Йордан Каменов

Антон Страшимиров не е понасял дарените със Слово да го поднасят с неподходящи имена. И ги е кръщавал с красиви псевдоними, с които те остават в националната памет. От Христо Туджаров се получил Христо Ясенов, а Петко Чорбаджиев станал Петко Росен /1880-1944 г./. Изглежда, обаче, че кръщелниците се сдобивали и с бацила на непокорството му. Което - пак като при него, ги правело страдалци и мъченици на Словото. Петко Росен не стигнал като Ясенов до смъртоносните подземия на Обществената безопасност. Но опознал редица форми на насилие над Създателя/ите на българското Слово.
Със своята битова осигуреност П. Росен е съществено различен от типичния български писател. Което в условията на слаба пазарност на родния литературен продукт означава материална принуда и подтик към компромис с таланта. Ала нашият автор пази псевдонима си само за литературата. А в бита си е по-напред Чорбаджиев. Произлиза от богат род, който въпреки че напуска Лозенградско /в пределите на Турция/ след въстаническата 1903 г., съумява и след преселването в Бургас да запази социалния си статус. Завършва право, което е следвал в Париж и в Женева. И известно време адвокатства. За малко, за 3 години - достатъчно за гешефти, е бил народен представител. Представлявал е Демократическата партия от 1931 г. до 1934 г. Която се води от един от малкото български политици с доказан морал и почтеност - Александър Малинов. П. Росен не му отстъпва в тези му качества.
И не се е напечелил от политиката. Било е под достойнството му. В това време той има солиден бизнес и приходи от: мелница, предачна фабрика, чифлик и др. Тъй че житейските му професии са сред най-печелившите у нас: адвокат, чифликчия, производител на прежди, политик. Това, разбира се, поглъща енергията му и го отклонява от Словото. Затова той е слабо продуктивен автор и си позволява големи писателски паузи. И едва в края на 20-те години става творчески по-активен. След първата си книга “От Дунав до Бяло море. Видяно и преживяно” /1927 г./ той се утвърждава и с публикации във всекидневниците. От 1928 г. до края на живота си всеки януари публикува във вид на шеговити коментари годишни обзори на родната литературна продукция - първоначално във в. “Зора”, а после - във в. “Слово”.
Социалната му позиция и съзнателната му отстраненост от литературния бит /той живее в Бургас/ му помагат да има за българското и за литературния ни развой едновременно гледната точка на страничен наблюдател и на ангажирана личност. Поради което мимоходом в канавата на различна сюжетна насоченост неочаквано съумява да открие незабелязани дотогава родни особености. Една от тях характеризира социалния патос на фолклора и на литературата ни. В анализа си на повестта “Земя” на Елин Пелин той пише: “Но от половината нататък развоят е твърде сбързан, изживяването става пресилено, напрегнато и ако щете едностранчиво в идейната си същност… Та нима устремът към по-широк простор, към големство и богатство непременно трябва да бъде свързан с порочност, престъпна алчност, братоубийство. Стига тази плебейщина. Дайте ни големия човек на творческата воля…
Едно нещо не мога да разбера в нашето народно творчество: тази непонятна апология на сиромашията. За момата например: богата ли е - непременно е уродлива и грозна и порочна; бедна ли е - като слънце грее. Изблик на красота и добродетели - голота. Ненахранената, неокъпаната да бъде красавица, а добре гледаната - грозотия. Все едно да кажа, че днес красавиците не са в София, ами в Долно Камарци и Каменна Клисура.”
Тук не следва да търсим отговори на петкоросеновото риторично писане. Жалкото е, че критиката и обществена мисъл са пропуснали въпроса, а и не са в състояние да си го самозададат. Камо ли да отговорят. А той е: защо българската литература преимуществено е литература на апологията и на гледната точка /гледището, позицията/ на бедността. И не се задоволявайте да откривате в цитираните думи на П. Росен само защита на неговата социална битност. Да, автобиографичността е неминуем спътник на автора във всеки жанр. Но тя не обяснява и не прави по-малко значим Чорбаджийския въпрос на Петко Росен.
Но социалният статус на Чорбаджиев е осигурил не само битовата свобода на П. Росен. Тя го е направила истински свободен и освободен писател. Който може да си позволи да не търси да се харесва, да не гони модата, да не бърза да публикува или осребрява написаното. И той се е възползвал по най-добрия начин от самосъздадената свобода.
П. Росен осъществява своите послания с монолози и разкази за видяното, чутото и преживяното. Тези думи в различни комбинации стоят като подзаглавия на три от четирите му книги. /Четвъртата е с литературна критика и не ги допуска./ Т. е., съвсем простичко той разказва за срещите си с най-различни хора, за наученото от тях, за красотата на природата и сезоните, за паметни места, местности и селища и т. н. В тази привидна простота се открояват две неща - възхвала на живота като низ от традиции, радости, навици, събития, изненади и любов към българското като душевност, характер, вековно постоянство. Това не го прави идеализиращ официозен подсладител на историята и съвремието. Напротив, свободата го е дарила освен с любящ и с отговорен и критичен поглед към недотам мъничките родни недостатъци и несъвършенства: “Трудоваците са оставили доста постройки, които при лошо време биха били благодатен приют за всеки пътник. Но ние народ ли сме за такива благодеяния!
