Петър Ненов на млади години

Никола Инджов

През 1959 година Младежката редакция на Радио София бе формирана почти изцяло от начинаещи писатели. Главен редактор бе Камен Русев - понастоящем автор на чудесни книги за деца, негови заместници - поетът Тоно Лазаров и белетристката Катя Воденичарова, редактори - поетите Димитър Светлин, Димитър Точев-Дунавец, Димитър Спасов, Димитър Стефанов, Методи Христов, Людмила Паспалеева и Дафина Попова, прозаиците Петър Бонев, Таня Касабова, Лазар Николов, Никола Карапетков, Любомир Величков, емигрантът от Кипър Панос Пеонидис - сега литературен класик в своята страна, кинокритикът Александър Соколски. В структурата на Младежката редакция влизаха и предаванията за армията и трудовата повинност. Там по същото време под изумителното меценатско началничество на очеркиста Стефан Симеонов отбиваха военната си служба поетите Иван Давидков, Петър Алипиев, Димитър Дублев, Анастас Стоянов, Ганчо Мошков, Нино Николов, многожанровият Чавдар Добрев, прозаикът Никола Гаговски. И един тогавашен редник в армията и литературата, авторът на тези редове…
В оня талантлив и шумен писателски рой, с хубава усмивка и със щедра душа просветваше и Петър Ненов - много даровит белетрист, чиито първи разкази излизаха в съавтоство с Николай Кетибов, развил се по-късно като русист и преводач на руска литература.
Петър Ненов бе строен, широкоплещест и с привлекателно лице, двадесет и девет годишен мъж, който излъчваше чувство за лидерство и лидерството му биваше възприемано естествено и безконфлитно както във всекидневната ни работа, така и във всекидневните ни релаксации в милата кръчма “Под липите”.
Ето един интересен епизод от есента на 1959 година, свързан с тази кръчма. Тя тогава изглеждаше в края на града, а в стаите над бохемското свърталище живееше артистичното семейство Домна Ганева и Николай Бинев, наши приятели, които рядко слизаха при нас, но които редовно ни осведомяваха какво ново са докарали в “Под липите” от вината и мезетата. Та така веднъж научихме, че е дошло и новото българско вино “Искра”, шампанизирано по френска рецепта. Мисля, че същата вечер изпихме цялата първа доставка. Вярно, бутилките не бяха много, пък и ние не бяхме малко. Харесахме новото вино… и след поголовния махмурлук на другия ден, повече не го и опитахме…
Лидер в изпиването на “Искрата” бе Петър Ненов, пак той поведе и тихата мъчителна съпротива срещу вината въобще. Извършвахме нашия колективен преход към водката - тогава и тя бе новодошла, пък и 100 грама струваха 16 стотинки. За сравнение, хонорарът за едно стихотворение стигаше 20-25 лева…
За Националното радио от онези години казваха, че няма модерна апаратура, но има модерни хора. Повечето от предаванията се излъчваха “на живо” именно поради недостига на звукозаписваща техника. Репортерите боравеха с едни големи като куфари магнетофони, тежащи 15-20 килограма. С тях обикаляхме България, за да записваме “гласовете на социалистическия живот” - израз на секретарката на редакцията, незабравимата шопкиня Стоилка, която веднъж бе подведена от хлапашките ни души да пусне хонорар на някой си Шекспир, чиито сонети използвахме в един радиомонтаж…
Пътувахме често с раздрънканите пикапи на Радиото, гледахме да седнем до шофьора Ники, бащата на колегата Лазар Николов. Като тръгвахме, последен ни помахваше с ръка за добър път бай Коста - техническият секретар на музикалните прадавания и баща на композитора Георги Костов.
Помня пребиваването на нашия екип, воден от Петър Ненов, в Горна Оряховица, в Симитли, в Белослав, в Кнежа. Все едни такива забутани уж селища, в които обаче откривахме чудесни хора, докосвахме се наистина до “гласовете на социалистическия живот”. С лидерския си авторитет именно Петър Ненов правеше избора къде да отидем. Така посетихме още Карнобат, Клисура, Първомай, Кула, Попово… Още на място готвехме поредното предаване на Младежката и Военната редакция. Записвахме певци и поети, отделяхме място на местните чешити, разказвахме за живота на младите труженици.
