ПИСМО ДО К.
Професор Хазе е болен. Докладът му чете негов сътрудник-студент. Чете на английски, тихо, заеква, срича, гълта си думите. Заспивам. Аудиторията е притихнала, вероятно се намира в подобно състояние. Впрочем, сам съм си виновен. Върнах се в залата да си взема чантата, чеърменът вече беше започнал да говори, стана ми неудобно да излизам под носа на докладчика и останах за втората част. А можеше да си отида в стаята да подготвям моя доклад. В стаята ме чака Хелмут - голям пепелник на един крак, висок около метър, със сферична метална глава. Горната й половина се отваря като шлем на рицар при което Хелмут с най-откровена широка усмивка си признава, че главата му е абсолютно празна. Вечер закачам сакото си на главата му и той заприличва на човек неочаквано застигнат от дъжд. Когато сакото е на мене поставям на главата му старомодното си борсалино и си мисля, че ако пъхна в устата му пура ще заприлича на добър бандит от детски филм. Хелмут е добра компания и винаги мълчи, когато го попитам дали ти си мислиш за мене - не иска да ме разочарова и само главата му издава лек звън, когато я почуквам с пръст, за да го изкарам от металическото му съзерцание. Ти не се учудвай, че разговарям с Хелмут - аз нямам по-подходящ събеседник. Ако задам същия въпрос на някой колега на лицето му би се изписало недоумение и или ще мълчи като Хелмут или ще измънка нещо неопределено, главата му няма да звъни дори да я чукна и е напълно ясно, че не мога да окача палтото си на нея с изключение на случая когато ни застигне силен дъжд, а сме без чадър.
На втората вечер имаше коктейл. Ние, четирима българи, се оказахме в руско и полско обкръжение на най-голямата маса. Един от руснаците отмъкна на косъм преди мене най-големия сандвич, а аз му върнах удара като с десета от секундата го изпреварих и свих последната бира. Ръката му увисна във въздуха, извършвайки движения на разтревожен октопод. С нашия приятел Кшиштоф се разприказвахме за полските събития и Солидарност, после се прехвърлихме в нашата стая и продължихме до късно на българско вино. Всичко това е добре и даже интересно, но аз гледам на всичко с някакъв хладен поглед и не мога се отърва от мисълта, че някъде нещо съм загубил.
Сутрин рано мъглата тук изглежда друга, студена и чужда. Из нея изникват малко странни същества и предмети: някакви дървета, река, катедрала, корабче (истинско, може да се повозиш ако си купиш билет), кучета, велосипедисти, ученици, работник, миещ прозорците на ресторант… Изобщо тука всички стават много рано като че ли Хале е град на ранобудни призраци. Всички странно ме гледат и мълчаливо ме питат защо съм напуснал родния си град и съм дошъл да се разхождам чак тука. Аз също си задавам този въпрос и в ушите ми прозвучава песничка от Окуджава: «Эсли будь понадежднее рук твоих кольцо, покороче дорога мне легла». Не, няма никакъв пръстен от любими ръце, няма пътища, няма роден град, има само тази чужда мъгла, в която бавно потъвам, която бавно ме поглъща.
Хале, септември 1983
