Константин Сергеевич Аксаков [29.03(10.04).1817, село Ново Аксаково, Бугурусланска околия, Оренбургска губерния - 7(19).12.1860, остров Закинтос, Йонийски архипелаг (Гърция); погребан в Симоновия манастир в Москва) е руски критик, поет, публицист, драматург, историк, филолог. Най-голям син на Сергей Аксаков. По-голям брат на Иван Аксаков. Прекарва детските си години в южното Предуралие в степите на Оренбургско и Башкирия. От 1826 г. живее в Москва, а летните месеци - в краймосковското село Абрамцево. Получава домашно образование на село, особено много време отделя на възпитанието на сина си Сергей Аксаков. Дебютира със стихове в печата през 1832 г. Завършва словесния факултет на Московския университет (1832-1835), присъединява се към кръжока на Николай Станкевич (1832-1837). Белински го привлича за сътрудничество във в. „Молва” и сп. „Телескоп”, а след закриването им (1836) - в сп. „Московский наблюдатель” и „Отечественные записки”, където Аксаков публикува лирика, преводи от Шилер и Гьоте, рецензии и др. По това време се увлича от немския романтизъм, посещава Германия и Швейцария (1838), превежда активно немски поети. През 1839 г. в московските салони се разгаря спор по повод на две статии, непредназначени за печат - „За старото и новото” на А. Хомяков и „В отговор на А. С. Хомяков” на Иван Киреевски, те са предвестник на бъдещите битки между западници и славянофили. Младият К. Аксаков се включва в полемиката. През 1842 г. (годината на вътрешния му прелом) излиза брошурата му „Похожденията на Чичиков, или Мъртви души”, давайки висока оценка на Гогол, сравнявайки го с Омир и Шекспир. Белински се обявява рязко срещу основните положения в брошурата. С течение на времето К. Аксаков става един от най-ярките критици на славянофилите. Той определя главния тезис на славянофилската концепция: единение на всички съсловия в „едно голямо семейство” и отхвърляне на западното просвещение, донесло „равнодушие, презрение към родната земя”. Посочва необходимостта от нов подход при изобразяването на руския народ, и това, че е недопустимо да се говори за него снизходително, с „чувство на мнимо превъзходство”. Критерият на уважително отношение към руския селянин става за него главен не само при оценката на произведенията на изкуството, но и на постъпките и поведенията на хората. Най-голям успех по това време има стихотворението му „На съюзниците” (1844), което наред със стихотворението на Язиков „Към чуждите” е своеобразно обявяване на война на всички западници. Осъзнал, че университетската катедра му дава широка възможност да популяризира идеите на славянофилите, Аксаков защитава след публичен диспут магистърска степен по руска словесност с дисертацията „Ломоносов в историята на руската литература и руския език” (1847). Предлагат му място в Киевския университет, но той отказва и остава в Москва, където изцяло се отдава на литературна и критическа дейност. През 1848 г. издава драмата си „Освобождението на Москва през 1612 година” (поставена 1850, забранена след премиерата), пише (1850-1851) комедията „Княз Луповицки, или Пристигане на село” (издадена през 1856), драматичната пародия в стихове „Олег край Константинопол” (1858). Лишен от трибуна, той пише статиите „За Карамзин” (1848), „Поглед към руската литература от Петър Първи”, „Литературата на предходната епоха” (1849), които не виждат бял свят и излизат едва в края на 70-те г. на 20 век. Комедията „Княз Луповицки” също не е одобрена за печат - тя развенчава представата за „тъмнината” и „невежеството” на руския селянин в очите на възпитан зад граница син на помешчик (1850-1851; опубл. в 1856 г.). Забранена за публикация е статията „Богатири от времето на великия княз Владимир в руските песни” (1852; публ. в 1856 г.). Цензурата го принуждава да търси нови сфери за приложение на възгледите си. Той пише статии за най-древната руска история, филологически изследвания (брошурата „За руските глаголи”, 1855), стихове - „На хуманиста” (1849), „Нашият род”, „Към славяните” (1850), „Новгород” (1851), „Лъжедух” (1855), но е публикувано само едно от тях - „Орелът на Русия” (1854), отклик на 400-годишнината от падането на Византия. След смъртта на Николай І издава собствено списание - „Русская беседа” (1856-1860) и вестник „Молва” (1857, излизат 38 броя за 8 месеца и половина). И в двете издания Аксаков е активен сътрудник, в статиите си говори за необходимостта да освободим „мисълта си от плена на Западна Европа”, да престанем да гледаме всичко с „чужди очи” и да утвърдим като основна народната гледна точка, основа на която са „обществения бит на народа, езикът, обичаите, песните”. Същевременно писателят отхвърля несправедливите упреци в национална самоизолация, към каквато уж призовавали славянофилите. Народният мироглед, пише той, предполага критично и свободно отношение към всичко „чуждо”, приемайки от него „само онова, което може да бъде общо достоянием”, и не противоречи на народните традиции и начин на живот, не ги разрушава (Литературная критика.- С. 197-205). В „Обзор на съвременната литература” (1857) той откроява произведенията на Тютчев, А. К. Толстой, И. С. Тургенев, А. Н. Островски, Л. Толстой, Салтиков-Шчедрин. През 1855 г. изпраща на Александър ІІ „Записка за вътрешното състояние на Русия”, в която подлага на рязка критика съществуващата система и предлага унищожаване на крепостното право, свикване на Земски събор, свобода на словото. Цензурните предупреждения следват едно след друго. Накрая Аксаков пише статията „Опит за синоними. Публика - народ”, в която рязко критикува дворянската аристокрация, прекланяща се пред Запада и изгубила връзка с народа. „Молва” е закрита. Но и през последните си години Аксаков продължава активно да пише публицистика, литературна критика, поезия, драматургия, филология, да се занимава с руска история. Пише отзиви за всеки пореден том от „История на Русия” от С. М. Соловьов, събира материали за „История на Земските Събори”, публикува „Критически разбор на „Опит за историческа граматика на руския език” от Ф. Буслаев” (1859), работи върху „Опит за руска граматика”, но не успява да го завърши (1860, ч. 1; 1880, ч. 2). През април 1859 г. умира Сергей Аксаков. Привързаността на сина му е толкова голяма, че той не успява да понесе загубата. Непоносимата тъга се превръща в туберкулоза. Лекуван зад граница, умира на 43 г. на гръцкия остров Закинтос. Погребан в Москва до баща си.

Публикации:

Поезия:

РУСКИ ПОЕТИ - XIX ВЕК - ІІ/ превод: Георги Ангелов/ брой 42 юли 2012

За Константин Аксаков:

КОНСТАНТИН АКСАКОВ/ автор: Василий Розанов/ брой 94 април 2017