Нико Стоянов

* * *

Първи сняг…
Такъв бял!
Такъв чист
и ведър!
Някой – песен запял.
Някой – стихнал го гледа…
Първи сняг.
А мен ме е страх.
Мен ме плаши той,
мамо!
Ето зима дойде,
а пък тебе
те няма…
Беше юни –
тих ден.
Ти напусна ни,
мамо.
Много мъничък бях
и не знаех тогава –
първи сняг,
такъв бял,
а светът –
опустял.

Георги Барбаров

ЗИМА

Обичам бялото тяло на зимата.
Виканите стихове от есента
замръзват и падат в мекия сняг.
Разбирам, че студа ще ме скове
и затова почвам да правя бележки
върху бялата кожа на снега:
- Аз те…
Не, решително не мога
да загася безумната тревога,
да викна:
- Стига!
Сърцето мъничко, пребито, трепти…
Студ…
Любов голяма и напълно детска.
Ах, спомних…
И засмях се.
Една разходка сред топли спомени
по стари рани със призрачен белег.
Времето лекува дните
и мен в тях.
Остават само шишенца от лекарства:
Лед.
Вятър.
Студено е.

ТИШИНА ЗИМНА

Снегът повива в пелени
пътища студени.
Конете гледат
все по-страхливо
онемялата степ –
безпътица.
Мъчи се над всяка капка
светлина и топлина
слънцето.
И към тебе летят
две стрели –
следите самотни
на мойта шейна.
Ще достигнат ли до тебе,
майко?

ТРИСТИШИЯ

* * *

Вали сняг!
А никой не му хрумва
да напише името ти!

* * *

Врабците
снега съгряват
с детските си следи!

* * *

Снегът се радва
на слънцето –
на смъртта си…

* * *

В сняг се превърна топлината ти,
в писма – отчаянието ми,
в милостиня – спомена.

* * *

Аз се влюбих така,
сякаш спасявах
последната снежинка…