БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ ОТ БЕСАРАБИЯ ЗА ЗИМАТА
ПОБЕЛЯЛО Е МОЙТО СЕЛЦЕ
Побеляло е мойто селце,
преспи сняг го завиват отколе.
Изхрущи ли от мраз там дръвце,
чак звездите се пукат отгоре.
Пак луната сребристо гори –
ах, вдовица, замръзнала диша.
Пак съм сам.
Пак в душата искри
онзи спомен наш – новогодишен.
Онзи нашенски скъп обичай,
дето в питата слагат парата.
Ще е хубав животът комай,
ако блесне пред теб на софрата.
Вън светът тъй искри и снежи.
И фъртуната пей над комина.
Бяла нощ. Бяла мъка кръжи
и пилее снежинки игриви.
Знам, пак мама с трептяща ръка
ще разреже без мен топла питка.
Ще си ида, ще каже така:
късметлив ще си цяла година.
Бяла нощ.
Аз навеждам глава,
тръгвам сам. А снежи надалече.
И по дирите хорски вървя
късметлив…
И на път все обречен.
* * *
Цял ден снежи.
И преспи сняг далече
фъртуната натрупва с вълчи стон.
И родна стряха не ме топли вече
и дните ми увяхват бързотечни,
пред взора замъгляват моя дом.
Светът е бял.
И равнината – бяла.
И бял е днес тракийския ни праг.
Полето, от снега заруменяло,
тъй ме завива с меко покривало
и като житен клас ме топли пак.
* * *
Снегът вали. Затрупва мойте дири.
Спокойно дреме топлата земя.
А мойте мисли ронят се и пеят.
А мислите са чисти като сняг.
Сред грижи, и надежди, и съмнения
не знам защо във тази белота
дойде ти като песен недопята,
като съмнение, като мечта…
И всичко тук напомня ми за тебе,
което мъчно ражда се, цъфти,
и тая бяла, мъничка брезичка,
що нещо тайно чака и трепти.
Снегът вали. Потъват мойте мисли
в един далечен безвъзвратен миг.
Благодаря ти, моя южна нежност,
за тоя кратък стих.
СУРВАКАР
Тази сутрин тръгнах да сурвакам,
не тъжа, че времето ми мина,
шибам весел по гърба Буджака –
Сурва, сурва Весела година!
Пак да вие своите къдели
зимата от сребърна коприна,
да се връщат жеравите бели –
Сурва, сурва Весела година!
Всяко зрънце, пуснато в браздите,
да класи, да пълни тежка крина,
да се гледат младите в очите –
Сурва, сурва Весела година!
Да се вие, тих над всяка къща,
светъл дим над белите комини,
сватовете с пълно да се връщат –
Сурва, сурва Весела година!
Да навие тъпана сватбарски
във хоро комшии и роднини,
рамо да усещаме другарско –
Сурва, сурва Весела година!
И да вдигат старците корави
чашите, препълнени със вино:
“Да е мир и щастие! Наздраве!
Сурва, сурва Весела година!”
Кишинев, 1983 г.
ПОД СНЕГА
Там, в дълбоки, януарски преспи,
зад прозореца от тънък лед,
лятото сияй от птичи песни,
от цъфтящ край пътя слънчоглед.
И проронват сълзи сред полето
късните треперещи звезди.
И заспива песенното лято
под снега в дълбоките бразди.
Но макар че зимата е тука,
и светът макар и побелял,
във сърцето ми пак нежно чука
клонче люляк, люляк разцъфтял.
ЯНУАРСКО
Пада сняг.
Бял дувар, бяла къща.
Пада сняг.
Чисто бял, чисто свеж
пада сняг.
Любовта ни се връща…
Пада сняг,
пухкав сняг и горещ.
Пада сняг,
такъв нежен и хрупкав.
Пада сняг
и връз теб, и връз мен.
Виждам аз:
вече ти си отрупан,
а нощта се превръща на ден.
Пада сняг
и навред е прекрасно:
тая нощ,
тези топли зори…
Пада сняг –
и усещам аз ясно,
че по-хубав и ти си дори!..
* * *
Такова утро бяло!
Безмълвно пада сняг.
Кристално огледало
прозореца е пак.
Послушай тази песен –
звънтяща тишина!
Вдъхни от въздух пресен,
отпивай светлина!
Макар че слънце няма,
денят е чист и благ.
О, зимен ден за двама…
И нека блика сняг.
* * *
Кръжат снежинките
искрящи
над тоя град,
потънал в сън.
Мелодията им
зовяща
ме кара
да изляза вън.
По заснежената
пътека
оставям
първите следи.
И на сърцето
ми е леко –
там, зад прозореца
ме чакаш
ти…
В ЗИМНАТА ГОРА
Снежните рояци пеперуди
весело примигват и блестят.
Кой на красоти ще се начуди?
Сякаш е от приказка светът!
Заловени на хоро елите,
край поляна ширна се въртят.
Кацат им звездички във косите,
озвездените чела искрят.