Имаше някакъв устрем у Петър Ненов към тези провинциални простори пред съвременника. Той сякаш компенсираше коренната си принадлежност към столицата с познания за извънстоличния свят, макар че всъщност бе израсъл в едно софийско предградие /”Лозенец”/ и идваше на работа оттам, с прах по обувките лете, с кал - есенно време. Тогава нямаше автобусни линии и разхвърляните из пространствата над пл. “Журналист” къщици на занаятчии и работници, пък и на селяни от покрайнините, които още отглеждаха овце, коне, говеда, имаха ниви наблизо - там, където сега се въздига модерна София в подполието на Витоша.
Петър Ненов беше син на обущар, самият той, както ни разказваше, работил в строителството през летните ваканции и на ученическите, и на студентските си години. Бе як, отгоре на всичко тренирал и бокс в някоя школа, но не бе от маниаците, които тренират бокс, за да приличат на Хемингуей. Американецът бе модният за времето писател и като всички нас тогава Петър Ненов го четеше на руски и български, сравняваше го с Джек Лондон. И неслучайно. Петър Ненов идваше от предградието в центъра на града и на живота, на духовния живот, имаше, струва ми се, самочувствието на един Мартин Идън, защото самият той още на младини бе оформил силен характер, вярваше, че може да постигне мечтите си с труд и талант. В едно общество, където за писателите в повечето случаи се намираха малки или големи синекурни длъжности - нали затова толкова хора се бяхме събрали в оная редакция на онова радио. Ние бяхме третото писателско поколение в тази институция - след първия й директор Сирак Скитник, след Орлин Василев, Валери Петров, Леда Милева, Александър Геров - дошли с обновителния полъх на антифашистката победа.
Мога да кажа, че в радиожурналистиката и в радиовсекидневието ние бяхме поколението на Петър Ненов. Не пресилвам, тук просто отбелязвам, че Петър Ненов бе емблематична фигура.
Спомням си, че под негово непосредствено наблюдение като отговорен редактор правихме една чудесна серия предавания с участието на изтъкнатите български писатели по онова време. На мене ми се падна да подготвя и осъществя разговора с Ран Босилек. Заеквах от смущение, когато започнах да задавам въпросите си на жив класик, скромен в поведението си, семпло облечен, но - Ран Босилек! Ангел Каралийчев, Калина Малина, Виринея Вихра, Дора Габе, Елисавета Багряна, Еньо Кювлиев… В Младежката редакция ставаше и благородният контакт на младите редактори с всеизвестни книжовници, осъществяваше се като че ли някаква приемственост в разбиранията за литературата, за мисията на литератора.
Петър Ненов пишеше и стихове, които за времето си бяха твърде екстремни, защото той бе избрал “верлибра”. Но не ги публикуваше, а публикуваше разкази и повести. Първа сериозна негова трибуна, както и на цялото му поколение, бе сборникът “Смяна”, издание на Издателство “Народна младеж”, който излизаше веднъж годишно като алманах с творбите на млади автори. Присъствието в сборника “Смяна”, чиито автори се виждаха още на корицата, бе вече обществен атестат, начално признание в дългия писателски път…
Не му стигна живот на Петър Ненов да извърви този път докрай. Аз разказвам за младите му години в Радио София, но навярно един ден литературната ни история ще се обърне към страниците, написани от този човек, и ще определи с по-точни щрихи мястото му в книжовността.
За мене остава спомена, още повече, че Петър Ненов заедно с Петър Бонев стана мой кум при първия ми брак…

януари 2005 г.