Всичко е разрушено като от заклети врагове. От пет-шест добре каптирани и хубаво подредени чешми едвам една-единствена е оцеляла. Привикнал да лочи из мръсните локви, сякаш очите му вади всяка кокетна чешма. Хубавият ни, без кусури народ, готов всеки момент на кръст да разпъне и най-праведния си първенец… /Затова пък и те толкова виреят./ От някогашното беклеме /стражарница/, което е пазило прохода, са останали следи като от нещо предисторическо.”
Та освен с остроти към вандалщината се сблъскваме с още един недооценен от обществото ни въпрос - отказа да излъчваме водачи. Не признати, след като ги пратим в отвъдното, а живи, водещи, исторически ефективни. Но да не отивам към анализ отвъд същината на написанато от П. Росен. Тук просто привеждам примери за изясняване на писателската му същност. Която ще обобщя така - надмогнал бита си, той се явява като писател в най-чист и най-българоизследващ вид. Затова и насилието над него е в най-чист вид - на несвободни  хора към освободения писател.
Какво е това писател в най-чист вид, рядко познато същество измежду вече утвърдените автори? Които конюнктурата все намира начин да прегърне приятелски. А П. Росен въобще не е зависим от написаното като пазар, чинопочитание и суета. Затова и нищо не може да влияе не само на избора на тематиката, но и на рефлексите към ставащото, историята и представите за света. Той просто иска да се самоизрази и така да помогне на българина да се самосъзнае и самооцени, да го направи мъничко по-добър и по-мъдър. Посягането върху текстовете и личността на такъв писател е неоправдано насилие над духовността и над идеалистичните намерения на чистото Слово. То не може да бъде обяснено по друг начин освен като откровено безсилие пред посланията на българското Слово. Насилниците нямат никакво политическо оправдание - П. Росен членува и представлява една от традиционните буржоазни партии. Видяхме от цитатите, че няма и намерение да напусне съсловните си позиции и да призовава към социални трусове. Неговите творби въобще не се вместват в рамките на нарушенията на Закона за защита на държавата. Това доказва, че този закон е или създаден, или удобно използван след създаването му за нарочване и преследване на неудобни за властта личности. И доказва, че Тоталитаризмът не е изобретение на властите след 1944 г. А е постоянен и в различна степен осъществен стремеж на всяка родна власт в Третото българско царство и след него.
В края на 1943 г. П. Росен представя на цензурата ръкописа си “През гори зелени”, замислен като втори том на излязлата през 1938 г. книга “В поле широко”. Институцията Национална пропаганда спира издаването с мотива “лошата атестация на автора й”. И тъй като формулировката е действителна, не виждам как освен като тоталитарен да определяме режима тогава. И как другояче да наричам държава с институции и органи, които постоянно атестират видните граждани. До автора достига информация, че в дъното на “лошата атестация” стои група писатели. Най-вероятно те са измежду засегнатите от критиките към тях в обзорите “Сурва, сурва година!”, което не отменя падението на властта. И прави тогавашния тоталитаризъм /впрочем такъв е и следващият/ - и махленски. А и всяка атестация се прави от информирани за атестирания хора. От кого друг да се прави - месарите най-често донасят за месари. Колеги - за колеги. Завист и злоба при нас най-често избликват срещу ближния и най-ближния. Не е като в Светото писание тоталитарният ред, българо-управленският ред.
Вярно е, че зад “лошата атестация” стоят и обществени проявления на писателя. Наистина те не са противозаконни, но предполагат и “лошо око” от страна на властта. П. Росен е отявлен славянофил, заемал е постове в Славянското дружество. Той е сред инициаторите за създаване на дружество за българо-съветско приятелство. Поради тези причини, подобно на много други атестирани с подобно “заболяване”, го интернират в 1941 г. Срок - 6 месеца; място - Панагюрище; властово основание - “опасен за реда” човек. Наистина е опасен човек, да му се неначудиш - богат, пък посяга към перото - синоним на бедността у нас; политик, пък не е според модата да бъде германофил или англофил; адвокат, пък не хитрува в живота си. Затова в 1903 г. се бие срещу турците в Преображенското въстание. Не се крие и става участник и в Първата световна война. Обявява се - публично, против ангажимента на България пред Хитлер във Втората световна война. Един от защитниците - и с това и спасител, на българските евреи. Всички тези, уж несъвместими в една личност неща, са обясними с няколко забравени думи - човеколюбство, любородство, духовна извисеност. И в крайна сметка в проявленията му има един водещ елемент - преуспяването на България. Макар че знае какво става у нас в преломни моменти: “Може, сигурно е, че сега третираните като предатели ще станат спасители, а парадиращите патриотари ще станат гробари, както бе при миналите катастрофи…” Така си отива на 30.ІV.1944 г. - знаещ какво стане настъпи скоро у нас. Но и вярващ, че някога България ще може да направи много повече от онова, което очакват “трезвомислещите”.