С писателя Иван Коларов разговаря Красимира Василева

- Вие сте автор  на над десет книги с лирика, сатира, стихове за деца, документални разкази, пътеписи и др. Как се формира този широк тематичен и жанров диапазон на изявите Ви?

- Въпросът Ви ме връща към творческия  прощъпалник и сигурно там се крие точният отговор. Бяла, военните години, аз съм гимназист. Първите ми две стихотворения, лирично и хумористично, помести вестник “Нива”. След няколко месеца спечелих ботевския конкурс на вестника и бе публикувано есето ми “Поет и водач”. След Девети септември, като ремсов работник бях нещатен кореспондент за Беленска околия на “Дунавски отечествен фронт”, а по-късно станах професионален журналист и преводач. Всъщност журналистическата ми кариера започна през 1946 година от вашия вестник. Ето как са се роили и жанровете, и темите… Много жанрове - малко книги, би се присмял някой. Но аз съм заложил на следващите десетина книги, които стоят като коне пред кушия и чакат своето време.

- Как се породи големият Ви интерес към историята и какво Ви дават заниманията с нея?

- Казвате голям, но за мен той е просто насъщен като хляб и вода. Този интерес се формира от живото, зримо присъствие на националната история в родния ни край, който ние приемаме ведно с майчиното мляко. В Обретеник от дете слушах черковната камбана, подарена от освободителите, когато Юлия Вревска е превързвала ранени солдати в лазарета край селото. В Бяла ме заплениха достойнството на майстор Кольо Фичето, будителската дързост на даскал Славейков, саможертвата на априлския апостол Волов. Какво да кажа за Русе, който познавам от шестгодишна възраст ?! И днес, колчем се отбия в града, аз мълча няколко минути в Пантеона, а после седя на кея пред къщата на Баба Тонка, гледам Дунава и виждам миналото си - национално и лично. Колко хубаво го е казал нашият земляк Елиас Канети: “Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук.” Заниманията с историята ми дават всичко, от което понякога ме лишава настоящето, и най-вече възрожденска нравственост, без нея българинът лесно се превръща в Бай Ганю, който е яхнал не файтон, а фиат.

- “Преднамерено” ли сте се родили на 1 април? Каква е връзката между заниманията Ви с историята и изявите Ви като сатирик?

- Асоциацията Ви е отлична: Бай Ганю - Алеко -Денят на хумора. Заслугата е на майка ми, която много обичаше смеха и песните. Наред с тая смехотворна дата, тя ми е дала и името си. И двойно ме е задължила. Цял живот се мъча да се издължа със смях, но все аз съм борчлията. А когато хич не ми е до смях, прекрачвам в историята, във Възраждането, слушам Славейковото присмехулство, плискат  очите ми  хитроумиците на Баба Тонка и смехът ми се възвръща. Иначе казано, връзката между историка и сатирика в мене се дължи на единния им корен - фактът и вицът не остаряват - те са вечни. Ето, за днешния читател Омир е история, а Езоп - съвремие.

- Как виждате ролята на сатирика и какви качества според Вас трябва да притежава той днес?

- Хуморът и сатирата не са в състояние да премахнат недостатъците нито у човека, нито в обществото, както не са могли да сторят това и по времето на Аристофан, Ювенал, Молиер, Гогол, Михайловски. Тяхната роля е като тази на закона - сигнална, предпазна, възпитателна. Ала присъдата им, за разлика от съдебната, е безапелационна и не подлежи на обжалване. Но понеже сатирата е нож с две остриета, безапелационни са и контраприсъдите на съвременните байганювци. Затова днешният сатирик трябва да притежава алековски, михайловски, жендовски качества. Благославям родените под звездата на Щастливеца!

- Вашата житейска биография е пълна с превратности. Как посрещате “обратите” на съдбата и как се отразяват те на творчеството Ви?

