Минко Неволин

Припукаха пушки от дола -
Драгол за миг се прилепи
там, гдето бе; хвърли надолу
смел поглед: на гъсти тълпи
прииждаха пълчища черни
и цепеха въздуха с вик:
притисна той пушката верна
и гръмна, лек пушек обви
скалата: врагът се разшава,
пълзейки по страшний чукар -
поде се борба величава:
един срещу цяла войска.
Градушка куршуми валяха,
гората от гръм затреще;
аскерът пристъпваше плахо
нагоре - кому ли се ще
смъртта! Но безстрашний хайдутин
като че я търсеше сам -
изпратил към нейните скути
мнозина. Кънтеше гласа
на същата песен, която
изсвири той под старий брест;
кавалът мълчеше, в гората
куршуми пищяха с зла вест:
„Пушка пукна из гора зелена,
та удари най-добрия юнак…”

И ето че пушката пукна:
Удари най-добрий юнак -
кръв буйна из раната рукна,
изпъшка Стара планина
и буки столетни разлюшка,
отекна се скръбний напев;
изви се в гората вихрушка
и сетний „упокой” изпя.
Потъна в мълчание чуката,
но там продължаваха пак
на залпове пушки да пукат
към страшний хайдутин, заспал
навеки; едва към привечер
отряд пропълзя до върха -
един онбашия насече
трупа, на окастрен върхар
набучи главата и гордо
се спусна към близкий завой
на дола; ликуваща орда
потегли с див крясък и вой
към Филибе. Скръбна нощ метна
тъми над Стара планина;
тук-там в небето се светна,
зад облак надникна луна
и люде запъплаха плахо
нагоре по пустия хълм -
трупа на юнака прибраха
и мълком отнесоха към
оная самотна дъбрава,
където Драгол в тихий здрач
тъй чудно им свиреше… „Славен,
скъп спомен!”…Неволно глух плач
разтърси мъжете, когато
затрупаха тялото с пръст…
Чер облак си пукна недрата
и сълзи изля околвръст.