Филип Марински

КЪСНА ХУБОСТ

Избяга си и лятото нататък.
Пристига есента с походка плаха.
Ръжда размита капе по листата,
а пък къпините се разцъфтяха…
Цветчета нежни слънце дирят с устни
oт есенния хлад попресинели.
Стремят се нито лъч да не изпуснат,
че слънчицето бърза. За къде ли?
Какъв е този цвят си викам, Боже?!
Цвят късен, цвят в неподходящо време.
Душата ми защо ли се тревожи,
вместо надежда от цвета да вземе?
Нима това е страх атавистичен,
дошъл до нас от времена далечни,
че щом се случва нещо нелогично,
Всевишният курбан ще взема вечно?!
Аз този страх поисках да прогоня.
В живота ни тъй мимолетно кратък,
остава неподвластна на сезони
ефирната магия на цветята.
И на - поисках цвят да си откъсна,
но малко трънче пръста ми убожда.
Какъв баланс! С такава хубост късна
хем ще се радвам, хем ще се тревожа.

ЕСЕННА ИМПРЕСИЯ

Черешката в градината посърна,
жълтее в листи, люшка клони вяло.
Тя иска пролетта й да се върне,
за да се види пременена в бяло.

Мечтае соковете й да луднат
и под кората й живот да плъзне,
а я очаква есенното чудо:
обезлистена, на студа да зъзне.

Лишена от златистата одежда,
със голи клони милост да подири
и да живее с плахата надежда,
че някой ден южнякът ще засвири.

Тъгувам за унилата черешка,
гнетят ме листите й пожълтели,
но, Боже мой, а ориста човешка
не е ли за окайване?! Не е ли?!

Сезоните дори не се повтарят -
цъфтежът е единствен и е минал.
Дълбоки бръчки по лицето шарят,
в косите - преспички от сняг застинал.

И ясно е, че краят наближава…
Природата в това не прави грешка.
Но днес до сълзи чак ме натъжава
съдбата на посърнала черешка.

ЕСЕНТА СИ ОТИВА

Мъртви листи се ронят и застилат земята.
Оголелите клони във безреда се мятат.
Бесен вятър ги свива, прави бурята зрима.
Есента си отива. Приближава се зима.

Плахо птиченце скоква с перушинка изпрана
покрай мътната локва - в скреж заръбила рана.
То тъжи и студува като клето сираче.
И небето тъгува - непрекъснато плаче.

А природата вече е безизразно сива:
хубостта е далече - есента си отива.
Пухкав сняг ще запада - чист, гальовен, чудесен…
Но душата ми страда с победената есен.

ЕСЕН НА СЕЛО

В говежда стъпка капчици се втичат
и я превръщат в мокро огледало,
в което мярвам сянката на птиче,
след някоя мушица полетяло.

Като море мъглите се вълнуват.
Гората рони шарена въздишка.
А подир нея багрите кротуват
като в платно, рисувано от Шишкин.

Самотна обезлистена овошка -
подгизнала от влага и обрана -
закичила е в клоните си брошка,
замислена, унила черна врана.

Откъм дола се носи дъх на гнило,
на мокра шума и на още нещо.
Това е знак, че пролетта е „била”
и че е спомен лятото горещо.

Природата е тръгнала към зима.
Подухва вятър. Рязък и студен е.
Не се залъгвам, че надежда има
да мине „зимата” далеч от мене.

Но… ето - там край пътя късно цвете
пред вятъра кокетно чашка свежда.
Цъфти и си играе с ветровете
цветенце за кураж и за надежда.