- Да, множко са патилата ми, но отговорът ще бъде кратък. Вие казвате “обрати на съдбата”, но съдбата - това са хората около нас. Човек е заобиколен от добро и зло, а творецът трябва да служи само на доброто! С това верую преодолявам всякакви превратности, колкото и зле да ми се отразяват като човек и творец.

- Освен автор на поетични и белетристични книги Вие сте и преводач. Обогатява ли Ви тази дейност?

- Разбира се, че ме обогатява. Превеждам предимно поезия, беглите ми отклонения в прозата са само в хумористичните жанрове. Много хора пишат стихове и още по-много знаят чужди езици, но малко са добрите преводачи. За художествения превод се изисква “актьорска нагласа”, без която няма изкуство. Преводът е изкуство, и то по-мъчно от оригиналното, защото си принуден да влезеш в чужда кожа и да пееш със свой глас.Моето изискване е едно : произведението да зазвучи почти като оригинала.

- Кое според Вас е най-важното качество за литературния творец днес?

- Ако е талантлив, нека да бъде и честен и да притежава няколко нравствени качества : ботевско родолюбие, алековска критичност, яворовско достойнство, геомилевска саможертвеност, чудомировско безкористие. Не случайно е казано: таланти много - характери малко.

- Как чувствате връзката  с родния край? Какво е неговото значение във времето на космополитност в литературата?

- Чувствам  връзката с родния край като пъпна връв. Ако позволите нескромността, ще кажа, че образът на родните предели живее в повечето мои творби, а четири от книгите ми пресъздават възрожденски и съвременни герои от Русенския край. Мисля, че именно във времето на космополитност, както се изразихте, връзката с родния край, коренното начало на твореца придобива още по-голямо значение за всеки писател и особено за по-младите.Да не забравяме защо едни от най-превежданите наши белетристи са Йовков, Елин Пелин, Талев.

- Неотдавна Вие направихте дарение на родното си село Обретеник. Как стигнахте до това решение?

- Съвсем естествено стигнах до решението, което обявих в Русе - да даря сбирката си от 50 оригинални произведения на изобразителното изкуство за картинна галерия в родното ми село. Като гимназист рисувах акварелни пейзажи. По-късно в София имах възможност да пиша за художници, да откривам техни изложби, да колекционирам картини и скулптури. При гостуванията ми на учениците в Обретеник узнавах за участия на начеващи художници в национални и международни изложби. И реших да туря основите на една галерия, която да стане творческо средище, школа за подрастващите дарования. Дано се осъществи по-скоро! Смятам, че отдавна замислената среща на русенската общественост с творци-русенци, живеещи извън окръга, ще обогати с нови дарения родния край.

- Като човек, прехвърлил шестото си десетилетия, какво бихте казали за младостта и старостта в живота и изкуството?

- Каквото и да кажа за младостта и старостта, всеки знае, че не казването, а моженето е решаващо - и в живота, и в творчеството. Колко млади творци припламват и угасват като свещ на вятъра, и обратно - колко други пламтят и творят дори в така наречената трета възраст. Ето Багряна - има ли по света друга поетеса, която на 92 години да твори поезия?! По същия път вървят землякът ни Владимир Полянов, Борис Делчев, Марий Ягодов и само те ли ?! След пенсионна възраст да напишеш най-ярките си творби, както беше при Дора Габе - това беше един български феномен. Излиза, че духът на твореца не остарява и на сто години, защото творчеството е непрестанно освобождаване и зареждане на психиката.

- Над какво работите сега?

- При подобни въпроси е прието да се казва най-напред какво излиза. Скромна е жътвата ми през миналата година: преводи на литература и хумор в четири антологии и сборници. Препоръчвам Ви интересната “И струна, и стих”.Две от приготвените книги съм пратил в издателства да си опитат късмета. На масата ми чака преполовената книга с работно заглавие “Смехът на Апостола”. С неговия смях живея всеки ден.

в. “Дунавска правда”, 26.01.1986 г.