ЖРЕБИЙ
ЖРЕБИЙ
Кривото дърво и днес расте
в сянката на другите дървета.
И без милост му отнемат те
свода, слънцето и дъждовете.
За простор и глътка светлина
то е свеждало встрани върха си.
И макар че е с превит гръбнак,
пак високи небосклони търси.
Гледам го, прегърбено в скръбта,
и потиснал болката, си мисля,
че и аз във сянката стоя,
че и мене слънце не ме плисва.
Може би за другите очи
с него си приличаме по всичко…
Тялото ми сгърчено мълчи,
но душата ми не пада ничком.
СНЯГ
Внезапен студ - суров и лепкав -
вилня в дърветата,
събори всеки лист…
И клоните затвориха в решетка
върха,
по-ясно очертан от свода чист.
И след горещата слана, и скрежа
избистрен сняг по пътищата наваля.
Той падна снощи,
за да забележа,
че днес
по стъпките на другите вървя.
Ще трябва сам през зимата да мина,
дори и с вкочанясали пети…
И да оставя
зърнеста пъртина,
макар да знам, че тя ще се стопи…
МИГЪТ
Живей с отворени очи,
в света широк се вглеждай,
докосвай го със поглед чист
и не губи надежда…
Когато в себе си прозреш
мига, за радост даден,
и видиш в порива стремеж
да бъде пресъздаден,
ти всичко друго остави
и го стопли с дъха си,
защото, докато си жив,
душата ти ще търси.
СВЕЧЕРЯВАНЕ
Прелитат птиците към своите гнезда,
с криле в дъха на здрача потопени…
В дърветата отново се събира мрак
и хоризонтът бавно се променя…
Вървя по улицата раздвоен и плах,
осъждам се и слабостта ме мачка.
И днес, преглътнал болката си, не можах
отвъд мълчанието да прекрача.
А трябваше да свия пръстите в юмрук,
устата си без милост да разчекна.
Какво се случи с мен? Нима съм станал друг?
Ръката ми за удар ли омекна?
Мълча замислен, с поглед в хоризонта впит.
Объркан съм и съм смутен… Но зная,
че и на огнен змей в устата да преспи,
отново слънцето ще засияе.
КОС
Присмиваше се явно,
че копая
и търся под нозете си вода,
превит на две, изкалян, без да зная,
дали ще я намеря и кога…
И без да е държал за миг лопата,
ми даваше съвет подир съвет
какви да бъдат дръжката и хвата,
какво и как да върша по-напред.
Мълчах потресен,
гледах го отдолу
по-древен от самите бучки пръст,
но в себе си не бях натрупал злоба,
да спра безочието с удар бърз.
Търпях,
над веждите туптеше вена,
вбесяваше ме дългият му нос.
Но бликна струята вода под мене!
И аз забравих
имаше ли кос.
ПЕСЕН
Над извора
е кацнал славей.
Превзема въздуха със глас…
и други птици благославят
изконната любовна страст.
Приседнал до изгряло цвете,
прехласнат, слушам песента.
Преплели са се гласовете,
но всички викат
любовта.
И всеки врича се пред нея,
че под безкрайното небе
не може друг да го надпее,
надпее ли го -
ще умре.
А аз,
пленен от гласовете,
обсебвах цялата гора.
И тънкото, невинно цвете
съм скъсал,
без да разбера.
САНЧО ПАНСА
Магарето
приклекна от инат,
заби копита в пясъка пред моста…
И Санчо Панса
яхна Росинант -
остави Дон Кихот
да философства.
Той знаеше,
че късите крака
не могат здраво да обхванат коня
и може в миг
да полети така,
че тялото му тръните да гони…
Но се усмихваше,
като от трон,
защото беше чул от патил старец,
че по-добре е
да те хвърли кон,
отколкото
да паднеш от магаре.
ПЛОДОРОДНА ПРЪСТ
Стреми се всеки
да ме притежава,
а аз на себе си принадлежа.
Душата си -
и нежна,
и корава -
дълбоко в своите недра държа.
Отвръщам с плод
на всяка ваша ласка.
Богатството си щедро ще ви дам,
ако към мене
любовта ви тласка
и в себе си й възвисите храм.
Познавам
вашата човешка слабост -
да стигнете Върха
и да сте там…
Но в мене никне и узрява хляба…
А има ли
от него по-голям?!
ПЯСЪК
Децата
с мене замъци строят,
като мечта красиви и високи…
От тях започва
белият им път
към бъдеще
с примамливи посоки.
Оазис съм за кактусите аз.
В основите на нови къщи лягам…
Привличам ви
като красивия мираж…
Но вечната трева
от мене бяга.
Отдавна
ме измъчва мисълта,
души духа,
отвътре ме разяжда;
дали съм мъртва пръст
или скала,
лишена
от възможността да ражда?!
