ПИЯНСТВО БЕ ЖИВОТЪТ МИ…
***
Пиянство бе животът ми! Пиян се скитах
из пустошта, в браздите вечер спах,
вода сънувах, пих от стъпки на копита,
наместо дом си струпах от сено копа.
Защото жаждата над мене се навежда -
пиян се питах: ония покрай мен кои са?
Останал лют, се хващах за надеждата,
че ми е речено и всичко предстои…
Защото на човека как ще му отнемат
това, което дърпа в жилите кръвта му,
това, което му е съдено от времето,
с което утре ще го приюти пръстта!
Защото жаждата над мене се навежда,
а времето ни скърца зъби, въси вежди.
***
Светът се пренасели - няма място
дори за двама ни. Горчи и пари,
нагнети се лятото и сухи храсти
стърчат, възпират дните като гари.
В дома на село е спасението -
там свети дъжд, ръми далечина.
Нали да чака почерня по мене:
изсъхнал, казват, старият чинар.
Домът, във който за живот прогледнах,
живот сега аз трябва да му дам.
За мене и за него шанс последен -
да приближим далечната следа.
Да вдигне клепки пак огнището
и разжари - но то не помни нищо.
***
Делихме двама радости, разлъки
и пътят ми по твойте дири мина.
А туй, че някъде сме се разминали,
не ни отблъсна. Извиси ни в мъката.
И как да вярвам, че се примири,
че в двата метра пръст затихна
непримиримостта! И само лихите
листа се веят - жар не ги гори…
Но аз говоря - ще говоря вечно!…
Не си замина ти, не си далече!…
На времето дълбоките безумия
- дори да ни изглеждат неприсъщи -
ще станат път. Така ти връщам
от тебе казаните нявга думи.
***
Тревичко моя, пламнала и дива,
по дивите поляни разпиляна,
събудена от вятъра тъй рано
с очи за пролетното слънце живи.
От детството ми тръгнала, ти още
на детството килимите разстилаш
с омайващата детска милост,
и светиш из самотните ми нощи.
Тревичко моя, луда-полудяла,
да изкатериш всичките пътеки!…
О, пролетните сънища са бели,
на пролетта конете тичат леко…
Те в тайните ми мисли пръскат тайно
дъха на пролетно омайниче.
***
И се връщам сега да ти кажа
обещаните някога думи:
да остана до края си гражданин -
всичко друго е низко, безумно.
Мен ме сриват нелепите нрави,
от нелепите мисли се пазя.
Имам воля ръка да подавам,
нямам воля за мъст, за омраза!
Тъй си капят листата. И тихо
есента по петите ми иде.
Мойте дни се изнизаха лихи,
твойте дни ми останаха свидни.
И заслушан в дъха на листата,
тоя път ще целуна ръката ти.
***
Живот, какъвто и да си, обичам те!
С мощта и слабостта, с мъглите, здрача,
с пороите, през моето сърце изтичащи…
Обичам те - за тебе се гневя и плача:
От хергелетата на бесните си мисли
до хладното отиване на дъното;
от яростта на смазващите истини
до в немощ омалялото разсъмване…
Асмата капе, капе крушата… О, Боже!
Но няма друг - по тоя път те листя,
животе мой - отвято житно зрънце.
А крачките ти щом са в изнемога
и оскъднява вярата ни в слънцето,
ще събера дърва и ще запаля огън!
БАНАЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ
(което всеки поет опитва да напише)
И приеми живота си какъвто е!
И теб не ще отмине реченото.
И се пази: не се самозалъгвай,
не бди с надеждата и суетата,
за себе си съди по свършеното,
дори света да гледаш през решетка.
Пъди на гръмогласието ударите,
чуй само тези на сърцето и камбаната!
Не се мръщи, не се оплаквай,
не ти отива да си слаб, а силен все бъди!
С насмешка отмини и низостта,
която пъпли, и малодушието,
зъзнещо в кръвта ти.
За да остане пареща насладата:
каквото да се случи - все ще губиш!
И ДВЕТЕ СТРАНИ - ДОВОЛНИ
Накрая -
в спора
стигнахме до дявола
и брадата му.
И разделихме правата
регламентирано:
на тях държавата,
на нас правото
да протестираме…
ПРИЯТЕЛЯТ
Усещането, че пътува бе в кръвта му.
Дори, когато се завръщаше в зори,
стоеше прав с ръка над веждите.
Тогава - казват - идват приливите
и отливите из океаните и небесата.
О, помня! Пък и навред се чуваше,
скосил света на шир и длъж,
в презокеанските платна стопявал вятъра,
пресичал полюсите с кучешкия впряг …
Животът - твърде къс за него, зъзна
в краката му, опасани със жили
и възели из тях, да го държат суров,
напрегнат като кон пред път, и мълчалив.
Той в тия часове вървя и пи от сока на гората,
от росната задъханост на хълмовете…
Защото знаеше: животът е съшит от мигове,
какво че краткостта им ги разтяга!
От тях цеди нектара на пиянството
/Не на пияните за свобода народи!/
Живя по дирята на мислите и на кръвта си.
Не прекоси ни полюсите, ни моретата…
Пред хълма, пред зората си остана.
ЗИМА В ДИМЧОВАТА КЪЩА
Тук нищо повече от тишината няма.
На вековете в бавната утайка
тътне говор,
но чувам само
студеното отърсване на боровете.
КАЗАНО Е:
Всяка раздяла е като зимата -
и на отиване,
и на връщане,
студеното си го има.
