и вече нямам жаждата /у мен всичко е ставало с жажда/ да започна нещо в този размер. Връщам се към любимите си малки разкази, част от които ще излязат следващата година под заглавие “Пътеки към неуловимото”. С голяма охота се връщам към спомените, защото те бликат, живеят в мен и ме карат да им обърна внимание. След “Срещи по дългия път” предстои да излязат спомените ми за моя литературен и обществен живот под заглавие “Дните на четири тревожни десетилетия”, засягащи периода 1905 -1945 година. И накрая “Зад театралната завеса” ще съдържа спомените ми от моя 40-годишен живот в театъра.

- Тъй като споменахте заглавието “Пътеки през неуловимото”,искам да Ви попитам кое в края на краищата остава неуловимо?

 - Ние двамата говорим сега с Вас, но казваме ли си всичко? А всъщност то е най-интересното. Тези неща се натрупват във времето в отношенията между хората и точно тях аз се мъча да уловя и да ги разкажа.

20 август 1985 г., София