Никола Радев

Слово за книгата на Елена Алекова „Отвъд думите”, произнесено в Смолян

Днес Елена Алекова е в родния си край, при своя корен, на 25 километра от Мугла. Мугла присъства във всичките й книги - с любов и мъка, с възторг и обреченост, с първото познание за света, с което човекът, докато тупа сърцето му, мери всичко онова, което е писано да премине през душата му.

Когато преди повече от две години прочетох „Отвъд думите” на ръкопис и с радост приех да бъда редактор, ми бе значително по-лесно. После, когато я прочетох отново, но вече като книга, чудесно оформена и отпечатана от Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, тя ми прозвуча много по-категорично, по-сложно, по-мащабно. Прозвуча ми окончателно.
И ви уверявам, наистина това е сложна и многопластова, дълбока и съдбовна книга. В нея нищо не е измислено, в нея всичко е изстрадано. Още след първите страници, след уговорките, които прави за своите подбуди да я напише, Елена Алекова разпъва душата си на кръста. За да свидетелства, че не напразно е била на този свят!
Аргументите й са много и неоспорими: детството и страхът, родовата памет и Орфеевата Родопа; първите поетични опити и студентството в Москва, пучът на Елцин, носталгията по България, тъга и покруси, поезия и философия, душевни терзания и съновидения; учителят Хайтов и духовното им сродяване; поверия и пророчества, посвещения в тайни и неизбежни смърти; белетристични миниатюри със сюжетна костилка, магнетични импресии; мъдрост, извлечена от съешване на познания за различни религии; молитви, които пречистват душата, както водата - тялото.
И над всичко това, пред него и отвъд него, личността на Елена Алекова! Със света, преселен в сърцето й, за да продължи да живее! Със смъртта, с която човек винаги разговаря сам. С нейните, Еленини, терзания и упования, с душевната пълнота и равновесието след познанието и прозрението, което може да е и божествен усет за природа, както и състоянието от резигнацията до екстаза с основна доминанта, че човекът е свободен, а душата му - безсмъртна.
Прелиствах страница след страница, захласнат от магията на словото, от божествената му светлина и смисъл, забравил, че съм заклет и клет атеист; прекланях се не само пред небесните сили, но и пред Бога, вдъхвах озона на чистите думи, усещах великодушието им. Елена Алекова като древна гадателка и библейска пророчица въртеше на пръста си разтрепераната ми, усамотена душа.
Подяждаха ме мисли и съмнения, заглъзвах в тях и се питах: защо е друг човекът от полето, който рови и блъска земята, тъпче я и я опложда, а се сеща за Бога само по обед, когато погледне небето и се прекръсти, преди да разчупи хляба? Не е ли роден брат на родопчанина, на старопланинския колибарин, които са по-отворени за раздумка и песен, и защо не е? Защо и думите, и говорът, и песните им са различни? Не засуква ли от една цицка българинът и защо кърмата храни плътта, а душата се люшка из пространствата ненаситна?…
Защо човекът, докато е млад, не се бои от смъртта, а се бои от мъртвеца? И защо после, с годините, когато почне сам да погребва своите, вече не се бои от мъртвото тяло, а се бои от смъртта?… Защо Елена Алекова внушава, че смъртта не е страшна, че е страшна само мисълта за нея? Господи! Откъде се пръкна това чадо и звездата му над Мугла ли е блеснала или над Мека, или в небето на Витлеем?
Защо човекът започва да разбира родителя си късно, едва щом стигне неговата възраст? Защо той иска не само да го обичат, но и да го разбират и да го запомнят? Защо приятелите освен от подлост понякога ни предават и без причина? Защо Елена Алекова превежда поезия от беларуски, без да е изучавала този езика? Защо го разбира? Някак през думите. В думите. Отвъд думите.
Защо Господ Бог - и Иехова, и Иисус, и Аллах - изискват мъченичество и саможертва? Защо езичниците не водят свещени войни и им е чуждо мъченичеството, а и иудеи, и християни, и мюсюлмани ги гонят тези езичници?
И защо Елена Алекова пише така, че докато четеш и разчиташ душата й, разлистена на близо 400 страници, през всичкото време имаш усещането за гримасите на битието, за чуждата честност и собствената нищета? Защо усещаш и онзи живот, истинския, който минава покрай нас с топла плазма и дъхав нагон? Защо ни смалява съкрушението пред натрапчивото съзнание, че животът, който живеем днес, е подобие на живот?
Много неща научих и проумях от книгата на Елена. Дори и това, че Каин, братоубиецът, е бил вегетарианец.
Тази книга - „Отвъд думите” - ми откри една друга Елена Алекова. Не по-близка. А по-духовна. По-мъдра. По-респектираща. Разбрах, че душата й е проскитала много планини и пустини, морили са я студ и жажда, но е изходила много дълбоки коловози.
И ето я сега пред нас - по сандалите й от камилска кожа е полепнала космическа прах, която просветва като седеф, а мълчаливата й кротост и крехкото тяло й придават горда осанка!
Аз се прекланям пред усета на Елена за природа и за Вселенска хармония, пред нейната творческа зрялост. Пред коравия й нрав да бъде неуморна, непримирима, своенравна.
И както старите ветрове на времето са навявали Орфеевото ехо и то е отпявало през вековете в минаре и камбана, тъй днес то отпява в книгите на Елена.
В нейните думи.
И отвъд тях.

3 април 2008 г.